Р Е Ш Е Н И Е № 106 София, 31 май 2013 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при участието на секретаря Лилия Гаврилова и в присъствието на прокурора Юлиана Петкова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 237/2013 година. Производството е образувано по касационна жалба от подсъдимия И. С. М. и от служебния му защитник адв. Б. С. от АК-П. срещу решение № 216 от 10.12.2012год. по внохд № 481/2012год. на Пловдивския апелативен съд. В жалбите се излага основанието за отмяна на обжалвания съдебен акт по чл. 348, ал. 3, т. 1, във вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК с доводите, че неоснователно съдът не е допуснал искани от подсъдимия свидетели, които като очевидци биха потвърдили защитната му теза. Отказът на съда да допълни доказателствения материал е ограничил правото на защита на М., довело е до неправилно изградено вътрешно убеждение на съдебния състав, а оттам и до постановяването на незаконосъобразен съдебен акт. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационния състав подсъдимият и служебно назначеният за тази инстанция защитник-адв. И. В. от САК поддържат жалбата по изложените в нея основания и доводи. Прави се и алтернативно оплакване за явна несправедливост на наказанието с искане то да се намали. Частният обвинител Н. С. А., редовно призована, не се явява и не изпраща представител. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че касационната жалба на касатора като неоснователна следва да се остави без уважение. Върховният касационен съд в този си състав, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 202 от 11.10.2012год. по нохд № 114/2012год. на Хасковския окръжен съд подсъдимият И. С. М. е признат за виновен в това, че: -На 15.08.2010 год. в Симеоновград, отвлякъл Н. С. А., като деянието представлява опасен рецидив, поради което и на основание чл. 142, ал. 3, т. 1, предл. 2, във вр. ал. 1, във вр. чл. 29, ал. 1, б.”а” и чл. 54 от НК е осъден на петнадесет години лишаване от свобода, като е оправдан по обвинението деянието да е опасен рецидив и по чл. 29, ал. 1, б.”б” НК. -През периода 15-17.08.2010 год. в Симеоновград, при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив, се съвкупил с Н. С. А., като я принудил за това със сила и заплашване, поради което и на основание чл. 152, ал. 3, т. 5, във вр. ал. 1, т. 2, във вр. чл. 26, ал. 1, във вр. чл. 29, ал. 1, б.”а” и чл. 54 от НК е осъден на девет години лишаване от свобода, като е оправдан деянието да е опасен рецидив и по чл. 29, ал. 1, б.”б” НК. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил на подсъдимия едно общо най-тежко наказание от петнадесет години лишаване от свобода, като е постановил то да се изтърпи при първоначален „Строг” режим в затвор. На основание чл. 25, ал. 1 и 2, във вр. чл. 23,ал. 1 от НК съдът е групирал общото наказание с наказанието по влязлата в сила на 02.03.2012год. присъда по нохд № 326/2011год. на РС-Харманли, като е определил едно общо наказание от петнадесет години лишаване от свобода, което М. да изтърпи при първоначален „Строг” режим в затвор, като от наказанието е приспаднал изтърпяната част от наказанието по втората от присъдите. С решение № 216 от 10.12.2012год. по внохд № 481/2012год. присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК намира жалбата на касатора за неоснователна. Въззивният съд е приел изцяло установената въз основа на събраните доказателства по предвидения процесуален ред фактическа обстановка, която не подлежи на касационен контрол. В мотивите на решението, което отговаря на изискванията по чл. 339, ал. 2 НПК по своето съдържание, е обоснован извода, че показанията на свидетелите Б. и Ж. М., Р. Т., К. И., С. М., в частта им за състоянието на пострадалата и молбата за оказване на помощ при отвличането й от подсъдимия, както и на пострадалата Н. А. за извършените многократни насилствени полови сношения и блудствени действия са достоверни, последователни и подробни относно правнозначимите факти, затова правилно първоинстанционният съд ги е кредитирал. Не са оставени без внимание и обясненията на подсъдимия, но извършената проверка според правилата по НПК е дала възможност за убедителния извод, че те са изолирани от останалата доказателствена съвкупност. Не само поради тези съображения, но и защото оценката им е направена след съпоставка и анализ с останалия доказателствен материал, /включително на писмените доказателства, представени и приети по делото и на неоспорената съдебномедицинска експертиза/, а и с оглед действителното им съдържание, не може да се направи извод, че е допуснато нарушение на предвиденото в чл. 107, ал. 3 НПК процесуално задължение. Неоснователно е оплакването, че първоинстанционният съд е ограничил процесуалните права на подсъдимия като не е допуснал искани от него свидетели. Това е видно от протоколното определение от съдебно заседание на 28.06.2012год., съобразно което е дадена възможност М. да посочи имената и адресите на лицата, които иска да бъдат призовани и разпитани като свидетели. До следващото съдебно заседание, проведено на 06.08.2012год. подсъдимият не е конкретизирал лицата /според изявлението му - „четири, пет жени от перона на гарата, където срещнал пострадалата”, които, според него, могат да потвърдят тезата му, че не е отвлякъл А., а тя тръгнала с него доброволно/, като му е дадена втора такава възможност и разглеждането на делото е било отложено за 18.09.2012год., но и на тази дата имена и адреси на свидетели за призоваване подсъдимият не посочил. Пред въззивния съд подсъдимият също е направил искане за допълване на доказателствената съвкупност, което с аргументирано определение от 04.12.2012год. е оставено без уважение. Пловдивският апелативен съд е мотивирал отказа си да допусне до разпит исканите от подсъдимия свидетели със съображения, че за обстоятелствата, по които те се искат са събрани други обилни доказателства-съображения, които в конкретиката настоящият състав възприема изцяло. Въззивният съд не е длъжен във всички случаи да уважава искания на страните за допускане на нови свидетели, а само тогава, когато прецени, че техните показания ще имат значение за правилното решаване на делото/чл. 347, ал. 1, т. 4 НПК/. Всичко изложено сочи, че упреците към съда за допуснати съществени процесуални нарушения ограничили правото на защита на подсъдимия са неоснователни и не е налице основанието на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК за отмяна на обжалвания съдебен акт. Касационната инстанция може да проверява точното прилагане на закона само в рамките на установените от въззивния съд фактически положения. В тези предели, на базата на събраната и проверена съвкупност правилно е прието, че с деянията си подсъдимият М. е осъществил всички обективни и субективни признаци на престъпленията по чл. 142, ал. 3, т. 1, предл. 2, във вр. ал. 1, във вр. чл. 29, ал. 1, б.”а” и по чл. 152, ал. 3, т. 5, във вр. ал. 1, т. 2, във вр. чл. 26, ал. 1, във вр. чл. 29, ал. 1, б.”а” НК. По силата на чл. 347, ал. 1 от НПК Върховният касационен съд дължи произнасяне в обжалваните части на атакувания съдебен акт, по отношение на обжалвалите лица и съобразно релевираните основания за касационна отмяна. Представените от защитата писмени бележки в подкрепа на жалбата е повод да се посочи, че те /както и допълненията към жалбата и протеста по чл. 351, ал. 3 НПК /не създават право на допълнителна касационна жалба или протест, а е само една процесуална възможност да се изложат допълнителни съображения към вече посочените касационни основания. Затова с писмените бележки /писмена защита/ не може да се аргументира основание, различно от заявеното с първоначалната касационна жалба, както е сторено в случая. Ето защо доводите, които защитникът на подсъдимия е изложил в писмените си бележки за явна несправедливост на наказанието, не следва да бъдат обсъждани, защото са извън пределите на проверката. Въз основа на изложеното настоящият касационен състав намира, че жалбата на подсъдимия по доводите в нея е неоснователна, а обжалваният съдебен акт като правилен и законосъобразен следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, III н. о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 216 от 10.12.2012год. по внохд № 481/2012год. на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: