Ключови фрази


Р Е Ш Е Н И Е
№ 141/2020 г.
София, 04.01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на деветнадесети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 478 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Т. Б. срещу решение № 120 от 07.11.2019 г. по в. гр. д. № 398/2019 г. на Варненския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 533/25.04.2019 г. по гр. д. № 2733/2017 г. на Варненския окръжен съд, с което са уважени предявените от Т. И. М. и Е. В. Б. срещу Г. Т. Б. искове по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на 5/6 ид.части за ищцата Т. М. и 1/6 ид.част за ищеца Е. Б. върху двуетажна сграда с идентификатор ...., находяща се в [населено място], с.о. „Т.“, местност „У. А.“, построена в ПИ с идентификатор ...., изключителна собственост на Т. М..
Жалбоподателят счита, че въззивният съд не е извършил съвкупна преценка на доказателствата по делото, като неправилно е основал решението си основно на показанията на свидетелката Д., които били фрагментарни и не съответствали на другите доказателства по делото. Съдът не обсъдил важна част от показанията на свидетеля Н., а показанията на свидетеля В. били превратно тълкувани. Представените писмени доказателства били обсъдени фрагментарно и лаконично, без да се прецени цялостно доказателствената им стойност за намерението на жалбоподателя да свои спорната сграда. Не било обсъдено обстоятелството, че само жалбоподателят притежава документи за строителството на сградата, не били обсъдени и данните по съдебната експертиза. От всички доказателства по делото се установявало, че спорната сграда е строена изцяло от жалбоподателя, със съгласие на собственика на земята – ищцата Т. М..
Ответниците в производството Т. И. М. и Е. В. Б. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество от ВКС, както и че жалбата е неоснователна. Позовават се на обстоятелството, че през 2004 г. жалбоподателят е подготвил документи за узаконяване на сградата на името на Т., с което е признал правото ѝ на собственост.
С определение № 146 от 07.04.2020 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса какви са задълженията на въззивния съд във връзка с обсъждане на доказателствата по делото.
По поставения въпрос настоящият състав приема следното:
В посоченото от жалбоподателя решение № 382 от 21.01.2016 г. по гр. д. № 2056/2015 г. на ВКС, IV-то г.о., са дадени принципни разрешения за начина на мотивиране на въззивното решение. Прието е, че съдът следва да обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа за тях изводи за установяване на релевантните за спора обстоятелства. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл.236, ал.2 ГПК. В ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., приети при действието на ГПК /отм./, са дадени подробни разяснения за съдържанието на мотивите към всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите на втората инстанция трябва да съдържат изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните. Задължителни указания за правомощията на въззивната инстанция и мотивите на нейното решение са дадени в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – че въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение на спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите си. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение.
В решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV-то г.о., се обсъжда въпросът за косвените доказателства, както и за необходимостта доказателствата да се обсъждат от съда в тяхната взаимна връзка. В решението е прието, че пълното доказване може да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата на косвените доказателства се включват и онези доказателства, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства /веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещи лица/ като по-значими или категорични в сравнение с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл.188 ГПК /отм./ и съответно – чл.235 и чл.12 ГПК от 2007 г. Пълното доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт.
Настоящият състав изцяло споделя тази практика на ВКС, като счита, че тя е относима и към настоящото дело. С оглед спецификите на делото следва да се добави и следното: Придобивната давност включва два елемента - фактическа власт и намерение за своене. И двата елемента трябва да бъдат доказани пред съда, ако не се прилага презумпцията на чл.69 ЗС. И докато фактическата власт обикновено се установява с преки доказателства, намерението за своене се извлича чрез тълкуване на множество доказателства в тяхната взаимна връзка. Във всички случаи такава дейност съдът следва да извърши тогава, когато по делото се спори дали осъществяваната фактическа власт представлява владение, държане или извършване на търпими /съизволителни действия/. В тези случаи съдът следва да обсъди детайлно всички доказателства, дори и косвените, в тяхната взаимна връзка, като преценява значението на отделните факти по отношение на субективната страна на осъществяваната фактическа власт.
По съществото на касационната жалба:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове по чл.108 ЗС за процесната сграда са били уважени, въззивният съд е приел следното:
Ищцата Т. М. е изключителен собственик на дворното място, в което е построена процесната сграда. Строителството е извършено по време на втория ѝ брак с А. М., през периода 1994 г. - 1996 г., а през 2004 г. сградата е узаконена на нейно име. През 2003 г. е починал А. М., като негови наследници са преживялата му съпруга Т. М. и вторият ищец Е. Б., негов племенник. Прието е, че процесната сграда е строена от семейство М. за нуждите на дъщерята на ищцата Е. П. и нейния син. Според свидетелката Д., на която съдът е дал вяра, средствата за строителството са осигурени от продажбата на два апартамента на М. в [населено място], [улица], а организацията на строителните дейности е извършвана от А. М.. Участието на ответника Г. Б., с когото дъщерята Е. П. съжителствала на съпружески начала, било спорадично – помагал при пренасянето на строителни материали – кофражни платна, дъски, греди. Това участие е установено от свидетеля Н., който е ходил два-три пъти по молба на Б. да натоварят строителните материали. Свидетелят обаче не установява Б. да е давал средства за строителството. Прието е, че след завършване на сградата в нея първоначално се нанесла да живее Е. П. със сина си, а по-късно там се установил и ответникът Г. Б.. Е. и Г. живели заедно в сградата до началото на 2015 г., когато Е. починала, а след това ответникът продължил да живее сам в тази сграда. Съдът не се е доверил на показанията на свидетеля В., като е отчел обстоятелството, че той от 19 г. живее в съседство с процесния имот и поради това добре познава ответника, а същевременно познава бегло ищцата и дори не е забелязал, че тя живее в по-малката вила в същото дворно място, построена преди процесната сграда. Прието е, че показанията на свидетелката Д. са най-подробни, основани са на лични впечатления, а по основните факти не са в противоречие с показанията на другите свидетели. Прието е за недоказано твърдението на ответника, че е построил сградата изцяло с лични средства, с изричното съгласие на ищцата, която е собственик на мястото. Представените от него касови ордери за закупени строителни материали не са достатъчни да обосноват тезата му, още повече, че те не удостоверяват заплащане с лични средства.
При тези данни от правна страна съдът е приел, че процесната сграда е придобита в съпружеска имуществена общност от Т. и А. М., а след смъртта на последния съсобственици на сградата са Т. М. и Е. Б., при квоти 5/6 за Т. и 1/6 за Е.. Съдът е счел за неоснователни възраженията на ответника Г. Б., че е придобил сградата по давност, евентуално – че има право на задържане до заплащане на сумата от 78000 лв., представляваща цена на извършени от него подобрения в имота. Оборването на презумпцията по чл.69 ЗС успешно е проведено чрез установяване на факта, че ответникът е бил допуснат в сградата две години след завършването ѝ, заживявайки на семейни начала с дъщерята на ищцата, за чиито нужди тя е била построена. Индиция, че ответникът не се е чувствал собственик, е обстоятелството, че е подготвил документите за узаконяване на сградата на името на ищцата и ги е предал на нея. Узаконяването е станало през 2004 г. и до този момент той не е манифестирал намерение за своене на сградата. Дори фактическата власт да е установена като държане, за да настъпи ефектът на давността е необходимо в един по-късен момент промяната в намерението да е демонстрирана по начин, който да стане достояние на всекиго и в частност – на собственика. Не могат да се възприемат като намерение за своене действията по управление на имота. След 2004 г. до смъртта на Е. П. през 2015 г. фактическата власт на ответника също е имала характеристиката на държане. Едва след нейната смърт и още повече – след 11.11.2015 г., когато му е връчена нотариална покана да напусне имота, ответникът е дал външна проява на намерението да владее за себе си, но до датата на завеждане на иска на 18.12.2018 г. не е изтекъл предвиденият в закона 10-годишен давностен срок. Неоснователно е и евентуалното възражение за право на задържане до заплащане стойността на подобренията. През периода 1996 г. - 2015 г. ответникът е имал качеството на държател на имота, затова той не се ползва от защитата по чл.72, ал.3 ЗС.
Решението е неправилно.
Въззивният съд изобщо не е обсъдил представените от ответника писмени доказателства за закупени строителни материали. Касае се за множество касови бележки, квитанции, фактури и др., по-голямата част от които са от 1996 г. и сочат името на ответника като получател на стоката. Общата сума на закупените строителни материали и извършени услуги по тези документи е около 602 000 неденоминирани лева. Същевременно от заключението на тройната техническа експертиза, която въззивният съд също не е обсъдил, се установява, че строителството на сградата – груб строеж и довършителни работи, е струвало 1 570 807,91 неденоминирани лева по цени към 1996 г. Няма спор по делото, а и от показанията на свидетелката Д. се установява, че строителството на сградата е извършено през периода 1994 – 1996 г. Въззивният съд е основал решението си най-вече на показанията на свидетелката Д., на която се е доверил. Той обаче не е обсъдил тези показания във връзка с писмените доказателства и експертизите по делото. Въз основа на тези показания съдът е приел, че строителството е осъществено изцяло със средства на семейство М., като участието на ответника Г. Б. е било спорадично и незначително. Необоснован е изводът на съда, направен в едно единствено изречение, че представените от ответника касови ордери за закупени строителни материали не са достатъчни да обосноват тезата му за финансиране на строителството, още повече, че те не удостоверяват заплащане с лични средства. Няма доказателства материалите да са закупувани с пари на сем.М., напротив, има писмени и гласни доказателства, че по това време ответникът е теглил банкови кредити и е разполагал с пари, а освен това няма данни да е извършвал строителство в друг имот. Активното участие на ответника в строителството на сградата е установено и от свидетеля Н., като неговите показания въззивният съд също е обсъдил схематично. Действително, свидетелят няма много преки впечатления от това строителство, но установява, че ответникът е договарял с друго лице, което е извършвало организацията на това строителство. Налице са противоречия в показанията на свидетелите Д. и Н. по въпроса с какви средства е строена сградата. Тези противоречия обаче се дължат на различните впечатления, които всеки от свидетелите има. Когато техните показания се обсъдят във връзка с писмените доказателства по делото и с тройната експертиза, се налага изводът, че строителството е извършвано със съвместното усилие на семейство М. и на ответника Г. Б., тъй като сградата е била предназначена за нуждите на дъщерята на ищцата Е. П. и ответника Г. Б., които са живели като семейство, въпреки че не са имали граждански брак. При това строителство вложените от Г. Б. парични средства са около 602 000 неденоминирани лева, а на семейство М. - разликата до 1 570 807 неденоминирани лева.
Значителното участие на Г. Б. в строителството на сградата води до различен правен извод и по възражението му за придобиване на сградата по давност. Действително, сградата е строена върху земя, изключителна собственост на ищцата Т. М., без учредено право на строеж. Свидетелката Д. е установила, че сградата е строена за дъщерята на М. – Е. П.. Но след като участието на ответника Г. Б. е било толкова значително следва да се приеме, че сградата е била предназначена за Г. и Е., въпреки че не са имали сключен граждански брак. За намерението на Г. Б. да владее процесната сграда може да се съди от неговото участие в строителството, както и от извършените през 2009 – 2011 г. подобрения в сградата - подмяна на цялата дограма, изграждане на входно антре и отоплителна инсталация.
Данните по делото сочат, че Г. Б. не е установил изключително владение върху сградата, а съвладение с Е. П.. Строителството е извършвано както със средства на майката на Е. /свидетелката Д. установява, че тя е продала свои апартаменти, за да финансира това строителство/, така и с пари на ответника Г.. След завършване на строителството в сградата са живели Е. и Г. до смъртта на жената през 2015г., като това е бил техен дом. Недостоверна е тезата на въззивния съд, че Б. е бил допуснат в сградата от Е. две години след завършването ѝ. Този извод насочва, че въззивният съд квалифицира фактическата власт на ответника като търпими действия. Няма как обаче изводът за търпими действия да се свърже с активното финансово участие на ответника при изграждане на сградата, а и след това – при подмяната на дограмата и изграждането на отоплителната инсталация. Обстоятелството, че през 2004 г. сградата е узаконена на името на Т. М., не е аргумент в подкрепа на извода за търпимите действия или за евентуалния извод за осъществявано от ответника държане. Ответникът не би могъл да узакони сградата на свое име или на името на Е. П., тъй като те не са били собственици на земята и не са притежавали право на строеж.
Съвладението на И. П. и Г. Б. е продължило най-малко от 1996 г. до смъртта на Е. пред 2015 г. От съвкупната преценка на доказателствата по делото следва, че това съвладение е установено с мълчаливото съгласие на собственицата на земята Т. М., тъй като тя е допуснала значителното финансово участие на ответника Г. Б. в строителството, а и сградата е била предназначена за дом на дъщеря ѝ Е. и на Г. Б.. Г. и Е. са живели в сградата повече от изискуемите по чл.79, ал.1 ЗС десет години. Е. П. приживе не се е позовала на придобивна давност, но това не пречи да се признае изтеклата придобивната давност на ответника Г. Б., но само по отношение на 1/2 ид. част от сградата, при прилагане на презумпцията на чл.30, ал.3 ЗС, а не за цялата сграда, както той претендира. Това е така, защото неговата фактическа власт има характер на съвладение, а не на изключително владение за себе си.
По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено.
По отношение на 1/2 ид. част от процесния имот, т.е. за 5/12 ид. части от признатите права на Т. М. и 1/12 от признатите права на Е. Б., искът по чл.108 ЗС следва да бъде отхвърлен, тъй като ответникът Г. Б. е придобил по давност тези идеални части.
По отношение на останалата 1/2 ид. част от имота, т.е. за 5/12 ид. части на Т. М. и 1/12 на Е. Б., искът по чл.108 ЗС следва да бъде уважен в установителната част, като се признае правото на собственост на ищците за тези идеални части. Към настоящия момент искът не може да бъде уважен в осъдителната част заради наличието на висящо тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС по въпроса: „При иск по чл.108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, може ли и в кои случаи съдът да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част“. По аргумент от т.4, вр. т.9 от ТР № 2/02.07.2004 г. на ОСГК на ВКС следва да се даде ход по същество на делото в тази част и производството да бъде спряно до приемане на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС.
Тъй като собствениците на земята и сградата не съвпадат, следва да се приеме, че сградата е суперфициарна собственост и този резултат също следва да бъде отразен в диспозитива на съдебното решение.
Разноските по делото следва да бъдат определени с окончателното решение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 120 от 07.11.2019 г. по в. гр. д. № 398/2019 г. на Варненския апелативен съд и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.108 ЗС по отношение на Г. Т. Б. от [населено място], местност „Е.“, ул. „...“, № ..., че Т. И. М. от [населено място], местност „Е.“, ул. „....“, № ...., е собственик на 5/12 идеални части от двуетажна жилищна сграда с идентификатор .... по КККР на [населено място], с РЗП 124,96 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, съставляващо ПИ с идентификатор ...., изключителна собственост на Т. М..
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.108 ЗС по отношение на Г. Т. Б. от [населено място], местност „Е.“, ул. „...“, № ...., че Е. В. Б. от [населено място], [улица], № ..., вх...., ет...., е собственик на 1/12 идеална част от двуетажна жилищна сграда с идентификатор .... по КККР на [населено място], с РЗП 124,96 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, съставляващо ПИ с идентификатор ...., изключителна собственост на Т. М..
ДАВА ХОД на делото за разглеждане по същество в частта, с която се иска осъждане на основание чл.108 ЗС на ответника Г. Т. Б. да предаде на Т. И. М. 5/12 идеални части от описаната сграда, а на Е. В. Б. – 1/12 ид. част от сградата.
СПИРА производството по делото в частта за предаване владението на 1/2 ид. част от описаната сграда до постановяване на тълкувателно решение по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. И. М. от [населено място], местност „Е.“, ул. „...“, № ...., срещу Г. Т. Б. от [населено място], местност „Е.“, ул. „....“, № ...., иск по чл.108 ЗС за признаване на собствеността и предаване владението върху 5/12 ид. части от двуетажна жилищна сграда с идентификатор .... по КККР на [населено място], с РЗП 124,96 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, съставляващо ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място].
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. В. Б. от [населено място], [улица], № ..., вх...., ет...., срещу Г. Т. Б. от [населено място], местност „Е.“, ул. „....“, № ...., иск по чл.108 ЗС за признаване на собствеността и предаване владението върху 1/12 ид. част от двуетажна жилищна сграда с идентификатор .... по КККР на [населено място], с РЗП 124,96 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, съставляващо ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място].
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: