О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
гр. София, 31.01.2020год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 489 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. Ц. против решение № 258/09.11.2018г. по в.т.д. № 399/2018г. на Варненски апелативен съд в частта, с която частично е отменено решение № 199/30.11.2017г. по т.д.№ 116/2015г. на Добрички окръжен съд и вместо него е постановено друго за осъждане на касатора да заплати на „Юробанк България”АД сумата 305 936,43 швейцарски франка, представляваща неплатена главница по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска 25.05.2015 г. до окончателното й изплащане, сумата от 64 009,74 швейцарски франка, от които 63 883,40 швейцарски франка, представляваща договорна лихва по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., за периода 21.04.2012 г. – 12.05.2015 г. и 126,34 швейцарски франка, представляващи санкционна лихва за забава, уговорена в договора, за периода 21.10.2013 г. – 12.05.2015 г., на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ, както и сумата от 21 500 лева, представляваща направените в двете инстанции разноски, съразмерно уважената част от исковете, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
Касаторът счита, че обжалваното въззивно решение е неправилно и че са изпълнени изискванията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното му обжалване.
В писмения си отговор ответникът по касационната жалба „Юробанк България”АД оспорва основателността й и наличието на основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по силата на договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ банката е предоставила на ЕТ „ОДИСЕЙ 2– М. Ц.“ кредит в размер на 300 000 швейцарски франка за покупка на транжорна със склад с прилежащ терен, находящ се в гр.Добрич, който ще се използва за търговската дейност на кредитополучателя. Уговорена е била дължима от кредитополучателя годишна лихва за предоставения кредит през първата година, фиксирана на 6.25 %, след което за всяка следваща година след първата до крайния срок за издължаване на кредита годишната лихва се формира от сбора от действащия базов лихвен процент– малки фирми за щвейцарски франка, обявен от банката, който не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните и договорена лихвена надбавка в размер на 0.87 % пункта, считано от първото 21-во число след промяната му. Уговорени са били и предпоставки за начисляване на наказателна надбавка (неустойка) за просрочие на главница в размер на 10 пункта. Въззивният съд е съобразил, че с договор за цесия от 02.10.2008 г. "Юробанк и Еф Джи България" АД е прехвърлило на "Бългериън ритейл сървисиз" АД, всички свои вземания по договори за жилищни и потребителски кредити, които са обезпечени с ипотека, сред които е и вземането по посочения договор за кредит. На 15.05.2010 г. между цесионера "Бългериън ритейл сървисиз" АД и кредитополучателя ЕТ „ОДИСЕЙ 2 – М. Ц. “ е сключен Анекс N 1 към договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 за предоговоряне на остатъчния дълг по кредита, както и нови условия за погасяването му, а на 19.05.2011 г. между цесионера "Бългериън ритейл сървисиз" АД и кредитополучателя ЕТ е сключен Анекс N 2 към договор за банков кредит, в който страните са се споразумели относно общия размер на дълга и начина на погасяването му. В чл.14 от договора е обективирано съглашение между "Бългериън ритейл сървисиз" АД и касатора, по силата на което последният при условията на чл.101 от ЗЗД е встъпил като съдлъжник в задълженията на ЕТ „ОДИСЕЙ 2 – М. Ц.“ по договора за банков кредит. С последваща обратна цесия от 17.06.2014 г., процесните вземания, ведно с обезпеченията, са били прехвърлени отново на банката-кредитодател, но вече при новите условия, т.е. съгласно сключените допълнителни споразумения с "Бългериън ритейл сървисиз" АД. ВнАС е констатирал, че с нотариална покана, връчена лично на кредитополучателя на 01.09.2014 г. и нотариална покана на 19.08.2014 г., връчена на касатора на посочения в договора за встъпване адрес, чрез неговата съпруга М. Ц., цедентите по двата договора за цесия са уведомили кредитополучателя и съдлъжника за извършените цесии. Плащанията от кредитополучателя са били преустановени на 21.10.2013 г., поради което банката е упражнила правото си да обяви целия остатък от кредита за предсрочно изискуем и е уведомила ЕТ и касатора за това. ВнАС е приел, че независимо, че длъжникът ЕТ е бил уведомен за първата цесия едва през 2014г., сключването на анекси през 2010г. и 2011г. с новия кредитор- цесионер следва да се тълкуват като акт, имащ характера на съгласие на длъжника с настъпилата цесия, който принципно е допустим от закона /арг. чл.103, ал.3 ЗЗД/. Наред с това за периода от 15.05.2010 г. до датата на встъпване в дълга, извършените погасителни вноски са постъпили в патримониума на "Бългериън ритейл сървисиз" АД. При това положение съдът е заключил, че липсата на предшестващо уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД няма никакво релевантно значение за правното действие на допълнителните споразумения. Обвързващото им значение не се е оспорвало и от стария кредитор – цедент. Според въззивната инстанция установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Наред с това, към датата на завеждане на иска е налице надлежно уведомление от цедентите по първата цесия и последвалата обратна цесия. От значение за пораждане на правно действие на анексите въззивната инстанция е счела, че е липсата на оспорването им от цедента, който претендира изпълнение съобразно модалитетите на сключените анекси. С оглед на което ВнАС е намерил, че с прехвърляне на вземането през 2008 г. е настъпила промяна в субектите на облигационното правоотношение, като кредитор е станал цесионерът, поради което и встъпването в дълг е валидно.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражение за нищожност на договора за кредит, поради липса на съгласие за отпускането и погасяването му в швейцарски франкове. Страните по договора са постигнали съгласие относно стойността на кредита и са определили вида на валутата, по която той се отпуска и погасява. Използването в текста на договора на повече от една валута, обслужва нуждите на страните при сключването на конкретния договор. Според решаващия състав на ВнАС договорът се е сключил в швейцарски франкове, заради по-изгодните тогава условия на кредити в тази валута, а нуждата на кредитополучателя да плати по договора за покупко-продажба цената в лева е удовлетворена чрез получаване на стойността на швейцарските франкове в лева. Начинът на усвояване на кредита е нещо различно от липсата на съгласие за неговото сключване. Последното е ясно и недвусмислено изразено от страните, поради което съдът е намерил, че договорът валидно е обвързал страните по правоотношението. Неоснователни според въззивната инстанция са и доводите за нищожност на клаузата на чл.21, ал.2, в която кредитополучателят е дал съгласие да поеме всички рискове и вреди, включително пропуснатите ползи от промени на курса на франка. Изменението във валутния курс може не само да доведе до повишаване на вноските, но и до тяхното намаляване, при евентуално повишаване на курса на лева спрямо швейцарския франк, поради което не е налице неравновесие в правата и задълженията. ВнАС е приел, че уговорката не нарушава изискването за добросъвестност. Отпускането на кредита във валута, различна от лева е нормална търговска практика, при която кредитната институция намалява валутния риск, чрез отпускане на кредит във валута, която счита за по-стабилна от местната, срещу което предоставя на потребителя лихвен процент по-нисък от този който би получил при отпускане на кредит в местна валута /в случая лева/. Преценка на кредитополучателя е да избере дали получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или да получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутен риск. Апелативният съд е изложил съображения, че част от договорения кредит в швейцарски франкове е бил преведен в левова равностойност при извършване на сделката по продажба на недвижимия имот – транжорна, но това е обстоятелство без значение за действителността на договора за кредит. По курса на деня преведената сума в лева съответства, като размер на уговореното в швейцарски франкове и кредитополучателят е могъл да поиска сумата да му бъде преведена директно в швейцарски франкове или след като получи сумата, да я превалутира в каквато валута намери за добре. Поради естеството на договора за кредит, който е бил предназначен за закупуване на недвижим имот и цената за този имот е била уговорена в лева е нормално страните да уговорят отпуснатия кредит в швейцарски франкове да бъде изплатен в лева по курса за деня, на който курс кредиторът не е могъл да влияе. Въззивният съд е намерил възражението за нищожност на клаузи от договора, даващи право на кредитора едностранно да увеличава приложимия към кредита лихвен процент поради липса на съгласие за неоснователно. Изложил е аргументи за характера на договора за банков кредит като търговска сделка и за възложените спрямо длъжника - търговец по-високи изисквания за изпълнението му. Това лице има специални знания в съответната търговска област, затова грижата на добрия търговец е с по-голям интензитет в сравнение с грижата, която дължи субектът на гражданското право – грижата на добрия стопанин. Поради което и правата му при участие в сделка, която за него е търговска, не се ползват със засилената потребителска защита, която ЗЗП дава на по-слабата и уязвима страна по договора. Поради което въззивният съд е приел, че в договора е налице съгласие между страните, даващо право на банката едностранно да променя БЛПМФ, който определя от своя страна приложения по договора годишен лихвен процент, която промяна е задължителна за кредитополучателя. С оглед установеното от събраните доказателства преустановяване на плащанията по процесния договор за кредит, за главница и договорни лихви считано от 21.10.2013 г., ВнАС е направил извод, че са се осъществили предвидените в договора за кредит обективни факти за възникване на преобразуващото право на банката да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем, преди изтичане на крайния срок за погасяване, което право е упражнено от банката и длъжникът е бил надлежно уведомен, поради което се дължат и присъдените с въззивното решение суми.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ При липса на уведомление относно цесията до длъжника, изхождащо от цедента по договор за цесия с предмет вземания по договор за кредит, следва ли да се приеме, че цесията поражда действие по отношение на длъжника и третите лица, ако след сключване на договора за цесия длъжникът е сключил споразумение с новия кредитор – цесионер / но не и с цедента/ за предоговаряне на условията по договора за кредит? Представлява ли споразумението за предоговаряне на условията по договор за кредит, сключен между длъжника по договора за кредит и цесионера по договора за цесия с предмет вземания по договора за кредит, акт, имащ характер на съгласие на длъжника с настъпилата цесия по арг. от чл.103, ал.3 ЗЗД ?; 2/ Поражда ли действие споразумение за предоговаряне на условията по договор за кредит, сключено между длъжника по договора за кредит и новия кредитор- цесионер по договор за цесия с предмет вземания по договора за кредит, ако независимо от това, че старият кредитор – цедент не оспорва правните действия на цесионера с дълга, липсва надлежно уведомление до длъжника относно цесията, изходящо от цедента?; 3/ Как следва да се тълкува волята на страните по договор за кредит, съдържащ уговорка за определяне на паричната престация в конкретна валута при условие, че кредитът е отпуснат и всички погасителни вноски по кредита са извършвани в друга валута – различна от първоначално уговорената – следва ли да се разбира, че действителната воля на страните е валутата на кредита да бъде тази, в която същият е отпуснат и в която са извършвани погасителните вноски?; 4/ Ползва ли се от засилена защита по ЗЗП физическо лице –съдлъжник по договор за кредит, главните страни по който са търговци, и считат ли се по отношение на това лице клаузите на договора за кредит, предвиждащи понасянето на валутния риск от длъжника, за неравноправни?; 5/ Ползва ли се от засилена защита по ЗЗП физическо лице-съдлъжник по договор за кредит, главните страни по който са търговци, и считат ли се за неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП по отношение на това лице клаузите от договора за кредит, предвиждащи възможност за кредитора едностранно да увеличава приложимия лихвен процент при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при която този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита?; 6/ Длъжен ли е въззивният съд преди да се произнесе относно правния режим на защитата по ЗЗП и приложимостта му между страните, да уведоми страните, че ще се произнесе по този въпрос, като им даде възможност за становище с оглед принципа на състезателност в процеса? Касаторът се позовава на допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Излага, че по първи и втори въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 142-7/11.11.1954г. на ОСГК на ВКС и Решение № 137/02.06.2015г. по гр.д. № 5759/2014г. на ВКС, III г.о., Решение № 243/06.03.2017г. по т.д. № 3501/2015г. на ВКС, I т.о и Решение № 40/13.05.2010г. по т.д. № 566/2009г. на ВКС, I т.о. Трети въпрос е решен от ВнАС в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните постановени по реда на чл.290 ГПК актове: Решение № 478/11.02.2014г. по гр.д. № 2670/2013г. на ВКС, IV г.о, Решение № 188/11.01.2016г. по т.д. № 3378/2014г. на ВКС, II т.о., Решение № 156/16.06.2016г. по гр.д. № 6042/2015г. на ВКС, IV г.о, Решение № 132/20.12.2016г. по т.д. № 772/2015г. на ВКС, II т.о. Касаторът счита, че даденото от въззивния съд разрешение по четвърти въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 38/23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, I т.о., както и на осн.чл.280, ал.1, т.2 ГПК в противоречие с практиката на СЕС, обективирана в определение от 22.02.2018г. по дело С-119/17 на СЕС и решение по дело С-186/16 на СЕС. По отношение на пети въпрос допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обосновано с довод за противоречие на обжалваното решение с Решение №38/23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС, II т.о. и др., а по шести въпрос – с Решение №23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о. и Решение №232/05.01.2017г. по т.д. № 2416/2015г. на ВКС, II т.о. При условията на евентуалност, ако не е изпълнено условието по чл.280, ал.1, т.1, по всички въпроси навежда допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, т.е. те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Настоящият състав на ВКС намира, че първите два въпроса са поставени с оглед доводи за непораждане на правно действие на договор за встъпване в дълг, сключен между кредитор, придобил вземането въз основа на цесия, която не е била съобщена на длъжника от цедента, и трето лице. Поради което те следва да се преформулират и обединят в един и той е: Валиден ли е договор за встъпване в дълг, сключен между кредитор, придобил вземането въз основа на цесия, която не е била съобщена на длъжника по прехвърленото вземане от цедента, и трето лице? Допускането на касационно обжалване по същия въпрос се обосновава с разглеждането му от въззивния съд, който се е произнесъл, че независимо от липсата на уведомление от цедента до длъжника, договорът за встъпване в дълг / цедираното вземане/, сключен от цесионера и третото лице, поражда правно действие предвид последващи цесията допълнителни споразумения, подписани от цесионера и длъжника. В цитираната от касатора съдебна практика се разглежда въпросът за приложението на чл.99, ал.4 ЗЗД, т.е. за уведомяването на длъжника от цедента, за да породи действие цесията спрямо длъжника и трети лица, но не и какво е значението на това правило спрямо сключени след цесията до получаване на уведомлението споразумения с участие на цесионера, длъжника и трети лица. Следователно изпълнено е соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за достъп до касация.
По отношение на въпроси от трети до шести обуславящо крайното решение се явява произнасянето на въззивния съд по възраженията за нищожност на договора за кредит и отделни негови клаузи – за начина на формиране на договорната лихва, за понасянето на валутния риск, с оглед качеството търговец на кредитополучателя по договора за кредит, а не с оглед качеството на направилия възражението съдлъжник-физическо лице. Следователно отговарящ на изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК се явява поставеният въпрос: Приложим ли е ЗЗП по отношение на физическите лица, встъпили в задължение на търговец- кредитополучател по договор за банков кредит? В цитираната от касатора съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение №38/23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, I т.о. и служебно известната на настоящия състав – Решение № 240/29.03.2018г. по т.д. № 1102/2017г. на ВКС, I т.о. е възприето и даденото в пракиката на СЕС становище, че физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващо кредит, по който кредитополучателят е търговец, може да има качество на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка, съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото, с оглед установяване качеството „потребител“. Обезпечаването на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник , не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални/ функционални връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. Следователно за проверка съответствието на обжалваното решение с така цитираната практика на ВКС на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да се допусне касационно обжалване и по въпроса: Приложим ли е ЗЗП по отношение на физическите лица, встъпили в задължение на търговец- кредитополучател по договор за банков кредит?
Касаторът се представлява от особен представител на осн. чл.47, ал.6 ГПК, който не дължи внасяне на държавна такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Същевременно от ищеца не е внесено дължимото за особения представител възнаграждение за касационна инстанция в размер на 11 000лв., съобразно определения за въззивна инстанция.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 258/09.11.2018г. по в.т.д. № 399/2018г. на Варненски апелативен съд в частта, с която частично е отменено решение № 199/30.11.2017г. по т.д.№ 116/2015г. на Добрички окръжен съд и вместо него е постановено друго за осъждане на И. К. Ц. да заплати на „Юробанк България”АД сумата 305 936,43 швейцарски франка, представляваща неплатена главница по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска 25.05.2015 г. до окончателното й изплащане, сумата от 64 009,74 швейцарски франка, от които 63 883,40 швейцарски франка, представляваща договорна лихва по договор за банков кредит – продукт „Бизнес помещения“ № BL18784 от 22.07.2008 г., за периода 21.04.2012 г.– 12.05.2015 г. и 126,34 швейцарски франка, представляващи санкционна лихва за забава, уговорена в договора, за периода 21.10.2013 г. – 12.05.2015 г., на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ, както и в частта на разноските.
УКАЗВА на „Юробанк България”АД в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка ВКС на сума в размер на 11 000лв. – възнаграждение за назначен на касатора особен представител по чл.47, ал.6 ГПК, както при невнасяне в срок задължената страна ще бъде осъдена да внесе същата сума по сметка на ВКС.
Делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |