8 Р Е Ш Е Н И Е № 202 гр. София, 24 юни 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ..……………. НАДЯ ЦЕКОВА ………..……… и с участието на прокурор ………..…… ПЕНКА МАРИНОВА .………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1224/2014 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по касационна жалба на подсъдимия В. К. (V. C.) чрез защитника му адв. Т. С. срещу присъда № 183 на Софийския градски съд, НО, 16 въззивен състав, постановена на 25.06.2014 г. по ВНОХД № 3108/2013 г. по описа на същия съд. С касационната жалба са възведени твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия. Развити са доводи за допуснати съществени процесуални нарушения: постановяване на съдебния акт на СГС въз основа на негодно доказателствено средство – протокол за доброволно предаване на веществени доказателства от 18.07.2009 г., съставен преди образуването на наказателното производство в нарушение на установения от НПК ред; пренебрегване и необсъждане на довода на защитата за нарушение на чл. 21 от НПК – че съдържанието на посочения протокол не било преведено на езика на обвиняемия; нарушение на чл. 281, ал. 8 от НПК с оглед обстоятелството, че присъдата се основавала само на прочетените от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК показания на св. Е. У.. Според жалбоподателя, допуснатите процесуални нарушения водели до негодност на доказателствената съвкупност, на която се позовал съдът, а това рефлектирало върху материалната законосъобразност на съдебния акт, тъй като липсвали годни доказателства за извършено престъпление по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, както и върху справедливостта на наказанието, което било наложено за несъставомерно деяние. От друга страна, инкриминираното престъпление не било осъществено от субективна страна – деецът не съзнавал, че притежаваната от него румънска лична карта била неистинска, тъй като му била предадена от неговия брат, с който пътували заедно, в нея били изписани вярно индивидуалните му данни и снимката върху документа за самоличност била негова. В съдебно заседание на ВКС подсъдимият В. К., редовно призован чрез съдебна поръчка от известния по делото адрес в Република М., не се явява. Неговият защитник адв. С. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и моли да бъде уважена. Представителят на ВКП дава заключение, че жалбата на подсъдимия е неоснователна, като атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 24.10.2011 г. по НОХД № 15726/2010 г. СРС, НО, 109 състав, е признал подсъдимия В. К. за невинен в това, че на 18.07.2009 г. в [населено място], Аерогара – С., съзнателно се ползвал пред Е. З. У. – полицай паспортно-визов контрол при Главна дирекция „Гранична полиция” – ГКПП – Аерогара, от неистински официален документ за самоличност – румънска лична карта, серия , като от лицето за самото му съставяне не може да се търси отговорност, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 316, пр. 1, вр. чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. С присъдата съдът е признал подсъдимия К. за невинен и в това, че на 18.07.2009 г. в [населено място], Аерогара – С., направил опит да излезе през границата на РБ, представяйки пред граничен полицай Е. З. У. неистинска румънска лична карта, серия IS № 254786, като опитът е останал недовършен поради независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 279, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. По протест на прокурор от СРП срещу първоинстанционната присъда в частта й относно оправдаването на подсъдимия К. по обвинението по чл. 316, пр. 1, вр. чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1 от НК е било образувано ВНОХД № 5883/2011 г. по описа на СГС, НО, ІV въззивен състав, като с нова присъда № 232 от 05.07.2012 г. присъдата на СРС, НО, 109 състав, от 24.10.2011 г. по НОХД № 15726/2010 г. по описа на същия съд е била отменена в протестираната част, като подсъдимият В. К. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 316, вр. чл. 309, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК му е било наложено наказание три месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. По касационна жалба на защитника на подсъдимия К. срещу въззивната присъда е било образувано касационно производство по наказателно дело № 1849/2012 г. по описа на ВКС, НК, І н.о., като с решение № 242 от 28.06.2013 г. съдебният акт на СГС е бил отменен в частта, с която подсъдимият е бил признат за виновен за престъпление по чл. 316, вр. чл. 309, ал. 2, вр. ал. 1 от НК (поради констатирано нарушение на чл. 29, ал. 1, т. 1, б. „г” от НПК), и делото е било върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав от стадия на съдебното заседание. При второто разглеждане на делото е била постановена атакуваната в настоящото производство присъда № 183 на СГС, НО, 16 въззивен състав, от 25.06.2014 г. по ВНОХД № 3108/2013 г. по описа на същия съд, с която първоинстанционната присъда на СРС, НО, 109 състав, от 24.10.2011 г. по НОХД № 15726/2010 г. по описа на същия съд е била отменена в протестираната част, като подсъдимият В. К. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК му е било наложено наказание три месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Касационната жалба на подсъдимия К. чрез защитника му адв. С. е допустима – подадена е на 09.07.2014 г. в законоустановения от чл. 350, ал. 1 от НПК срок от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия В. К. е неоснователна. При извършената проверка на атакуваната присъда не се установиха съществени процесуални нарушения, съставляващи касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Неоснователно е възражението на касатора, че протоколът за доброволно предаване на веществени доказателства от 18.07.2009 г. бил негодно доказателствено средство. СГС е дал законосъобразно тълкуване на процесуалната природа на приложения към делото (л. 7 от досъдебното производство) документ, озаглавен „протокол за доброволно предаване”, с който инкриминираният неистински документ за самоличност е бил предаден от подсъдимия К. на служител на ГКПП за проверка. Протоколът е бил съставен на 18.07.2009 г., непосредствено след извършването на деянието, след като св. Е. У. се усъмнила в автентичността на представения й от касатора румънски документ за самоличност. (В мотивите на въззивната присъда, л. 94 от ВНОХД № 3108/2013 г. на СГС, очевидно поради техническа грешка е изписана дата на деянието „10.07.2009 г.” вместо вярната дата 18.07.2009 г., по отношение на която по делото няма спор). Наказателното производство наистина е било образувано на следващия ден – с постановление на прокурор от 19.07.2009 г., но това обстоятелство не обуславя негодност на протокола за доброволно предаване поради съставянето му извън рамките на наказателното производство. Обсъжданият документ представлява обикновен опис, който по естеството си се приравнява на “разписка”, удостоверяваща факта на предаването на инкриминираната лична карта от подсъдимия на друго лице, без вещта да бъде принудително иззета. Доколкото не се касае до процесуален документ, по отношение на който законът поставя специални изисквания (протоколът за доброволно предаване въобще не е регламентиран от НПК), за съставянето на тази „разписка” не е предвиден нарочен ред. В този смисъл, СГС напълно законосъобразно е преценил протокола за доброволно предаване не като доказателствено средство, а като писмено доказателство и именно като такова правилно не го е изключил от доказателствената основа на присъдата. Настоящият съдебен състав не приема за основателно възражението на касатора, че въззивният съд пренебрегнал довода на защитата за нарушение на чл. 21 от НПК, състоящо се в пропуск да се преведе съдържанието на протокола за доброволно предаване на езика на подсъдимия, молдовски гражданин. В мотивите на атакувания съдебен акт СГС действително не е спрял изрично вниманието си върху този довод на защитника, лаконично маркиран в пледоарията му по същество в хода на въззивното съдебно заседание. Констатираната непълнота в мотивировката на присъдата обаче не може да бъде преценена като съществена, тъй като нарушение на чл. 21 от НПК в действителност не е допуснато. Съдебната фаза на процеса изцяло е протекла в отсъствието на привлеченото към наказателна отговорност лице при условията на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „в” от НПК, тъй като още на досъдебната фаза, преди приключване на разследването, обвиняемият К. е бил изведен от територията на РБ и му е била наложена принудителна административна мярка забрана за влизане на територията на РБ по чл. 10, ал. 1, т. 7 от Закона за чужденците в Република България със срок до 20.07.2014 г. С оглед проведеното задочно производство, участието на преводач в съдебната фаза на процеса е било безпредметно. На досъдебното производство привличането на жалбоподателя като обвиняем и разпитът му в това качество са били надлежно проведени с участието на защитник и назначен преводач, с което са били гарантирани правата му по чл. 21, ал. 2 от НПК. Липсата на превод на протокола за доброволно предаване от 18.07.2009 г. не може да се окачестви като процесуално нарушение, тъй като към периода на провеждане на досъдебната фаза на наказателния процес срещу подсъдимия, разследващите органи не са имали задължение да осигуряват на обвиняемото лице писмен превод на документи по делото, даже и на актове с основно процесуално значение. Извън актовете по чл. 55, ал. 3 от НПК, връчването на писмен превод от които е императивно задължение на съответния орган по ръководство и решаване на въпросите по делото в съответната фаза на процеса, засилената охрана на правото на защита на невладеещия български език обвиняем е обезпечена с възможността на съда и органите на досъдебното производство да му предоставят писмен превод и на други документи от съществено значение за упражняване на правото на защита,. Тази възможност е законодателно регламентирана в много по-късен момент с разпоредбата на чл. 395а, ал. 2 от НПК (Нов – ДВ, бр. 21 от 2014 г.). При образуването на досъдебното производство за инкриминираното на касатора престъпление и привличането му в качеството на обвиняем дори не е действала разпоредбата на чл. 55, ал. 3 от НПК (Нова – ДВ, бр. 32 от 2010 г. в сила от 28.05.2010 г., изм. ДВ, бр. 21 от 2014 г.) в първоначалната й редакция. Следователно, осъществената от органите на досъдебното производство дейност е била съобразена с актуалните изисквания на процесуалния закон, като с неосигуряването на превод на протокола за доброволно предаване не е допуснато процесуално нарушение. ВКС не се съгласява с оплакването на касатора К., че решаващият съдебен състав недопустимо е включил в доказателствената съвкупност показанията на св. Е. У.. Това възражение е предявено в два аспекта: от една страна, се претендира нарушение на чл. 13 от НПК с оглед неинформативното съдържание на депозираните пред съда показания на свидетелката (характеризирани от жалбоподателя като „непълни, неточни, неконкретни”), а от друга – от гледна точка на прогласената от чл. 281, ал. 8 от НПК забрана осъдителната присъда да се основава само на показания, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК. Показанията на св. У. не могат да бъдат прецени като негоден доказателствен източник, поради което СГС не е допуснал нарушение, като се е позовал на това доказателствено средство. Безспорно е, че непълноценното съдържание и незадоволителната вътрешнологическа характеристика на свидетелските показания поначало не могат да обосноват вътрешното съдийско убеждение по въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 1 от НПК. Наличието на непреодолими недостатъци в съдържанието на показанията на свидетеля принципно представляват пречка за кредитирането им като достоверен източник на информация за престъпното събитие, тъй като върху тях не могат да бъдат изградени сигурни фактически констатации. Разглежданият случай обаче не е такъв. С. У., граничен полицай по паспортно-визов контрол на КПП – Аерогара – С., пред която подсъдимият В. К. е представил неистинската румънска лична карта, е била разпитана пред първоинстанционния съд в съдебно заседание на 24.10.2011 г. (гърба на л. 55 – л. 56 от НОХД № 15726/2010 г. на СРС). Тя действително е декларирала липса на спомен за конкретния случай, което е наложило прочитане на показанията й от досъдебното производство на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. Изтеклият период от време сам по себе си е обективен фактор, който неминуемо се отразява върху точността и детайлността на възприятията на свидетеля. Особено с оглед естеството на работа на св. У. – осъществяване на паспортно-визов контрол спрямо огромен брой пътници, преминаващи през ГКПП на Аерогара – С., от нея не би могло разумно да се очаква да си спомни и възпроизведе изчерпателно фактите за събитие, случило се преди повече от две години преди разпита й в съдебно заседание. Нейните показания обаче не могат да бъдат оспорени единствено на основание липсата й на спомен. Именно за преодоляването на подобни ситуации са предвидени съответните процесуалните техники за приобщаване на показанията на свидетел, включително и дадени пред орган на досъдебното производство, които в конкретния случай законосъобразно са били използвани от първоинстанционния съд. Използването на това правомощие не е предоставено на усмотрение на съдебния орган, а с оглед изискванията на чл. 13, ал. 1 и чл. 107, ал. 3 от НПК се упражнява задължително при наличието на съответните предпоставки на чл. 281 от НПК, като законосъобразно прочетените показания имат доказателствена стойност. Касационната инстанция не се съгласява с твърдението на защитника, че свидетелката на практика въобще не е дала показания за конкретния случай, а само е заявила, че „горе-долу” си спомняла за него. Като изрично предвидено от НПК изключение от принципа на непосредствеността, прочетените показания директно се включват в доказателствения материал и се анализират и преценяват като самостоятелна част от доказателствената съвкупност. (Тъкмо защото прочетените показания имат самостоятелна стойност на доказателствен източник, в случаите, когато са отречени от свидетеля в хода на съдебното следствие, за съда възниква задължението да разкрие причините за противоречията, да ги отстрани в максимална степен и след внимателна преценка да установи кои са истинни – прочетените или непосредствено депозираните пред съда). След приобщаване на показанията на свидетел по реда на чл. 281 от НПК поради липсата на спомен съдът няма задължение да изисква от него да преповтаря в съдебно заседание фактите и обстоятелствата от прочетените показания. В тези случаи е достатъчно да се изясни дали свидетелят си припомня случая, дали поддържа дадените пред органа на досъдебното производство, респ. пред съдия на досъдебното производство или пред друг съдебен състав показания, дали може да ги допълни или прецизира. Именно по този законосъобразен в процесуален план начин е бил проведен разпитът на св. У. в съдебно заседание на 24.10.2011 г. по НОХД № 15726/2010 г. на СРС – след прочитане на показанията й от досъдебното производство, тя е декларирала, че ги поддържа. В протокола от съдебното заседание действително са залегнали цитираните от защитника думи на свидетелката: „Горе-долу се сещам за случая”, но за коректност следва да се посочи, че освен тази фраза, в протокола е отразено и изричното заявление на свидетелката, че потвърждава прочетеното и няма какво да добави към него. Постановената от въззивния съд нова присъда не е компрометирана и във втория аспект, посочен от защитника на подсъдимия – заради нарушение на чл. 281, ал. 8 от НПК. Въпреки отклоненията от принципите на непосредствеността и състезателността, правото на подсъдимия К. на справедлив процес не е накърнено. Законните му интереси са компенсирани в необходимата степен, тъй като съдържащата се в показанията на св. У. от досъдебното производство информация за деянието на подсъдимия не е изолирана от останалите доказателства. С кредитирането на прочетените по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК показания на св. У., дадени пред орган на досъдебното производство, не е нарушена забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК. Това доказателствено средство съвсем не е единственият източник на обвинителни доказателства срещу него, както правилно е преценил и въззивният съд. В мотивите на атакуваната присъда (л. 94 – л. 95 от ВНОХД № 3108/2013 г. на СГС) съдът обстойно е коментирал този въпрос, като настоящата инстанция няма какво да добави към изчерпателно изложените аргументи. Други, подкрепящи обвинението, доказателствени материали са протоколът за доброволно предаване на веществени доказателства от 18.07.2009 г., ксерокс копие от грузински задграничен паспорт на името на подсъдимия В. К., вещественото доказателство – самата инкриминирана румънска лична карта серия , издадена на 19.03.2008 г. на името на подсъдимия К., заключението по изготвената съдебно-техническа експертиза. Поради това ВКС счита, че е спазено изискването на чл. 281, ал. 8 от НПК прочетените по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК свидетелски показания да бъдат подкрепени и от други, различни по вид доказателства, като предпоставка за постановяване на осъдителна присъда. Въззивният съдебен акт не страда от процесуални недостатъци и в частта относно представното съдържание на дееца при извършване на деянието, обуславящо наличието на пряк умисъл като форма на вината. На л. 96 от ВНОХД № 3108/2013 г. на СГС са залегнали подробни съображения в тази насока, като са отразени установените обективни факти, от които се извежда субективният елемент на конкретното престъпно деяние. Достатъчно е да се посочи, че наличието на знание у дееца относно неистинността на румънския документ за самоличност недвусмислено се разкрива от факта, че той несъмнено е съзнавал, че е молдовски гражданин, а представената от него лична карта е румънска. Такава не би могла да му бъде издадена по установения ред от компетентните органи на Република Румъния, щом не е румънски гражданин, което обстоятелство касаторът също много добре е знаел. Тъкмо заради това той е влязъл на територията на РБ през ГКПП – Д. не с румънската лична карта, а с молдовски паспорт с положена българска еднократна виза № BG 0294730, издадена на 09.07.2009 г. в [населено място], с разрешен срок за пребиваване десет дни. Настоящият съдебен състав не установи твърдяното от касатора нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Възраженията в тази насока се извеждат единствено от претенциите за допуснати процесуални нарушения в доказателствената дейност на съда, които ВКС прие за неоснователни. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна правна квалификация от приетата по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Не може да се приеме становището на защитника на подсъдимия за обективна несъставомерност на деянието по съображения, че подсъдимият не бил ползвал неистинския документ за самоличност. Касационната инстанция е обвързана с установените от СГС факти, в частност с констатацията, че подсъдимият К. е представил неистинската румънска лична карта на граничния полицай св. У., което означава, че се е ползвал от документа. Като „инстанция по правото”, ВКС има възможност само да провери спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване, като не разполага със самостоятелни правомощия да признава за установени факти, неприети от въззивния съд, или пък да отхвърля факти, установени от него. Тъй като с касационната жалба е оспорено изцяло ангажирането на отговорността на подсъдимия, ВКС извърши проверка и на тежестта на наложената санкция в контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, макар че в тази насока жалбоподателят не е изложил конкретни доводи, които касационната инстанция да обсъди. Видно от съдържанието на жалбата, оплакването за несправедливост е базирано единствено на неприемливия довод, че е наказан за несъставомерно деяние. При индивидуализацията на наложеното на подсъдимия К. наказание – три месеца лишаване от свобода – въззивният съд е съобразил всички установени по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства по чл. 54 от НК, констатирал е пълен превес на смекчаващите, поради което лишаването от свобода е отмерено при условията на чл. 54, ал. 2 от НК в допустимия по чл. 39, ал. 1 от НК минимален предел, а изпълнението му е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за най-краткия изпитателен срок от три години. Така определено по вид, размер и начин на изтърпяване, наказанието на подсъдимия изпълнява целите по чл. 36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Извън изложените дотук съображения, трябва да се посочи още, че поначало липсва процесуална възможност да се удовлетвори отправеното с жалбата искане за оправдаване на подсъдимия, тъй като то предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 183 от 25.06.2014 г., постановена по ВНОХД № 3108/2013 г. по описа на Софийския градски съд, НО, 16 въззивен състав. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.