1 Р Е Ш Е Н И Е № 753 С., 28.01.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на шести декември две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Надя Зяпкова ЧЛЕНОВЕ: Жива Декова Олга Керелска при секретар Цветанка Найденова, като изслуша докладваното от съдия З. гр. дело № 457/2010 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. П. М. против въззивно решение на Окръжен съд-Варна № 1446/17.11.2009 г., постановено по гр. д. № 1039/2009 г., с което е оставено в сила решение на Районен съд-Варна в частта, с която е отхвърлен предявения от М. П. М. против [фирма], Варна иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука в размер на сумата 8000.00 лв., ведно със законна лихва до окончателното изплащане на сумата. За ответника [фирма], Варна не е изразено становище по жалбата. С определение на Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение № 368/13.04.2010 г. по гр. д. № 457/2010 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправни въпроси за доказването в исковия процес, че претърпяната злополука е във връзка и в изпълнение на трудовите функции на пострадалия и за допустимостта да се установи трудова злополука по съдебен ред при действащата нормативна уредба. Отговор на поставения въпрос: Надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57сл. КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, приета с ПМС № 263/30.12.1999 г., обн., ДВ, бр. 6/21.01.2000 г., в сила от 1.01.2000 г., изм. и доп./. Съгласно този ред работодателят /осигурител/ от една страна и пострадалият /осигурен/ или неговите наследници, от друга страна, следва да декларират /първия в 3-дневен срок от настъпването на злополуката, а втория-в едногодишен срок/ пред съответното териториално поделение на Н. по регистрация на осигурителя всяка злополука. След извършване на проверка, нормативно регламентирана, длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО издава разпореждане за признаване или не на злополуката за трудова по утвърден от управителя на Н. формуляр. Липсата на проведена процедура по посочения нормативно установен ред във връзка с твърдението на пострадалия работник или служител /респ. на неговите наследници/ за претърпяни вреди в резултат на трудова злополука обуславя отхвърлителен резултат по предявените искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: Въззивният съд е приел за безспорно установено, че страните по делото са били в трудово правоотношение от 3.07.2008 г., доколкото трудов договор е бил регистриран пред НАП-Варна по реда и в сроковете по чл. 62, ал. 3 КТ ; че при инцидент на 3.07.2008 г. ищецът е получил временно разстройство на здравето в резултат на физически увреждания, изразяващи се в счупване на І и ІІ гръбначни прешлени, последвано от период от 7-8 месеца на възстановяване и претърпени значителни болки и страдания. По делото не са представени доказателства, че претърпяната от ищеца злополука е във връзка и при изпълнение на трудови функции при ответника. По делото не е установено да е започнало изпълнението на задълженията по трудовия договор, а именно: ищецът да е постъпил на работа и злополуката да е настъпила при и по повод изпълнение на трудови задължения. При тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен, тъй като в случая не е установена трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Касационната жалба е неоснователна. Въззивното решение е правилно, тъй като твърдяната от ищеца /сега касатор/ трудова злополука, като елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ, не е установена по надлежния ред. Този ред е установен нормативно с разпоредбите на чл. 57сл. КСО и Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, приета с ПМС № 263/30.12.1999 г., обн., ДВ, бр. 6/21.01.2000 г., в сила от 1.01.2000 г., изм. и доп./ Съгласно този ред работодателят /осигурител/, от една страна и пострадалият или неговите наследници, от друга страна, следва да декларират в съответни срокове /3-дневен срок за работодателя и 1-годишен за пострадалия или неговите наследници/ пред териториалното поделение на Н. всяка трудова злополука. След извършена проверка, подробно нормативно регламентирана, длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО издава разпореждане за приемане или неприемане на злополуката за трудова по утвърден от управителя на Н. формуляр. Разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО има двойнствено значение – от една страна то представлява индивидуален административен акт относно характера на злополуката /трудова или не/, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който съставлява елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на пострадалия /респ. неговите наследници/ за претърпените в резултат на трудовата злополука вреди съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 1 КТ. Липсата на проведена процедура по посочения нормативно установен ред във връзка с твърдението на пострадалия работник или служител /респ. на неговите наследници/ за претърпяни вреди в резултат на трудова злополука обуславя отхвърлителен резултат по предявени на основание чл. 200, ал. 1 КТ искове. Такъв е конкретният случай. Дори да се възприеме изводът на въззивния съд за установено по делото трудово правоотношение между страните при липса на подписан от тях писмен трудов договор, доказателства за наличие на трудова злополука съгласно чл. 57сл. КСО, а именно разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО за признаване на злополуката за трудова, по делото не са представени. Липсата на годни доказателства в подкрепа на твърдението на ищеца, че е пострадал при трудова злополука, обуславя правилно постановения от въззивния съд отхвърлителен резултат по делото. При положение, че по нормативен ред е установен специален административен ред за признаване характера на претърпяната злополука за трудова установяването на това обстоятелство по общия исков ред е недопустимо. Пострадалият би могъл да реализира правото си на обезщетение за претърпените вреди, ако установи, че вредите са настъпили в причинна връзка с допуснати от длъжностни лица на работодателя-техен възложител на работа по охраната и безопасността на труда по общия исков ред по чл. 49сл. ЗЗД, но не и по реда на обективната и безвиновна отговорност по реда на чл. 200, ал. 1 КТ. С оглед на изложеното обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила, тъй като не са налице отменителни касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на В. окръжен съд, Гражданско отделение № 1446/17.11.2009 г., постановено по гр. д. № 1039/2009 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: