Р Е Ш Е Н И Е № 45 гр. София, 27 юли 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи май, две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА и в присъствието на прокурора КАЛИН СОФИЯНСКИ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н.д. № 96/ 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по чл. 346, т. 2 НПК, образувано по жалба на подсъдимия В. В. С., от [населено място], подадена чрез служебния му защитник – адв. И. В., срещу въззивна присъда № 239 от 12. 12. 2019 г. на Софийски градски съд, Наказателно отделение, 2 състав, постановена по ВНОХД № 4525/ 2019 г., с която частично е отменена присъда № 219457 от 21. 09. 2017г. на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 102 състав, по НОХД № 9325/ 2015 г., и вместо нея е постановена нова. В касационната жалба и допълнението към нея се релевират доводи за нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание – отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК, както и за необоснованост на проверявания съдебен акт. Oсновно възраженията на касатора се свеждат до липсата на обективен, всестранен и пълен анализ на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, така както изисква принципното правило на чл. 14 НПК. Твърди се, че съдебният акт е постановен в нарушение на материалноправната норма на чл. 206, ал. 1 НК и на процесуалната – чл. 303 НПК. Развити са съображения за нарушение на изискванията на чл. 281, ал. 8 НПК. Акцентира се, че от събраните по делото годни доказателства не могат да се установят по безспорен начин фактите на престъплението и неговото авторство. Превратно и в разрез с обективната истина са анализирани и обсъдени събраните на въззивното следствие доказателства, които не установяват нови факти, различни от вече приетите от първоинстанционния съд, поради което, според касатора, няма основание и за различни правни изводи. Във връзка с наказанието се изтъква, че е определено в нарушение на изискванията на чл. 54 НК и е явно несправедливо. Искането, е за отмяна на присъдата в обжалваната й осъдителна част и оправдаване на подсъдимия, алтернативно – за намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият В. В. С., редовно призован, не се явява. Неговият служебен защитник – адв. И. В. поддържа депозираната касационна жалба по съображенията в нея, със заявените искания. Частният обвинител Н. Г. Г., редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред ВКС. Неговият повереник адв. Е. П. изразява позиция, че жалбата е неоснователна, тъй като не е налице нито едно от въведените касационни основания. Намира постановената присъда за правилна, законосъобразна и обоснована и моли същата да бъде оставена в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна, тъй като проверяваната въззивна присъда е постановена в съответствие с материалния и процесуалния закон, а СГС не е допуснал претендираните нарушения. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата и становищата на страните в съдебно заседание, в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия В. В. С. е процесуално допустима. Подадена е от субект, легитимиран да сезира ВКС, в установения от закона срок, срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол. Разгледана по същество жалбата е частично основателна. С първоинстанционната присъда Софийският районен съд, Наказателно отделение, 102 състав, е признал подсъдимия В. В. С., от [населено място], за невинен в това на неустановена дата през месец май 2014г. в [населено място], противозаконно да е присвоил чужда движима вещ – товарен автомобил „марка“ с ДК [рег.номер на МПС] , на стойност 6750 лева, собственост на Н. Г. Г., която владеел, поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 206, ал. 1, предл. 1 НК. Със същата присъда подсъдимият С. е признат за невинен и в това, на неустановена дата през месец май 2014г. в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, да е възбудил заблуждение у Ц. Ж. Ц.- че товарен автомобил „марка“ с ДК [рег.номер на МПС] е негова собственост и може да се разпорежда с вещта, след което продал автомобила на Ц., в резултат на което му причинил имотна вреда в размер на 4200 лева, и на основание чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 209, ал. 1, предл. 1 НК. С обжалваната въззивна присъда, на основание чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК, Софийският градски съд, наказателно отделение, 2 въззивен състав, е отменил цитираната първоинстанционна присъда в частта, с която подсъдимият В. С. е признат за невинен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1, предл. 1 НК, и вместо нея е постановил нова, с която го е признал за виновен в извършването на гореописаното престъпление, за което и на основание чл. 54 НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от пет години. В останалата си част първоинстанционната присъда е потвърдена. Въззивният съд е присъдил направените по делото разноски, възложени в тежест на подсъдимия. По своята същност възраженията в жалбата се свеждат основно до несъгласието на касатора с оценката на показанията на свидетелите Ц. и Г., за която се твърди, че е лишена от изискуемата обективност, всестранност и пълнота при изследване на обстоятелствата по делото, в нарушение на чл. 14, ал. 1 НПК. С жалбата и допълнението към нея се въвежда и мотивира и отделен довод за необоснованост на проверяваната въззивна присъда, доколкото се оспорват приетите за установени фактически положения и тяхната доказателствена основа. В тази връзка следва изрично да се изтъкне, че обосноваността на въззивния съдебен акт, не подлежи на контрол в настоящото производство от касационната инстанция, която за разлика от въззивната, няма правомощието нито да констатира нови фактически обстоятелства, различни от приетите, нито да събира, проверява и оценява доказателства за тяхното установяване, извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, какъвто настоящият казус не е. Законът ограничава нейните контролни правомощия до проверка за правилното приложение на материалния и процесуалния закон, както и за справедливостта на наложеното наказание. На касационен контрол подлежи обаче развитата от органите на досъдебното производство и съдилищата процесуална дейност, свързана със събирането, проверката и оценката на доказателствените източници и формирането на вътрешното убеждение на инстанциите по същество. Макар ВКС да не може да подменя вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, осъществявайки дължимия контрол за материална и процесуална законосъобразност на конкретния съдебен акт, той е задължен да извърши своята проверка за спазването на императивните процесуални правила, гарантиращи законосъобразното му формиране. Преценките относно относимостта, допустимостта и достоверността на конкретни доказателствени източници, респ. поставянето им в основата на един или друг фактически извод, са конкретната изразна форма на това убеждение и поради това могат да бъдат предмет на касационна проверка само в процесуалния си аспект – спазването на предвидените в НПК правила относно тяхното събиране, проверка и оценка. Не е налице процесуално нарушение от обсъжданата категория, предпоставящо касационната отмяна на проверявания съдебен акт, когато фактическите констатации почиват на съвкупната оценка на доказателствените материали, съобразно тяхното действително съдържание, а контролираната инстанция е изложила конкретни и убедителни съображения защо се кредитират една група доказателствени източници, а други се отхвърлят. С изпълнението на тези процесуални изисквания се гарантира, че вътрешното убеждение на решаващия съд е било изградено в съгласие с императивните изисквания на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 5 НПК. Следвайки този принципен подход, при обсъждане на възраженията в жалбата на плоскостта на допуснати съществени процесуални нарушения относно начина на формиране на вътрешното убеждение на Софийски градски съд по приетите правнорелевантни факти, поставени в основата на правните изводи за вината и отговорността на касатора, настоящият касационен състав ги намери за неоснователни. В този смисъл ВКС не констатира нарушения на процесуалните правила, отнасящи се до събирането, проверката и оценката на доказателствените източници. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателствени материали в рамките на формираната по делото доказателствена съвкупност, без да игнорира или фаворизира която и да било част от тях. Липсват данни и за превратната им или изопачена интерпретация. По отношение на развитите в касационната жалба, поддържани и в съдебно заседание аргументи, че новата въззивна присъда почива само и единствено на прочетените показания на свидетеля Ц. от досъдебното производство в нарушение на чл. 281, ал. 8 НПК, ВКС ги намира за неоснователни. От мотивите на обжалвания съдебен акт е видно, че съдът е ползвал частта от показанията на посочения свидетел, прочетени в хода на въззивното съдебно следствие по реда на чл. 281, ал. 4 НПК, само за да се уточнят отделни детайли, за които по време на разпита си пред втората инстанция свидетелят не е имал точен спомен, основно отнасящи се до коректния размер на договорените суми и времето на развилите се събития. Ето защо, ползването на тези показания не влиза в конфликт с ограничението на императивната норма на чл. 281, ал. 8 НПК – не само поради изричното изявление на свидетеля, че изцяло поддържа прочетените показания, но и поради кореспонденцията им с останалите доказателствени източници. Фактическите обстоятелства на престъплението са изведени не само въз основа на обсъжданите до тук прочетени показания на свидетеля Ц. от досъдебното производство, както се поддържа от жалбоподателя. В унисон със съобщеното от него са и данните, съдържащи се и в показанията на свидетелите Г., Г. и В., подробно описаните протоколи от проведени действия по разследването, писмените доказателства по делото, заключението на оценителната експертиза, които са съпоставени, детайлно обсъдени и оценени в тяхната цялост и взаимна връзка. Ето защо, ползването на тези показания не влиза в конфликт с ограничението на императивната норма на чл. 281, ал. 8 НПК, предвид кореспонденцията им с останалите доказателствени източници. От друга страна е налице и изричното изявление на посочения свидетел, че изцяло поддържа прочетените показания, а съобщеното от него по време на досъдебното производство е вярно и достоверно. Поради изтеклия значителен период от време обаче споменът му вече не е достатъчно ясен в детайлите, и това именно е причината за затрудненията му пред втората инстанция да посочи с точност данните за суми и време. Така, авторството на жалбоподателя е доказано по изискуемия от закона несъмнен начин. В този смисъл, наред с данните, изведени от останалите доказателствени източници, от съществено значение са показанията на свидетеля Ц. Ц., разглеждани в тяхната цялост, които са непротиворечиви, еднозначни и категорични. Същият изрично и недвусмислено посочва подсъдимия С. като лицето, предоставило му товарния автомобил, собственост на частния обвинител Н. Г., представяйки го като свой. Същото свидетелят е заявил и при извършеното разпознаване на досъдебното производство, при което без колебание е идентифицирал извършителя. Възражението, че при въззивното съдебно следствие не са били установени нови факти, но въпреки това съдът е достигнал до различни фактически констатации и правни изводи, също опира до обосноваността на съдебния акт, която, както вече беше изрично подчертано, не е касационно основание, а следователно и не подлежи на контрол от настоящата инстанция. Необходимо е само изрично да се изтъкне, че в правомощията на втората инстанция е да приема нови факти и без да провежда собствено съдебно следствие, т.е. и на базата само на събраните в първоинстанционото съдебно производство доказателства, тя може да приеме други фактически положения, основавайки се на различна оценка на доказателствените източници. Доводът, че по делото не са налице писмени доказателства, установяващи инкриминирания акт на разпореждане с процесния товарен автомобил, което поначало да изключва възможността това разпореждане да бъде доказано от фактическа страна, е неоснователен, както правилно е заключил и въззивният съд. В наказателния процес, за разлика от гражданския, липсва нормативното изискване определени обстоятелства да подлежат на доказване само с писмени доказателства. Напротив, чл. 106 НПК изрично постановява, че доказването в наказателния процес се извършва посредством всички способи, предвидени в НПК. В конкретния случай чрез свидетелските показания на посочените по- горе лица, приети от инстанцията по фактите за достоверни и кредитирани от нея, които несъмнено са годен източник на доказателства, са установени всички релевантни обстоятелства на престъплението, за което е повдигнато обвинение, както и за участието на касатора в него. Всеки от разпитаните по делото свидетели е възприел, и респ. възпроизвел онази част от произтеклите събития, в които се явява участник, има собствени наблюдения, или е разбрал от другиго. Въз основа на получената доказателствена информация от гласните доказателствени източници, съвкупно и с данните, съдържащи се в протокола за оглед на местопроизшествие с приложен фотоалбум, установяващ състоянието на процесния автомобил към момента на откриването му в автосервиза, са изведени фактическите констатации, поставени в основата на правните изводи за вината и отговорността на касатора. Както вече беше изтъкнато, въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение по фактите след пълна и задълбочена проверка и анализ на събраните доказателствени източници, при стриктното спазване изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 НПК. По изложените съображения касационната инстанция приема, че не е допуснато поддържаното от жалбоподателя съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 3, т. 1 НПК, отнасящо се до доказателствената дейност на втората инстанция. Въз основа на прецизно констатираната фактология, СГС е достигнал до верния правен извод, че деянието, извършено от подсъдимия С. е съставомерно по чл. 206, ал. 1 НК, за което го е признал за виновен и осъдил, предвид наличието на всички обективни и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав. Жалбата е основателна обаче относно довода за явна несправедливост на наложеното наказание. Настоящият съдебен състав установи, че е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, тъй като при определяне на наказанието в недостатъчна степен е съобразена конкретната обществена опасност на деянието и на дееца, както и на смекчаващите отговорността на касатора обстоятелства. Наред с това, неправилно като отегчаващо отговорността обстоятелство е третирано настъпилото след извършване на инкриминираното деяние последващо осъждане на дееца. Това е така, защото въпросът за съдебното минало, като част от данните за личността на подсъдимия, се преценява към момента на извършване на престъплението. Освен това, констатациите на въззивния съд за проявени наглост, упоритост и хладнокръвие, в известна степен се оказват пресилени. Поведението на дееца, насочено към постигане на престъпния резултат, не го отличава съществено от обичайните престъпления от този вид. Във връзка с изложеното, като обсъди и прецени наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността на дееца обстоятелства, съобразно изискванията на чл. 54 НК, касационната инстанция заключи, че наложеното на подсъдимия С. наказание- три години лишаване от свобода, се явява завишено по своя размер, което налага неговото намаляване- на две години. Прие, че в този си размер същото е съобразено с критериите на чл. 54 НК, включително смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК и принципа за съответствието му с извършеното престъпление, прогласен с нормата на чл. 35, ал. 3 НК. Основание обаче за последващо смекчаване на наказателната санкция в случая няма. Не са налице нито многобройни, нито изключителни смекчаващи обстоятелства, предпоставящи приложението на чл. 55 НК. ВКС не намери и такива, които да са се оказали игнорирани, или тяхната относителна тежест да е била подценена. С оглед приетия от касационната инстанция като законосъобразен и справедлив размер на наказанието лишаване от свобода (две години), което С. следва да понесе, не може да се направи извод, че и най- лекото, предвидено в санкционната част на нормата от Особената част на НК наказание (в случая една година лишаване от свобода), би се оказало несъразмерно тежко. Приложението на института на условното осъждане е законосъобразно, поради което и не следва да бъде ревизирано, включително и по отношение на определения изпитателен срок по чл. 66, ал. 1 НК. Предвид горните съображения, ВКС прие, че следва да упражни контролните си правомощия по чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 2, т. 1 НПК, като намали размера на наказанието, наложено на подсъдимия до посочения по-горе. Извън обсъденото основание за изменение на проверяваната въззивна присъда, в останалата си част, като постановена в съответствие с материалния и процесуалния закон, същата следва да бъде оставена в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 4, предл. 1, вр. ал. 2, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивна присъда № 239 от 12. 12. 2019г. на Софийски градски съд, Наказателно отделение, 2 въззивен състав, постановена по ВНОХД № 4525/2019г. по описа на съда, като НАМАЛЯВА размера на наказанието, наложено на подсъдимия В. В. С., от [населено място], за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, и чл. 54 НК- от три години лишаване от свобода, на ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата ѝ част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: