9
РЕШЕНИЕ
№ 260
София, 22.07.2011 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на девети май две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря ЦВЕТАНКА НАЙДЕНОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №793/2010 година.
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение №204/08.02.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №92/22.02.2010 г. по гр.д.№1078/2009 г. по описа на Добричкия окръжен съд, по подадена от ответника по исковата молба [фирма] – София, касационна жалба, вх.№1611/19.3.2010 г. по следните въпроси:
1. При определено с трудовия договор място на работа, може ли работникът като поддържа, че мястото, където той обичайно полага своя труд е различно от посоченото в трудовия договор, да избере подсъдност по чл.114 ГПК ?
2. Поради по-особения характер на длъжността “търговски представител” липсва ли конкретно работно място за тази длъжност ?
3. За да има място, където работникът обичайно полага своя труд, по смисъла на чл.114 ГПК, следва ли работодателят да има регистриран клон, търговски обект или да има наето помещение, в което работникът обичайно да полага своя труд и необходимо ли е това място да е посочено в трудовия договор ?
4. Намира ли приложение разпоредбата на чл.114 ГПК, когато работникът изпълнява трудовите си функции в различни градове или местната компетентност на съда се определя от седалището и адреса на управление на работодателя-ответник ?
5. Стриктно ли следва да бъдат тълкувани задължителните реквизити на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание така, както са описани в чл.195, ал.1 КТ или наложеното наказание е законно, дори да отсъстват някои от изброените в разпоредбата реквизити, стига да не се нарушава принципа на равнопоставеност и по-конкретно – наказаният работник да знае конкретната причина за наказанието и да може съдът да направи проверка за спазване изискването за еднократност на наказанието и за налагането му в предвидения от закона срок ?
6. Неправилната правна квалификация на извършеното нарушение в заповедта или непосочването на законния текст, въз основа на който е наложено наказанието, отразяват ли се на законността на уволнението ?
7. Когато вследствие на отказа на работника да даде обяснения или даването на формални такива, работодателят не е успял да опише нарушението с всичките му признаци в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, това отразява ли се законността на уволнението ?
8. Какви действия следва да извърши работник, който е назначен на длъжност “търговски представител”, за да бъде третирано извършеното като “неявяване на работа” и по-конкретно, ако работодателя даде указания да се посети определено място или командирова работникът до определено място, на което търговския представител не отиде – това може ли да се тълкува като “неявяване на работа” по смисъла на Кодекса на труда ?
9. Когато съдът не разглежда спора по същество в съдебното производство по чл.344, ал.1, т.1 КТ, поради това, че е приел, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание не е мотивирана, може ли да обсъжда в мотивите на решението въпроса, дали е извършено или не нарушението, посочено в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание ?
С изложението са представени 5 решения на ВКС и ВС и две определения на ВКС. Двете определения, а именно №685/19.12.2009 г. по ч.гр.д.№682/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., и №1422/19.10.2009 г. по гр.д.№1138/2009 г. на ВКС, ІV г.о., не обвързват настоящия състав, макар и постановени при действие на ГПК/2007 г./, тъй като не представляват актове по чл.290 ГПК. Същите не представляват и практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Останалите пет решения, а именно: решения №1685/19.10.2005 г. по гр.д.№ по гр.д.№3106/2003 г. на ВКС, ІІІ г.о.; №249/02.3.1995 г. по гр.д.№1548/1994 г. на ВС, ІІІ г.о.; №10/03.6.1994 г. по гр.д.№825/1993 г. на ВС, ІІІ г.о.; №943/12.6.2006 г. по гр.д.№2777/2003 г. на ВКС, ІІІ г.о., и №364/05.4.2007 г. по гр.д.№1345/2004 г. на ВКС, ІІІ г.о., са представени като противоречива практика спрямо обжалваното решение по въпросите, свързани с приложението на разпоредбата на чл.195, ал.1 КТ.
С въззивното си решение окръжният съд е приел че работното място не е в местоседалище на предприятието. Прието е, че заповедта не е мотивирана, поради което уволнението следва да бъде отменено само на основание чл.195, ал.1 КТ. В случая нарушението е посочено с думите “не се явил на работа в продължение на пет последователни работни дни/от 02.6.2008 г. до 06.6.2008 г./, без основателна причина, с което е извършил нарушение на трудовата дисциплина по чл.187, т.1 КТ”. От граматическото тълкуване на думата “явяване” следва, че това нарушение се свързва с определено работно място, на което работникът или служителят следва да присъства в работното си време. В процесния случай се касае до по-особена длъжност, а именно “търговски представител”. За да бъде извършено посоченото нарушение следва да съществува работно място, на което служителят да се яви. Характерът на длъжността е свързана с пътуване до различни населени места, а не с полагане на труд в офиса на дружеството. Въззивната инстанция приема за установено, че работното място на Б. не е седалището на “В.” И. и същият не е имал задължение да се явява там ежедневно с оглед изпълнението на трудовите си задължения. Поради това посоченото в заповедта за уволнение нарушение “не се явил на работа” не е достатъчно ясно и конкретно, а единствено възпроизвежда текста на чл.187, т.1 КТ. Тъй като се касае за длъжност “търговски представител”, чиито задължения не се състоят в полагането на труд в офиса на дружеството е следвало да се мотивира в какво точно се изразява неявяването на работа, като се опишат обективните и субективните признаци на нарушението. Нормата на чл.195, ал.1 КТ за мотивиране на заповедта за налагане на ДН е императивна и за наличието на всички реквизити на заповедта съдът следи служебно. При неконкретизирано нарушение съдът не може по същество да изследва въпроса дали същото е извършено от работника или служителя, а още по-малко дали наказанието съответства на тежестта на нарушението.
В самата дисциплинарна процедура са поискани обяснения защо ищецът не е бил на работа от 02.6.2008 г. до 06.6.2008 г. включително, без да е конкретизирано какво точно се визира, предвид същността на длъжността “търговски представител” По този начин се нарушава възможността на работника да се защити във връзка с започната дисциплинарна процедура.
Относно тезата на ответника по исковата молба, че със заповед №16/14.4.2008 г. е прието, че на служителя изрично е наредено да се яви на работа в офиса на [фирма]- София след изтичане на отпуска по болест, както и че представените от ищеца в първоинстанционното производство командировъчни заповеди не били издадени по реда на Наредбата за командировките в страната, не бил представил предварителен план за посещения, с оглед на което не е ясно как е изпълнявал трудовите си задължения и по-точно конкретните задачи, след като такива не са му поставяни, съдът е стигнал до извод, че посочените изявления биха могли се отнасят до определени нарушения на трудовата дисциплина, но е прието че това са други нарушения, а не описаното в заповедта за уволнение “неявяване на работа”. Освен това е прието, че за посочената заповед няма данни да е връчена на служителя, а в нея се съдържа искане нареждане служителят да се яви в офиса на дружеството, но не и изрично да се яви на работа там. Съдът е стигнал до извод, че неизпълнението на разпореждане на работодателя от подобен род би могло да обоснове нарушение на трудовата дисциплина, но от друг характер, а колкото до непредставянето на план за посещения, командировъчните заповеди, неподписани от работодателя и съмнението относно каква дейност и дали такава е извършвана от служителя Б., отново биха могли да обосноват друг вид нарушения. Въз основа на това е направен краен извод, че ако пълномощникът на работодателя с оглед някакви вътрешни правила е възприел, че извършването или неизвършването на някакви конкретни действия от страна на търговския представител съставляват нарушение “неявяване на работа” за определен период е следвало да ги опише в заповедта за дисциплинарно уволнение. Поради това е прието, че заповед №25/09.6.2008 г. е немотивирана по отношение на извършеното нарушение и е незаконосъобразна. Относно заповед №28/10.6.2008 г. е прието, че тя е следствие от заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и също е незаконосъобразна.
По точното приложение на закона с оглед поставения въпрос.
По въпросите: “При определено с трудовия договор място на работа, може ли работникът като поддържа, че мястото, където той обичайно полага своя труд е различно от посоченото в трудовия договор, да избере подсъдност по чл.114 ГПК ?”, “За да има място, където работникът обичайно полага своя труд, по смисъла на чл.114 ГПК, следва ли работодателят да има регистриран клон, търговски обект или да има наето помещение, в което работникът обичайно да полага своя труд и необходимо ли е това място да е посочено в трудовия договор ?” и “Намира ли приложение разпоредбата на чл.114 ГПК, когато работникът изпълнява трудовите си функции в различни градове или местната компетентност на съда се определя от седалището и адреса на управление на работодателя-ответник ?”, номерирани в настоящия съдебен акт под №№1,3 и 4, съдът не дължи отговор, тъй като с влязло в сила определение №179/14.4.2009 г. по ч.гр.д.№326/2009 г. по описа на Добричкия окръжен съд, г.к., тези въпроси са разрешени, по възражението на касационния жалбоподател в настоящото производство за местна подсъдност на спора.
По въпроса “Поради по-особения характер на длъжността “търговски представител” липсва ли конкретно работно място за тази длъжност ?”, номериран в настоящия съдебен акт под №2, настоящият състав на ВКС, ІV г.о., също не дължи отговор, тъй като конкретното работно място на търговския представител е строго индивидуално и зависи от договореното в трудовия договор между него и работодателя му.
По въпросите: “Стриктно ли следва да бъдат тълкувани задължителните реквизити на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание така, както са описани в чл.195, ал.1 КТ или наложеното наказание е законно, дори да отсъстват някои от изброените в разпоредбата реквизити, стига да не се нарушава принципа на равнопоставеност и по-конкретно – наказаният работник да знае конкретната причина за наказанието и да може съдът да направи проверка за спазване изискването за еднократност на наказанието и за налагането му в предвидения от закона срок ?”, “Неправилната правна квалификация на извършеното нарушение в заповедта или непосочването на законния текст, въз основа на който е наложено наказанието, отразяват ли се на законността на уволнението ? “ и “Когато вследствие на отказа на работника да даде обяснения или даването на формални такива, работодателят не е успял да опише нарушението с всичките му признаци в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, това отразява ли се законността на уволнението ?”, номерирани в настоящия съдебен акт под №№5, 6 е 7, са свързани с приложението на разпоредбата на чл.195, ал.1 КТ. По посочения текст е налице решение №201/17.3.2010 г. по гр.д.№38/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по чл.290 ГПК. Със същото е прието, че “Разпоредбата на чл.195, ал.1 КТ предвижда точно определени изисквания към съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание. Касае до задължителни реквизити - сведения относно нарушителя, конкретното нарушение, описано с обективните и субективните му признаци, времето на извършване на нарушението, вида на наложеното наказание и правното основание, въз основа на което се налага дисциплинарното наказание. Липсата само един от посочените реквизити е достатъчно, за да се приеме, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна, тъй като правната норма на чл.195, ал.1 КТ е императивна. Изискването за мотивиране е продиктувано от принципа за равнопоставеност на страните по едно гражданско правоотношение, каквото е и трудовото. Освен това този принцип се отнася и до страните в гражданския процес. Липсата на мотиви, било изцяло или частично, поставя работника или служителя в положение на изненада, тъй като той трябва да получи пълна информация за обстоятелствата, на които се основава дисциплинарното наказание, за да може да ги прецени, както и да ги обори при евентуалното им оспорване пред съда. Липсата на изискуемите се от закона реквизити в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е толкова съществено, че то не може да бъде санирано в хода на съдебния спор, тъй като се касае се до задължително спазване на предвидена в закона форма. Освен това липсата на мотиви в заповедта за дисциплинарно наказание прави невъзможен и съдебния контрол при оспорване на наказанието.”.
По въпроса “Какви действия следва да извърши работник, който е назначен на длъжност “търговски представител”, за да бъде третирано извършеното като “неявяване на работа” и по-конкретно, ако работодателя даде указания да се посети определено място или командирова работникът до определено място, на което търговския представител не отиде – това може ли да се тълкува като “неявяване на работа” по смисъла на Кодекса на труда ? “, номерирано в настоящия съдебен акт под №8, настоящият съдебен състав намира, че това действие на работника представлява неявяване на работа. Неявяването на работа е отсъствие на работника или служителя от работа през целия работен ден или неизпълнение на поставена задача, която му е възложена, следствие неговото отсъствие от мястото, на което тази задача е следвало да бъде изпълнена. Поради това отговорът на конкретизиращия въпрос “Може ли да се тълкува “неявяване на работа” случай при който работодателят даде указания да се посети определено място или командирова работникът до определено място, на което той не отиде ?” също е положителен. Това също представлява неявяване на работа.
По въпроса “Когато съдът не разглежда спора по същество в съдебното производство по чл.344, ал.1, т.1 КТ, поради това, че е приел, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание не е мотивирана, може ли да обсъжда в мотивите на решението въпроса, дали е извършено или не нарушението, посочено в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание ?”, номерирано в настоящия съдебен акт под №9, Върховният касационен съд, ІV г.о., намира, че липсва законова пречка за обсъждане в мотивите на съдебното решение на факти и обстоятелства, свързани със съществото на дисциплинарните нарушения и наказания, за разлика от хипотезата на чл.344, ал.3 КТ. Няма обаче законова пречка, след като се констатира нарушение на разпоредбите на чл.чл.193, 194 и 195 КТ, съдебният спор да не се разглежда по същество, тъй като нарушенията по посочените правни норми са такива, че само едно от тях е достатъчно, за да бъде признато дисциплинарното наказание за незаконосъобразно.
По основателността на касационната жалба.
В касационната жалба против въззивното решение на Добричкия окръжен съд се навеждат доводи за недопустимостта на въззивното решение, свързани с приложението на чл.114 ГПК. Наведените доводи за неправилност на атакуваното решение за изцяло по приложението на чл.чл.193 и 195 КТ.
Моли се за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове.
Ответникът по касация – К. Н. Б., посредством процесуалния си представител – адв. Т., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски.
В съдебно заседание ответникът по касация се представлява от адвокат К., който пледира са оставяне на касационната жалба без уважение, а обжалваното решение в сила.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на ответника по касация, становището на процесуалния представител на последния, изразено в съдебно заседание пред настоящата съдебна инстанция и на основание чл.290 ГПК, намира за установено следното:
Решението на Добричкия окръжен съд е правилно.
Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател по допустимостта на въззивното решение. Налице е влязло в сила определение №179/14.4.2009 г. по ч.гр.д.№326/2009 г. по описа на Добричкия окръжен съд, г.к., с което е прието, че възражението на ответника по иска и касационен жалбоподател в настоящото производство по отвод за местна подсъдност е неоснователно като решаващият мотив на съда е бил за преклудиране правото на възражение за местна подсъдност, поради неподаване на отговор на исковата молба в срока по чл.131, ал.1 ГПК.
С оглед отговора на поставения от касационния жалбоподател въпрос - “Стриктно ли следва да бъдат тълкувани задължителните реквизити на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание така, както са описани в чл.195, ал.1 КТ или наложеното наказание е законно, дори да отсъстват някои от изброените в разпоредбата реквизити, стига да не се нарушава принципа на равнопоставеност и по-конкретно – наказаният работник да знае конкретната причина за наказанието и да може съдът да направи проверка за спазване изискването за еднократност на наказанието и за налагането му в предвидения от закона срок ?”, настоящият състав на ВКС, ІV г.о., намира, че законосъобразно, обосновано и при спазване на съдопроизводствените правила въззивната инстанция е постановила своя акт. Работодателят не е посочил в заповедта за уволнение в какво се състои неявяването на работа от страна на служителя, предвид характера на работата му. При липсата на доказателства за конкретно място на работа на ответника по касация на посочените в заповедта за уволнение дати, формулировката в заповедта за уволнение “неявяване на работа” е използвана бланкетно, тъй като изпълняваната работа е свързана със сравнително голям район от страната, който не включва местоседалището на дружеството. Предвид ангажираните по спора доказателства очевидно работодателят е имал предвид неявяване на служителя в седалището на дружеството – касатор, което обаче не попада в района на мястото на работа. Неявяването на служителя в седалището на работодателя, следствие отправено нарочно нареждане за даване на обяснения по чл.193, ал.1 КТ, не представлява неявяване на работа, а спазване на процедурата по посочената разпоредба, като при неизпълнението й от страна на служителя, той не може да се позовава на нарушение от работодателя на посочената норма.
Поради това заповедта за дисциплинарно уволнение е незаконосъобразна, както правилно е приел въззивният съд. Ето защо изцяло неоснователни са наведените в касационната жалба оплаквания.
Изложеното налага извод за неоснователност на касационната жалба, поради което тя следва да се остави без уважение, а обжалваното решение – в сила.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски за настоящото производство в размер на 300 лева.
Водим от горните съображения и на основание 293, ал.1, хипотеза първа ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №92/22.02.2009 г. по гр.д.№1078/2009 г. по описа на Добричкия окръжен съд, г.о.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място], [улица], да заплати на К. Н. Б., ЕГН - [ЕГН], от [населено място], [улица], деловодни разноски в размер на 300/триста/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |