Р Е Ш Е Н И Е № 103 гр. София, 08 юни 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Ил. Петкова и с участието на прокурора Симов, като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 406/2017 г. по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подс. М. М.-чрез адв. Д. и частните обвинители и граждански ищци – Х. С., Ф. С., Н. А. и Р. Е. – чрез повереника им адв. К. срещу решение № 227 от 27.02.2017 г. по внохд № 245/2016 г. на Апелативен съд- Бургас. В жалбата на подс. М. М. са релевирани касационните основания по чл. 348 ал.1 т. 1 - т. 3 от НПК. Основното оплакване е свързано с неправилно приложение на материалния закон, като се твърди, че деянието не е извършено виновно и съдът неоснователно е отказал да приложи чл. 15 от НК и да оправдае подс. М.. В жалбата е изложено съображение за явна несправедливост на наложеното наказанието, което било завишено, тъй като не е обсъдена възможността за приложението на чл. 55 ал. 1 от НК, предполагаща замяна на предвиденото в закона наказание лишаване от свобода с пробация. Направено е искане за оправдаване на подс. М. и за отхвърляне изцяло на предявените граждански искове, алтернативно за изменяване на решението, като наказанието лишаване от свобода се замени с пробация и се намали размера на уважените граждански искове. В жалбата на частните обвинители се съдържа несъгласие с правната квалификация на деянието по чл. 124 вр. чл. 130 ал.1 от НК, като се излагат подробни съображения за това, че подсъдимият е „допускал“, че с бутането на пострадалия върху бетонната площадка ще му причини тежка телесна повреда. Според жалбоподателите възприетата в обвинителния акт фактология е установена и в хода на съдебното следствие, като тя правилно е била отнесена от прокурора като съставомерност на деянието по чл. 124 вр. чл. 128 ал. 1 от НК, за каквато преквалификация се настоява от касатора. Направено е искане за привеждане в изпълнение на влязлата в сила на 30.10.2012 г. присъда по нохд № 449/2012 г. на РС- Айтос , по която подс. М. е осъден на три месеца лишаване от свобода, което с оглед високата степен на обществена опасност на дееца е наложително. В съдебно заседание пред ВКС подс. М. се явява лично и моли за уважаване на жалбата. Защитникът му - адв. Д. поддържа жалбата със съображенията и алтернативните искания, които тя съдържа. Повереникът на частните обвинители моли да бъде уважена касационната им жалба по развитите в нея доводи, като деянието се преквалифицира в такова, за което е внесен обвинителен акт. Представителят на ВКП излага становище, че и двете жалби са неоснователни, поради което атакуваният въззивен акт следвало да бъде оставен в сила. ВКС –Трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните и след като провери атакувания въззивен акт в пределите на правомощията си по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното : С присъда № 39 от 10.03.2016 г. по нохд № 861/15 г. ОС –Бургас е признал подс. М. М. за виновен в това, че на 12.04.2014 г. в [населено място], обл. /населено място/, по непредпазливост причинил смъртта на С. С., в следствие на умишлено нанесена лека телесна повреда, изразила се в причиняване на болка в резултат на прихващане под мишница, бутане и принудително извеждане на пострадалия навън, довело до неговото падане върху бетонната площадка в следствие, на което възникнали по- тежки усложнения- тежка черепно мозъчна травма, довела до смъртта му, поради което и на основание чл. 124 вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание две години и шест месеца лишаване от свобода, при общ режим в затворническо общежитие от закрит тип, като го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 124 вр. чл. 128 ал.1 от НК. С присъдата съдът е осъдил подс. М. да заплати на основание чл. 45 от ЗЗД обещетение на гражданските ищци и частни обвинители за претърпените от тях неимуществени вреди - болки и страдания, както следва : на Х. С. -сумата от 30 000 лв., на Ф. С., Н. А. и Р. Е. сумите от по 20 000 лв. за всеки от тях, в едно със законната лихва считано, от датата на смъртта , като е отхвърлил исковете до техния пълен размер. Подс. М. е бил осъден да заплати направените по делото разноски, както и 4 % такса върху уважените размери на гражданските искове. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства. По жалби на подс. М. и на частните обвинители и граждански ищци в АС- Бургас е образувано внохд № 245/16 г. С решение от 27.02.2017 г. първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. При проверка на изложените в жалбите доводи, ВКС констатира, че в нарушение на чл. 13 , чл. 14 и чл. 107 ал. 5 от НПК, въззивната съдебна инстанция не е направила всичко необходимо за разкриване на обективната истина по делото, не е изпълнила задължението си да анализа подробно доказателствената съвкупност и да констатира противоречията в нея, като по този начин е допуснала нарушение на процесуалния закон, което е основание за отмяна на постановения от нея съдебен акт и за връщане на делото. В жалбата на подсъдимия е заявено касационно основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК, като обаче в негова подкрепа не са изложени конкретни съображения. Въпреки това, те могат да бъдат изведени от съдържанието на процесуалния документ, с който е инициирано касационното обжалване. В действителност релевираните от касатора оплаквания за неправилно приложение на материалния закон са обосновани с неправилна оценка на доказателствения материал, която е довела до пороци във формиране на вътрешното убеждение на съставите по същество. Според становището на настоящия съдебен състав, оплакванията сочат на неизясненост на фактическата обстановка, при наличието на противоречиви доказателства - съдържащите се данни в заключенията на двете технически експертизи, изследвали записа от охранителната камера на обекта, пред който се е развило инкриминираното събитие. Несъгласието на касатора – подс. М. с приетите фактически и правни изводи на решаващите съдилища се състои в липсата на яснота по какви причини те са кредитирали заключението на техническата експертиза, /изготвено от в.л. П./, в което е прието, че на записа е заснето бутане на пострадалия върху бетонната плоча/ и защо са отказали да сторят това по отношение на първата експертиза , съгласно която в записа липсва бутане, като е посочено : че „вратата се е отворила и от нея, едно лице, влачейки друго, излязло извън заведението“. Съдилищата по фактите не са положили усилия да изследват и изяснят причините, поради които двете вещи лица са стигнали до коренно противоречиви заключения, като не е разяснен техническият способ, с помощта, на който те са извели своите решаващи изводи. В конкретния случай, предадения запис от охранителната камера от заведението на св. Ш., представлява веществено доказателство по смисъла на чл. 109 ал. 1 от НПК, тъй като има характеристиката на предмет, върху който са оставени следи от престъплението, поради което напълно законосъобразно, то е било приобщено към доказателствената маса по делото и е било е изследвано чрез техническа експертиза. Без съмнение това веществено доказателство в значителна степен би могло да разреши противоречията в доказателствените източници, при положение, че след изследването му не е установено манипулиране. В свои решения ВКС е имал повод да отбележи, че този вид доказателства –записи от технически средства са „най-коректния и безпристрастен носител на доказателствена информация, защото запаметяват и възпроизвеждат реалността, без да са повлияни от субективни емоции и нагласи“ /Р 368/11 г. по н.д. № 1778/11 г. на ІІ НО на ВКС/ и именно поради това, значението им за установяване на обективната истина не следва да бъде омаловажавано от съда. В случая, именно поради липсата на еднопосочни доказателства, които да установяват механизма на причиняване на телесните повреди на жертвата, съдебните състави е следвало да фокусират вниманието си върху приобщеното по делото веществено доказателство и да изяснят причините, поради които експертите от двете експертизи са дали разнопосочни заключения за съдържанието на изследвания от тях магнитен носител. Въззивният съд не е отдал значение на това обстоятелство и не е направил необходимото, в съответствие с чл. 14 от НПК, за провеждането на всестранно, пълно и обективно следствие. Не са изследвани причините, на които се дължи противоречието в заключенията по значимия за обвинението въпрос – дали подсъдимият е бутнал пострадалия върху бетонната площадка и колко пъти е сторил това, респективно дали последният е паднал/дал върху нея, без да е придавано външно ускорение на тялото му от подсъдимия. При новото разглеждане на делото, акцентът следва да бъде поставен именно върху изясняването на този въпрос, чрез назначаването на повторна техническа експертиза. Следва да се установи съществува ли възможност заснетия върху магнитния носител запис да бъде възпроизведен на бавни обороти, което би позволило отграничаване на последователността и динамиката на действията на участващи в конфликта лица. Тъй като по делото не съществува спор по отношение на персоналната идентификация на участниците, то вниманието следва да бъде съсредоточено върху хронологията на събитията и поведението на подсъдимия и жертвата. В случай, че не съществуват технически способи за осъществяването на тази задача, то експертът следва да разясни причините. Това се налага поради обстоятелството, че според обвинителния акт, конфликтът между подс. М. и жертвата е започнал във вътрешността на заведението, но съставомерното поведение, изразило се в бутане на пострадалия е осъществено на входната врата на заведението, където е поставена охранителната камера, която е заснела случилото се. На следващо място, въззивният съд е допуснал нарушение при осъществяване на дейността си по анализ на доказателствата, тъй като използвания подход на изброяването им и преразказ на съдържанието им , не позволява на касационната инстанция да провери по какъв начин той е достигнал до фактическите си констатации. Макар да са кредитирали заключението на в. л. П., първата и втората инстанции са възприели различен механизъм на осъществяване на деянието, което от правна страна са квалифицирали като престъпление по чл. 124 вр. чл. 130 ал. 1 от НК. Окръжният съд е приел, че подсъдимият, държейки пострадалия под мишница “допуснал“ той да падне от собствен ръст, след което пострадалият се изправил „сам в седнало положение“ и „сам паднал назад“, без на тялото му да е придавано външно ускорение от подсъдимия. Според ОС причината за черепномозъчната травма е последвалото усложнение в следствие на умишлено нанесена лека телесна повреда, която се е изразила „ в причиняване на болка, в резултат на прихващане под мишница , бутане и принудително извеждане на пострадалия навън“, довело до падането му върху бетонната плоча. Апелативният Съд е изменил съществено фактите като е приел, че подсъдимият „избутал пострадалия през вратата навън“ и той паднал върху бетонната площадка назад по гръб, в резултат, на което ударил главата си, като краката му останали навън. След това, подсъдимият го повдигнал от терена до полуизправено положение, извел го навън и „отново го блъснал“, „макар и по-леко“, като пострадалият „отново“ паднал върху бетонната площадка. В решението въззивния съд не е аргументирал начинът, по който е стигнал до фактите, които се различават съществено от тези приети с първоинстанционната присъда, нито е посочил доказателствените източници, които са наложили изменението в тях. Проверяваната съдебна инстанция е декларирала, че при установяване на фактологията по делото е ценила показанията на св. Ш., като е пренебрегнала задължението да обсъди противоречията в депозираните показания пред ОС и тези от ДП. Съдът не е съпоставил съобщеното от св. Ш. със становището на съдебния медик по отношение механизма на причиняване на ЧМТ, съгласно което травмата е причинена следствие падането от собствен ръст, без данни за това на тялото да е придавано допълнително външно ускорение. Съдът е оставил без коментар извода на вещото лице, че вероятността пострадалият да удари главата си два пъти на едно и също място е практически изключена. На следващо място, атакуваният въззивен акт не отговаря на стандарта, заложен в разпоредбата на чл. 339 ал. 2 от НПК, тъй като не е достатъчно в него съдът да изброи доказателствените източници, които е ползвал за установяване на фактите по делото. Съдебната практика е последователна в разбирането си, че когато в тях съществуват противоречия по значимите за предмета на доказване обстоятелства, съдът има задължение да ги обсъди и да отговори в кои части ги е кредитирал/не ги е кредитирал и поради какви причини. В конкретния случай, показанията на св. Ш. са ценен доказателствен източник, защото в тях той пресъздава фрагменти от деянието, за разлика от показанията на останалите свидетели по делото, в които те твърдят, че не са възприели поведението на участниците в инцидента. В хода на съдебното следствие Окръжният съд е използвал процесуалната възможност по чл. 281 от НПК и е приобщил показанията на св. Ш. от досъдебното производство. Свидетелят е разпитван три пъти –два пъти в хода на ДП / на 14.04.2014 г., л. 11 и на 24.06.2014 г., л. 133 / и веднъж пред Окръжния съд. В разпита си пред Окръжния съд /л. 131/ свидетелят е заявил:„М. го хвана /пострадалия/ и пак го „пусна“ на земята,…… изпуска го два пъти“. В показанията, депозирани непосредствено след инцидента на 14.04.2014 г./л. 11/ приобщени към доказателствена съвкупност по реда на чл. 281 ал. 5 от НПК, свидетелят е посочил, че пострадалият е „паднал“ само веднъж /което кореспондира с извода на СМЕ/. В разпита си пред съдия от 24.06.2014 г. /л. 133/, е заявил, че подсъдимият хванал пострадалия за яката и от седнало положение „го пуснал“ на земята.“. Страни от вниманието на съда е останало обстоятелството, че в показанията пред ОС, свидетелят не е заявил, че е възприел бутане/блъскане от страна на подсъдимия, и че в действителност той е наблюдавал събитията от по- късен момент, в който пострадалият вече е лежал на земята, с крака в заведението и глава върху бетонната площадка. Тези противоречия не са били обсъдени от въззивния съд. От всичко изложено до тук следва извода, че при формиране на вътрешното си убеждение проверяваният въззивен съд само е декларирал, че е направил фактическите си констатации след задълбочен анализ и съвкупна оценка на материалите по делото, като на практика се е отклонил от това задължение, и не е посочил ясно кои от доказателствата възприема, кои отхвърля и поради какви причини. Това задължение за Апелативния съд произтича от разпоредбата на чл. 316 от НПК, съгласно която той, като втора и последна инстанция по фактите, е длъжен да даде окончателен отговор на изразените становища от страните, на установените фактически положения и на доказателствата, които ги подкрепят. Неизпълнението на това задължение всякога води до ограничаване на процесуалните права на страните и е основание за отмяна на атакувания съдебен акт, поради липсата на мотиви. С оглед характера на допуснатите процесуални нарушения обосноваващи касационно основание за отмяна на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл. 354 ал. 3 т. 2 от НПК, останалите възражения на страните по неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието не могат да бъдат предмет на касационна проверка и те следва да получат отговори при новото разглеждане на делото. При новото разглеждане на делото следва да се изпълнят указанията, дадени в обстоятелствената част на решението. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354 ал. 3 т. 2 от НПК ВКС –Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ №227/17 г. от 27.02.2017 г. постановено по внохд № 245/2016 г. по описа на Апелативен съд- Бургас. ВРЪЩА делото за ново разглеждане на АС –Бургас от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2.