Р Е Ш Е Н И Е №428 гр. София, 19 ноември 2015 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Мира Недева , при становището на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1149 по описа за 2015г. Производството е по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК и е образувано по подадена жалба от подс.Н. М. Л. чрез защитата му срещу осъдителна присъда № 63/10.12.2014г. по ВНОХД № 1182/2014г. по описа на Старозагорски окръжен съд, с която е отменена оправдателна присъда № 33/24.02.2014г. по НОХД № 2156/2013г. по описа на РС-Стара Загора. В жалбата на подс.Л. се навеждат доводи за наличието на трите касационни основания- нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуални правила и явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се оправдаване на дееца, алтернативно се иска отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. В допълнение към касационната жалба се сочи липса на доказателства за авторство, както и липса на пълно, обективно и всестранно изследване на доказателствата по делото. Липсвали преки доказателства, а били налични само косвени такива. Оспорват се доводите на въззивния съд, тъй като в основата на осъдителната присъда били залегнали само показанията на св.Т., който не бил очевидец. Излагат се доводи защо не следва да се дава вяра на показанията на този свидетел, както и доводи относно това, че неправилно били дискредитирани показанията на св.Д. и Т. като небезпристрастни. Извършеното разпознаване било несигурно, тъй като не били взети мерки да се защити психиката на малолетния свидетел. В допълнението се излагат доводи относно познанството на пострадалия и неговата съпруга с подс.Л., че било нелогично да не познаят този подсъдим, ако той е извършителят. Неправилно били отхвърлени от второстепенния съд доводите за материалното състояние на дееца. В допълнението се оспорват и показанията на св.Т., който не бил дал отговор какво ги е насочило към подс.Л. като извършител. Пак там се развиват съображения относно наличието на алиби на дееца, който бил провел разговори след 13.34 със своята приятелка, два на брой и написал и вероятно прочел седем текстови съобщения, че разговорите са проведени от клетка, в близост до дома му, докато се е възприело, че е видян да бяга в посока на МОЛ или по посока на [улица]. В допълнението се прави позоваване на свидетелстване пред ОС-Стара Загора на св.Т. относно разпознаването, че бил почти сигурен в идентичността на бягащия човек с подс.Л., но не напълно. С оглед на това се заключава, че тези показания били неубедителни, в противовес със заключение на въззивната инстанция. Прокурорът от ВКП дава становище, че депозираната касационна жалба следва да се остави без уважение, събраните по делото доказателства били преценени обективно от въззивната инстанция – Старозагорски окръжен съд, като преценени в съвкупност, доказателствата по делото водели до извод за вината на подс.Л. при извършване на грабежа. Твърди, че не са налице касационните основания за отмяна на атакувания съдебен акт, поради което моли да се остави в сила. Гражданският ищец и частен обвинител Д., редовно призован, не се явява и не дава становище по делото. Подс.Л., редовно призован, не се явява, представлява се от защитник, който моли да се уважи касационната жалба по изложените съображения, като повтаря съображенията си от нея и допълнението към нея. Акцентира на показанията на св.Т. и обстоятелството, че то не бил очевидец. В тази връзка заявява, че можело да се направят повече от един възможен извод за авторството на деянието, твърди, че било малко вероятно в един малък град подс.Л. да извърши грабеж на човек, когото познава от дете. Позовава се на липсата на преки доказателства. Моли да се отмени атакувания съдебен акт като неправилен. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: Районният съд в гр. Стара Загора с присъда № 33/24.02.2014г. по НОХД № 2156/2013г. е признал подс.Л. за невинен по обвинението да е извършил престъпление по чл.198 ал.1 вр.чл.18 ал.1 от НК на 03.06.2013г. в [населено място]- опит за грабеж на чужда движима вещ на стойност 4116лв. от ч.о. Д., като опита е останал недовършен по независещи от дееца причини. Старозагорският окръжен съд с нова присъда № 63/10.12.2014г. по ВНОХД № 1182/2014г. е отменил изцяло оправдателната присъда и е постановил нова, осъдителна, с която е признал подс.Л. за виновен по повдигнатото му обвинение и с приложението на чл.58 б.“а“ и чл.55 ал.1 т.1 от НК му е наложил наказание от 1 година и 6 месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на наложеното наказание. Приспаднал е по чл.59 ал.1 от НК времето на предварителното задържане на дееца при изтърпяване на така наложеното наказание, приложил е и чл.68 ал.1 от НК, като е постановил изтърпяване и наложено наказание от 1 година и 6 месеца лишаване от свобода,при първоначален строг режим, наложено при условията на чл.66 ал. 1 от НК по споразумение от 28.05.2013г. по НОХД № 1185/2013г. Осъдил е подс.Л. да заплати на гражданския ищец причинените му имуществени вреди от престъплението в размер на 1172.70 лв. и се е разпоредил с веществените доказателства по делото. Новата присъда е подписана с особено мнение от съдията-докладчик по делото. Касационната инстанция в пределите на своите правомощия на първо място не намери допуснато нарушение на закона. Съобразно установените факти по делото, от които по начало тази инстанция е обвързана, законът е приложен, правната квалификация на деянието като опит за грабеж е правилна и не търпи корекции. По време на установяване на фактите по делото и във връзка с предмета на доказване решаващата инстанция- в случая въззивната, не е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила. Няма недооценка или тълкуване на фактите в противоречие с правилата на формалната логика и правните принципи. Вярно е, че по делото са събрани косвени доказателства, а пряко такова, което да установява участието на дееца, подс.Л., не е установено. По делото има група безспорни факти, които се установяват в показанията на св.Д. и неговата съпруга, относно предмета на престъплението и поведението в интернет и мобилната среда на подс.Л. преди и след извършване на деянието. Защитата не поставя под въпрос и не се усъмнява при събирането и проверката на тези доказателства. Не се оспорва и обстоятелството, че св.Т. е участвал в игра на футбол с подс.Л., тъй като и самият Т. не отрича подобна възможност. Спорният момент в наказателното производство се концентрира около показанията на малолетния свидетел Т.. Това свидетелстване действително е за косвени факти, свързани с деянието. Свидетелят не е видял и установил факти, свързани с изпълнителното деяние, но е възприел такива непосредствено след него. Свидетелят е имал зрителната възможност да установи присъствието по едно и също време на пострадалия, бутащото лице и собственото си присъствие. Пострадалият е викал за задържане на крадец, виждал е в гръб извършителя, който е бягал, а св.Т. е чул виковете и след това видял бягащия човек. Други хора в този отрязък от време и на това пространство не е имало, което изключва възможността св.Т. да е наблюдавал отдалечаване на човек, който не е извършил деянието. Пострадалият е имал сериозни физически затруднения при придвижването си, което е било видимо при неговото движение, налагало се е да се придържа към всяка възможна опора, включително и по прилежащите стени. Това обяснява поведението на извършителя, който е започнал и завършил изпълнителното деяние- отнемането с употреба на сила, в гръб на пострадалия. Поради трудната си подвижност пострадалият Д. е успял да забележи нападателят си само в гръб. В тази връзка разследващите органи и съдът са останали с единствената възможност да се ползват от показанията на случайно оказалия се в близост до мястото на извършеното престъпление малолетен свидетел. По време на досъдебното производство този свидетел е разпитан в съответствие с изискванията на чл.140 ал.1 от НПК, включително и при предшестващия разпознаването разпит по чл.170 от НПК При това процесуално-следствено действие по чл.168-171 от НПК са спазени процесуалните изисквания и в протокола е отбелязано изявление на свидетеля, че със сигурност разпознава подс.Л.. Това му заявление е повторено в съдебното заседание пред съда от първата инстанция- стр.12 от протокол от съдебно заседание от 21.11.2013г. на въпрос на прокурора. Увереността му е подчертана с наречието абсолютно. Защитата възразява за начина на възприемане на въззивната инстанция на тази категоричност на свидетеля, като се позовава на повторен разпит пред този съд. Действително, при проведен повторен разпит, без това да е послужило за изясняване на обстоятелствата по делото и да се е налагало по някакви очевидни причини, св.Т. е бил колеблив при описване на собствената си категоричност. Заявлението, му че е бил почти сигурен, противоречи на отразеното заявление в съответния протокол за разпознаване. От друга страна този свидетел, вече непълнолетен и повече от една година по-късно след деянието, отново е заявил, че е убеден, че е подсъдимият е лицето, което е видял да тича към него в деня на инцидента. Касационната инстанция намери, че не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при оценка достоверността и качеството на показанията на този свидетел. Колкото повече се отдалечава от събитието възпроизвеждането му, толкова повече спомените избледняват и категоричността намалява като интензитет. Във всеки един момент обаче свидетелят не е пропускал да отбележи, че е бил сигурен в това, което твърди и да демонстрира своята убеденост в истинността на свидетелстването си. Следва да се обърне внимание на обстоятелството, че този свидетел е без всякаква връзка със страните, той е млад и неизкушен от никакви спорни взаимоотношения със страните, той е случаен и неволен свидетел на развилите се пред него събития. Искреността на този свидетел проличава и при неоспорването на възможността да е играл футбол с подс.Л., като чистосърдечно е отбелязал, че не си спомня това обстоятелство, без да го отрича. Прави впечатление категоричността при извършеното разпознаване и многобройните белези, по които разпознава подс.Л., което е тичало към него, преследвано от виковете на постр.Д..Съдилищата не са имали никакви основания да отхвърлят като недостоверни показанията на св.Т. и в съответствие със закона въззивната инстанция в мнозинството си е решила да се придържа към фактологията, очертана преимуществено от показанията на малолетния свидетел. Тези показания не се опровергават от възможността действително подс.Л. да е играл преди инцидента на едно футболно игрище със св.Т.. Този факт не омаловажава стойността на показанията на св.Т. относно критерия истинност, нещо повече, това може само да затвърди увереността на свидетеля в идентифицирането и съдилищата, че грешка не е възможна. Показанията на свидетеля не се дискредитират и от социалната активност на дееца – точно към момента на извършване на деянието тя е била сведена до нулеви стойности, а също така времето за осъществяване на изпълнителното деяние, както и отдалечаването на дееца, е било пренебрежимо кратко (впрочем постр.Д. добре е охарактеризирал скоростното отдалечаване на извършителя). Въззивната инстанция е била улеснена при изграждането на веригата от косвени улики от начина на живот на дееца, тъй като по идентичен начин деецът е извършил еднородно престъпление, за което му е наложено условно наказание от една година и 6 месеца по споразумение от 28.05.2013г. по НОХД № 1185/2013г. на СтЗРС. Тези обстоятелства са я подпомогнали при аналитичния процес, свързан с възприемането на доказателствената съвкупност и отделянето на спорното от безспорното. С основание въззивният съд е отхвърлил доводите на съда от първата инстанция , довели до игнориране на достоверността на показанията на св.Т., и тази негова доказателствена преценка не търпи критиката, предложена в касационната жалба и в съдебното заседание пред касационната инстанция. Процесуалната дейност на второстепенният съд е логична, последователна и се опира на основни правни принципи - „Argumenta non numeranda, sed ponderanda sunt“ - доказателствата се определят не по количеството, а по своята тежест. В съответствие с волята на законодателя са възприети обвинителните доказателства, тъй като в наказателния процес и установената съдебна практика не се споделя и е отхвърлен принципа . „Testis unus, testis nullus“ ,т.е. един свидетел не е свидетел. Допълнителните аргументи на въззивната инстанция са изложени в синхрон с цялостната аналитична дейност и подкрепят напълно изводите за авторството на дееца. Стойността на имуществото, което се е опитал да отнеме подс.Л., е значителна, което прави възраженията за някакви материални възможности на дееца неоснователни. Впрочем, по делото са събирани доказателства в точно обратна насока- така показания на св.Д. И. пред съда от първата инстанция,стр.10 от съдебно заседание от 20.12.2013г. Подс.Л. е имал възможността да извърши деянието, стойността на имуществото, което се е опитал да отнеме е значителна и в този смисъл привлекателна за него (ведно със спортната му символика), предвид демонстрираното му неустойчиво поведение. Познанството му с постр.Д. не му е пречело да извърши деянието поради трудната подвижност на този свидетел, съответно и повратливост. Непосредствено след скоростното си оттегляне подс.Л. е бил видян от св.Т., който го е разпознал по категоричен начин и за който няма никакви основания да се възприема недостоверност на възприятията. Обстоятелството, че градът е малък, че пострадалият и извършителят са се познавали, подчертава хазартността в поведението на подс.Л., но преди всичко е плод на субективен избор. Поради това касационната инстанция намери, че при оценката на доказателствената съвкупност по делото въззивната инстанция в своето решаващо мнозинство не е допуснала съществени процесуални нарушения, посочила е безспорни аргументи в подкрепа на своето вътрешно убеждение и е постановила справедлив съдебен акт, в съответствие с изискванията на закона. Въззивният съд е възприел правната квалификация по обвинителната теза с основание, деянието е осъществено от обективна и субективна страна, като е наложено на пълнолетното и вменяемо лице едно справедливо наказание, в унисон с целите по чл.36 от НК, доколкото обвинението е за опит за грабеж. Наказанието е и снизходително, като място за по-нататъшно снизхождение касационната инстанция не намери, че има. Приложението на чл.68 ал.1 от НК е съобразено с изискванията на материалния закон, но няма съмнение, че то, заедно с наложеното наказание за престъплението по това производство , ще постигне в пълна степен реализирането както на специалната, така и на генералната превенция. Касационният съдебен състав прие, че липсва основание за изменение или отмяна на атакуваната въззивна присъда, тя се явява правилна и законосъобразна, и като такава следва да бъде изцяло потвърдена. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила осъдителна присъда № 63/10.12.2014г. по ВНОХД № 1182/2014г. по описа на Старозагорски окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: