О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 463 Гр. София,07.08.2015 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1207/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Р. (България)” Е. - [населено място], против въззивно определение № 126 от 18.02.2015 г., постановено по т. д. № 104/2015 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото определение е потвърдено определение № 4763 от 09.12.2014 г. по т. д. № 1680/2014 г. на Варненски окръжен съд, с което е прекратено производството по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Р. (България)” Е. срещу [фирма] установителен иск за съществуване на парично вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК. Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради нарушение на закона. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че приемането на вземането, предмет на установяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК, в откритото след завеждане на делото производство по несъстоятелност на ответника [фирма], има за последица отпадане на правния му интерес от водене на установителния иск за съществуване на вземането. Поддържа, че законът е обвързал правния интерес от иска по чл.422, ал.1 ГПК единствено с наличието на подадено от длъжника възражение в срока по чл.414 ГПК и при условие, че възражението не е оттеглено, за него като кредитор съществува правен интерес да установи със сила на пресъдено нещо вземането си, за да се ползва от заповедта за изпълнение и от издадения въз основа на нея изпълнителен лист. Излага съображения, че ако се възприеме становището на въззивния съд за недопустимост на иска по чл.422, ал.1 ГПК поради отпадане на правния интерес, ще се препятства влизането в сила на заповедта за изпълнение и ще се стигне до обезсилване на изпълнителния лист, който по силата на чл.429, ал.3 ГПК разпростира действието си и по отношение на третото лице, обезпечило вземането с ипотека върху свой собствен имот. Във връзка с последното обстоятелство частният жалбоподател твърди, че въззивният съд е тълкувал неправилно разпоредбата на чл.429, ал.3 ГПК във вр. с чл.417, т.6 ГПК, като не е съобразил обвързаността на третото лице от субективните предели на издадения срещу длъжника изпълнителен лист и произтичащото от чл.429, ал.3 ГПК право на кредитора да насочи изпълнение върху ипотекирания имот, дори третото лице да не е посочено като длъжник в него. В жалбата се съдържат и доводи, основани на разпоредбите на чл.637, ал.6, т.3 ТЗ и чл.637, ал.5 ТЗ, изключващи според жалбоподателя общия принцип на чл.637, ал.2 ТЗ за недопустимост на исковото производство. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е посочил като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следните въпроси : 1. Лишен ли е кредиторът от правен интерес за водене на иск по чл.422 ГПК, ако в хода на производството по установителния иск вземането му, предмет на иска, е прието по реда на чл.693 ТЗ в производство по несъстоятелност срещу главния длъжник при условие, че възражението по чл.414 ГПК не е оттеглено и като се отчете разпоредбата на чл.429, ал.3 ГПК с оглед обстоятелството, че вземането е обезпечено с ипотека върху имот на трето лице; 2. Следва ли разпоредбата на чл.637, ал.2 ТЗ да се приложи пряко спрямо производството по чл.422 ГПК, заведено формално само срещу главния длъжник, ако вземането е обезпечено с ипотека върху имот на трето лице, или в този случай е налице изключение от общия принцип и производството по чл.422 ГПК следва да продължи, с оглед разпростиране на субективните предели на силата на пресъдено нещо и спрямо ипотекарния длъжник на основание чл.429, ал.3 ГПК; Как се съотнасят разпоредбата на чл.637, ал.2 ТЗ и разпоредбата на чл.429, ал.3 ГПК; Разпоредбата на чл.637, ал.2 ТЗ дерогира ли чл.429, ал.3 ГПК, като се отчете, че ГПК е по-висок по степен нормативен акт, както и обстоятелството, че чл.637, ал.2 ТЗ е процесуалноправна, а чл.429, ал.3 ГПК - материалноправна норма. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 52 от 21.01.2013 г. по ч. т. д. № 967/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. За втория въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като се твърди, че въпросът е решен противоречиво в обжалваното определение, в определение № 599/20.09.2013 г. по ч. т. д. № 2452/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., и във влезлите в сила определения на Варненски апелативен съд - определение № 46 от 23.01.2012 г. по ч. т. д. № 780/2011 г., и на Софийски апелативен съд - определение № 2945 от 28.11.2014 г. по ч. гр. д. № 4269/2014 г. Наред с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, частният жалбоподател се позовава и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК като излага съображения за значимост на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът [фирма] /в несъстоятелност/ - [населено място], не заявява становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното : Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството по т. д. № 1680/2014 г. на Варненски окръжен съд е образувано по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Р. (България)” Е. срещу [фирма] установителен иск за съществуване на парично вземане, за което са издадени заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК и изпълнителен лист. След образуване на делото е постановено решение, с което е открито производство по несъстоятелност на ответника [фирма]. Първоинстанционният съд е спрял исковото производство на основание чл.637, ал.1 ТЗ, с оглед предявяване на спорното вземане в производството по несъстоятелност на ответника - длъжник. Впоследствие съдът е прекратил производството по делото на основание чл.637, ал.2 ТЗ, след като е констатирал, че вземането е прието и включено в одобрения от съда списък на приетите вземания в производството по несъстоятелност на [фирма]. По делото не е имало спор, че вземането е обезпечено с ипотека върху имот, собственост на трето лице. Сезиран с частна жалба от банката - ищец, Варненски апелативен съд е потвърдил определението на Варненски окръжен съд за прекратяване на исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че след като спорното вземане е включено в одобрените списъци по чл.693 ТЗ и по отношение на него не се е развило производство по чл.694 ТЗ, е налице установеност на вземането в полза на кредитора „Р. (България)” Е. спрямо длъжника и всички кредитори на несъстоятелността. Посочил е, че списъкът по чл.693 ТЗ е основание ищецът - кредитор да бъде включен в разпределението по чл.722 ТЗ, което ще извърши синдикът в рамките на универсалното принудително изпълнение по несъстоятелността. Предвид изложеното въззивният съд е преценил, че след приемане на вземането в производството по несъстоятелност кредиторът е лишен от правен интерес да установява вземането по реда на чл.422 ГПК, което води до недопустимост на предявения иск и налага прекратяване на производството по него. За неоснователни са счетени доводите на ищеца - частен жалбоподател, че поради обезпечеността на вземането с ипотека върху имот на трето лице следва да намери приложение разпоредбата на чл.637, ал.6, т.3 ТЗ и да продължи разглеждането на установителния иск, за да може след признаване на вземането за съществуващо с влязло в сила съдебно решение ищецът да се ползва на основание чл.429, ал.3 ГПК от издадения срещу ответника изпълнителен лист и въз основа на него да пристъпи към принудително изпълнение върху ипотекирания имот, собственост на третото лице. Въззивният съдебен състав е отчел спецификата на заповедното производство в хипотезата на чл.417 ГПК, при която издаването на изпълнителен лист за вземането, предмет на заповедта за изпълнение, предхожда съдебното решение, с което се разрешава спора за съществуване на вземането. Съобразил е и разпоредбата на чл.429, ал.3 ГПК, признаваща право на кредитора въз основа на издадения срещу длъжника изпълнителен лист да насочи принудително изпълнение върху собствен на трето лице недвижим имот, върху който е учредена ипотека за обезпечение на дълга, макар третото лице да не фигурира като длъжник в изпълнителния лист. В заключение съдът е направил извод, че в конкретния случай, който не попада в разгледаните от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК хипотези, изпълнителният лист няма да подлежи на обезсилване, въпреки прекратяването на исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК, тъй като съществуването на вземането ще се ползва с установеност по силата на включването му в одобрения от съда списък на приетите вземания в производството по несъстоятелност на главния длъжник и на основание чл.429, ал.3 ГПК във вр. с чл.637, т.5 ТЗ съдебният изпълнител ще може да изпълнява срещу третото лице - ипотекарен длъжник, независимо от недопустимостта на индивидуалното принудително изпълнение срещу главния длъжник. По допускане на касационното обжалване : Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивния съдебен акт да е разрешен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. С оглед решаващите изводи на въззивния съд, с които е аргументирано прекратяването на производството по чл.422, ал.1 ГПК, формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и отговарят на общото изискване за достъп до касация. Извън приложното поле на касационното обжалване е само частта от въпроса по п.2 „разпоредбата на чл.637, ал.2 ТЗ дерогира ли чл.429, ал.3 ГПК, като се отчете, че ГПК е по-висок по степен нормативен акт, както и обстоятелството, че чл.637, ал.2 ТЗ е процесуалноправна, а чл.429, ал.3 ГПК - материалноправна норма”. Мотивите към въззивното определение не съдържат изводи в тази насока, което изключва значимостта на поставения въпрос за изхода на делото. Частният жалбоподател е обосновал искането си за допускане на касационно обжалване по първия въпрос с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неоснователно, доколкото не се установява противоречие между произнасянето на въззивния съд по въпроса за правния интерес от воденето на иска по чл.422, ал.1 ГПК и сочената от жалбоподателя задължителната практика в определение № 52/21.01.2013 г. по ч. т. д. № 967/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. Цитираното определение е постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК след допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса налице ли е правен интерес от иска по чл.422, ал.1 ГПК, когато вземането, чието установяване е предмет на този иск, е погасено чрез извършено в изпълнителното производство плащане на сумата по издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист. В определението е прието, че правният интерес на кредитора от водене на иска по чл.422, ал.1 ГПК е обусловен от наличието на подадено от длъжника в срок възражение срещу заповедта за изпълнение, което не е оттеглено, и не отпада при извършено от длъжника плащане в хода на разглеждане на иска, тъй като само при оттегляне на възражението заповедта ще влезе в сила и плащането ще е извършено на правно основание. Задължителната практика в определението обаче не дава отговор на специфичния за конкретното дело правен въпрос дали независимо от поддържането на възражението по чл.414 ГПК, правният интерес на кредитора от водене на иска по чл.422, ал.1 ГПК следва да се счита за отпаднал след включване на спорното вземане в одобрения списък на приетите вземания в производството по несъстоятелност на ответника - длъжник. Поради това не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За осъществено следва да се приеме другото поддържано основание - чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид отсъствието на изрична законова разпоредба, съдържаща разрешение на поставения въпрос, и липсата на задължителна практика по него, включително такава, включена в обхвата на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В съответствие с изложеното въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване по първия формулиран в изложението въпрос на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касационно обжалване на определението следва да се допусне и по втория въпрос, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката във влезлите в сила определение № 46/23.01.2012 г. по ч. т. д. № 780/2011 г. на Варненски апелативен съд и определение № 2945/28.11.2014 г. по ч. т. д. № 4269/2014 г. на Софийски апелативен съд. В цитираните определения е застъпено становище, че в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземане, обезпечено с ипотека на трето лице, не намира приложение общият принцип на чл.637, ал.2 ТЗ за прекратяване на производството по иска след приемане на вземането в производството по несъстоятелност на ответника - длъжник. Изразено е разбиране, че приложимо в разглежданата хипотеза е изключението на чл.637, ал.6, т.3 ТЗ, чийто смисъл е да се предостави възможност на ищеца - кредитор при евентуално положително решаване на спора по чл.422, ал.1 ГПК спрямо длъжника пределите на силата на пресъдено нещо на съдебното решение да обхванат и третото лице, обезпечило вземането с ипотека върху свой имот, с оглед правата по чл.429, ал.3 ГПК /пристъпване към изпълнение върху имота на третото задължено лице въз основа на издадения срещу длъжника изпълнителен лист/. Констатираното противоречие съставлява основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Практиката в определение № 599/20.09.2013 г. по ч. т. д. № 2452/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., е неотносима към конкретното дело, тъй като касае въпрос, който не е обсъждан в обжалваното определение - допустимо ли е да се издаде заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист срещу длъжник в производство по несъстоятелност в хипотезата на чл.637, ал.6, т.3 ТЗ при положение, че заповедта засяга имущество на трети задължени лица. Становището на настоящия състав на ВКС по поставените правни въпроси е следното : Предявяването на иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК има за цел да се установи със сила на пресъдено нещо съществуването на парично вземане, за което ищецът - кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК или чл.417 ГПК. Правен интерес от предявяване на иска възниква в случай на подадено от длъжника възражение в срока по чл.414 ГПК. Възражението съдържа оспорване на вземането, материализирано в заповедта за изпълнение, и препятства влизането на заповедта в сила. Поради това, както е посочено в т.10.а. от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, до момента на оттегляне на възражението са налице процесуалните предпоставки за съществуването и за надлежното упражняване на правото на иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, в т. ч. и правен интерес от водене на иска като абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на исковото производство. Влязлото в сила решение, с което вземането се признава за съществуващо, разрешава окончателно спора между длъжника и кредитора относно съществуването на вземането. Като последица от решението заповедта за изпълнение влиза в сила - чл.416, ал.2 ГПК, с което се създава безспорност по отношение на правото на кредитора да проведе принудително изпълнение за вземането си, легитимирайки се с издаден въз основа на влязлата в сила заповед изпълнителен лист, а в хипотезата на заповед по чл.417 ГПК - с издадения при условията на чл.418, ал.2 ГПК изпълнителен лист. По силата на чл.429, ал.3 ГПК изпълнителният лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, когато кредиторът - взискател насочва изпълнението върху тази вещ. Съгласно чл.637, ал.1 ТЗ, с откриване на производство по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника, с изключение на трудови спорове по парични вземания и на случаите, посочени в изр.2 на чл.637, ал.1 ТЗ. Разпоредбата на чл.637, ал.1 ТЗ се прилага на общо основание спрямо висящите към момента на откриване на производството по несъстоятелност дела, образувани по предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителни искове срещу длъжника за съществуване на парични вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК или чл.417 ГПК. След откриване на производството по несъстоятелност установяването на вземането е възможно и допустимо само в рамките на това производство по реда за предявяване на вземането в сроковете по чл. чл.685 ТЗ, чл.688 ТЗ и чл.639 ТЗ, респ. по реда на чл.692 ТЗ във вр. с чл.694 ТЗ. Развитието на спряното производство по чл.422, ал.1 ГПК е обусловено от изхода на производството по предявяване на вземането. В случай, че бъде включено в одобрения от съда списък на приетите вземания, с изключение на случаите по чл.694, ал.1 ТЗ, вземането се счита за прието по смисъла на чл.693 ТЗ. Приемането на вземането при условията на чл.693 ТЗ наподобява ефекта на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК, като създава безспорност в отношенията между длъжника и кредитора /и другите кредитори на несъстоятелността/ относно съществуването на вземането и правото на кредитора на принудително удовлетворение в производството по несъстоятелност, съобразно поредността по чл.722 ТЗ. От момента, в който вземането придобие статут на прието вземане по смисъла на чл.693 ТЗ, кредиторът губи правен интерес от продължаване на исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК и същото подлежи на прекратяване на основание чл.637, ал.2 ТЗ. С приемане на вземането в производството по несъстоятелност се постига целта на търсената с иска по чл.422, ал.1 ГПК съдебна защита и исковото производство остава без предмет, което налага прекратяването му, независимо, че възражението на длъжника по чл.414 ГПК не е оттеглено. Според задължителната практика по чл.274, ал.3 ГПК в определение № 483/11.07.2014 г. по ч. т. д. № 1827/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., неприемането на вземането в производството по несъстоятелност на длъжника е основание за възобновяване и за продължаване на спряното исково производство по чл.422, ал.1 ГПК, а не за предявяване на нов установителен иск за вземането по реда на чл.694, ал.1 ТЗ. С разпоредбата на чл.637, ал.5 ТЗ е въведено изключение от общото правило на чл.637, ал.1 ТЗ, като е предвидено, че не се спират образуваните преди откриване на производството по несъстоятелност дела срещу длъжника за парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица. Целта на изключението е да се осигури възможност за кредитора в случай на успешно провеждане на предявения срещу длъжника иск да се снабди с изпълнителен лист за вземането си, за да реализира произтичащото от чл.429, ал.3 ГПК право на принудително изпълнение върху предоставеното за обезпечение имущество, предвид произтичащата от чл.638 ТЗ забрана за осъществяване на индивидуално принудително изпълнение върху включеното в масата на несъстоятелността имущество на длъжника. Отнесена към хипотезата на предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск срещу длъжника, разпоредбата на чл.637, ал.5 ТЗ следва да намери приложение в случаите, когато установяваното с иска вземане е обезпечено със залог или ипотека върху имот на трето лице и ищецът - кредитор не разполага с отнапред издаден изпълнителен лист по чл.418, ал.2 ГПК. В посочената хипотеза приемането на вземането при условията на чл.693 ТЗ не лишава кредитора от правния интерес да продължи воденето на установителния иск, за да установи вземането си към длъжника с влязло в сила решение, тъй като само тогава той ще може да се снабди с изпълнителен лист по чл.416, ал.2, изр.2 ГПК въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и да пристъпи към принудително изпълнение върху предоставеното за обезпечение чуждо имущество, ползвайки се от правото по чл.429, ал.3 ГПК. Когато кредиторът разполага с изпълнителен лист по чл.418, ал.2 ГПК, разпоредбата на чл.637, ал.5 ТЗ не намира приложение, тъй като целта й - получаване на изпълнителен лист за вземането с оглед реализиране на правата по чл.429, ал.3 ГПК, вече е постигната. При наличие на изпълнителен лист и приемане на вземането по реда на чл.693 ТЗ кредиторът има право да пристъпи към принудително изпълнение върху предоставеното като обезпечение имущество, предвид неоспоримостта на вземането по силата на одобрения от съда по несъстоятелност списък на приетите вземания. Приемането на вземането е основание по чл.637, ал.2 ТЗ за прекратяване на исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК, което се оказва лишено от спорен предмет, но самото прекратяване не е основание за обезсилване на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист. По аргумент от задължителните указания в т.13 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС обезсилването на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист по чл.418, ал.2 ГПК е несъвместимо с признаването на вземането за съществуващо, а включването на вземането в одобрения от съда списък на приетите вземания в производството по несъстоятелност на длъжника има точно този ефект - създава безспорност относно съществуването на вземането в отношенията между длъжника и кредитора. В резултат на това за безспорно следва да се счита и правото на кредитора да удовлетвори принудително вземането си от обремененото със залог или ипотека чуждо имущество, ползвайки се от издадения срещу длъжника изпълнителен лист по чл.418, ал.2 ГПК. Предвид изложеното, на поставените правни въпроси следва да се отговори така : Приемането на вземането при условията на чл.693 ТЗ в производството по несъстоятелност на длъжника, открито след предявяване по реда на чл.422, ал.1 ГПК на иск за съществуване на вземането, лишава кредитора от правен интерес да води иска, дори вземането да е обезпечено с ипотека върху имот на трето лице и длъжникът да не е оттеглил възражението си по чл.414 ГПК, ако кредиторът разполага с изпълнителен лист за вземането си по чл.418, ал.2 ГПК; Включването на вземането в одобрения от съда списък на приетите вземания в производството по несъстоятелност на длъжника предпоставя прекратяване на производството по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск на основание чл.637, ал.2 ТЗ, но прекратяването на исковото производство не е основание за обезсилване на изпълнителния лист; Приетото в производството по несъстоятелност вземане се счита за безспорно установено в отношенията между длъжника и кредитора по силата на включването му в одобрения от съда списък на приетите вземания, което препятства обезсилването на изпълнителния лист и същевременно легитимира кредитора да осъществи принудително изпълнение въз основа на него - чл.429, ал.3 ГПК, по отношение на предоставеното в обезпечение чуждо имущество, независимо от невъзможността да проведе индивидуално принудително изпълнение върху включеното в масата на несъстоятелността имущество на длъжника. Неправилна е практиката в определение в № 46/23.01.2012 г. по ч. т. д. № 780/2011 г. на Варненски апелативен съд и определение № 2945/28.11.2014 г. по ч. т. д. № 4269/2014 г. на Софийски апелативен съд, застъпваща становището, че когато установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане е обезпечено с ипотека върху имот на трето лице, приемането му при условията на чл.693 ТЗ в откритото след завеждане на делото производство по несъстоятелност на длъжника не е основание за прекратяване на делото по чл.422, ал.1 ГПК, предвид дерогирането на общото правило на чл.637, ал.2 ТЗ от изключението на чл.637, ал.6, т.3 ТЗ. С определение № 84/30.01.2015 г. по ч. т. д. № 626/2014 г., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК и имащо характер на задължителна съдебна практика, състав на ВКС, І т. о., се е произнесъл, че изключението на чл.637, ал.6, т.3 ТЗ, допускащо след откриване на производство по несъстоятелност да се завеждат нови съдебни и арбитражни производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника с предмет парично вземане на кредитора към длъжника, извън трудовите спорове по чл.637, ал.6, т.2 ТЗ, с оглед настъпване на последиците по чл.429, ал.3 ГПК, е приложимо само ако вземането на кредитора - ищец е обезпечено със залог и/или ипотека на трето лице и обезпечителното правоотношение не е погасено; Въз основа на издадения в полза на кредитора срещу длъжника изпълнителен лист може да се проведе индивидуално принудително изпълнение по ГПК единствено върху заложеното/ипотекирано имущество на третото лице, обезпечаващо в полза на кредитора чуждия дълг, но не и върху имуществото на длъжника като част от масата на несъстоятелността. В определението е акцентирано изрично върху това, че разпоредбата на чл.636, ал.6, т.3 ТЗ намира приложение при висящо открито производство по несъстоятелност спрямо длъжника към момента на завеждане на исковете срещу него, както и че целта на въведеното с т.3 на чл.637, ал.6 ТЗ изключение е да се осигури на кредитора индивидуално принудително изпълнение върху заложеното/ипотекираното имущество, собственост на трето лице, посредством разпростиране на основание чл.429, ал.3 ГПК на субективните предели на изпълнителния лист срещу длъжника, издаден въз основа на евентуалното съдебно решение за уважаване на иска относно обезпеченото с ипотека или залог парично вземане. При условие, че откриването на производството по несъстоятелност е последващо спрямо предявяването на установителния иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, изключението на чл.637, ал.6, т.3 ТЗ е неприложимо спрямо висящото производство по чл.422, ал.1 ГПК и не може да дерогира общото правило на чл.637, ал.2 ТЗ. По съществото на частната касационна жалба : С оглед възприетото разрешение на значимите за изхода на делото правни въпроси частната касационна жалба е неоснователна. Законосъобразен е изводът на Варненски апелативен съд, че след приемане на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, в производството по несъстоятелност на длъжника [фирма] ищецът „Р. (България)” Е. няма правен интерес от по-нататъшното водене на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК, тъй като ефектът на установяване на вземането е постигнат с включване на вземането в одобрения от съда списък на приетите вземания в производството по несъстоятелност. Доводите на частния жалбоподател, че правният интерес от водене на иска по чл.422, ал.1 ГПК предпоставя единствено наличие на подадено в срок и неоттеглено възражение по чл.414 ГПК, не разколебават правилността на извода на въззивния съд за отпадане на правния интерес. Възражението по чл.414 ГПК е правно средство за оспорване на вземането от страна на длъжника, а спорът за съществуване на вземането е разрешен в полза на ищеца - кредитор с приемането му при условията на чл.693 ТЗ в производството по несъстоятелност на длъжника. Правно неиздържана е тезата на жалбоподателя, че правният интерес произтича от обусловеното от прекратяването на исковото производство обезсилване на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист по чл.418, ал.2 ГПК, което от своя страна ще осуети реализирането на правата по чл.429, ал.3 ГПК. Установеността на обективираното в заповедта за изпълнение парично вземане при условията на чл.693 ТЗ е процесуална пречка за обезсилване на изпълнителния лист, независимо от прекратяването на производството по чл.422, ал.1 ГПК, както правилно е приел въззивният съд. Неоснователни са доводите за неправилност на определението поради несъобразяване от въззивния съд на разпоредбата на чл.637, ал.6, т.3 ТЗ, изключваща според жалбоподателя общия принцип на чл.637, ал.2 ТЗ. Производството по чл.422, ал.1 ГПК е образувано преди откриване на производството по несъстоятелност на длъжника [фирма] и както е посочено в определение № 84/30.01.2015 г. по ч. т. д. № 626/2014 г. на ВКС, І т. о., изключението на чл.637, ал.6, т.3 ТЗ не може да намери приложение спрямо него. Неуместно е позоваването в частната касационна жалба на разпоредбата на чл.637, ал.5 ТЗ. След като частният жалбоподател разполага с изпълнителен лист по чл.418, ал.2 ГПК за вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК, и вземането е прието при условията на чл.693 ТЗ в производството по несъстоятелност на ответника - длъжник, няма основание за продължаване на исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК. Целта на това производство е постигната с включване на вземането в одобрения от съда по несъстоятелност списък на приетите вземания, а удовлетворяването на вземането по пътя на принудителното изпълнение върху предоставения като обезпечение недвижим имот, обект на учредената от третото лице ипотека, може да бъде постигнато въз основа на издадения изпълнителен лист по чл.418, ал.2 ГПК, който съгласно чл.429, ал.3 ГПК има сила и срещу третото лице - ипотекарен длъжник. Наличието на издаден изпълнителен лист за вземането, неподлежащ на обезсилване като последица от прекратяването на производството по чл.422, ал.1 ГПК, обезсмисля приложението на чл.637, ал.5 ТЗ. По изложените съображения определението по в. т. д. № 104/2015 г. на Варненски апелативен съд е правилно и следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : ПОТВЪРЖДАВА определение № 126 от 18.02.2015 г., постановено по в. т. д. № 104/2015 г. на Варненски апелативен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :