Решение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение по гр.д.№ 3709/ 2016 г. стр.2 VKS-sobstv-3709-16.doc Р Е Ш Е Н И Е № 111 София, 21.06. 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на четиринадесети юни две хиляди и седемнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов ЧЛЕНОВЕ: Бранислава Павлова Теодора Гроздева при участието на секретаря А. Иванова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.дело N 3709 /2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. С Определение № 116 от 28.02.2016 г. по касационна жалба на [фирма] е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 3924 от 13.05.2016 г. по възз. гр. д. № 1945 /2014 г. на Софийския градски съд, г.о., с което е уважен отрицателният установителен иск с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК /отм./, предявен от П. А. С. срещу [фирма], за признаване за установено, че ответникът не е собственик на имот с пл. № 1176, включен в УПИ V-916, 1176, кв.20 по плана на [населено място], местност „в.з.К. II част“. Касационно обжалване е допуснато по изведения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос : Може ли ищецът по отрицателен установителен иск за собственост, който не твърди да има качеството на собственик на имота към момента на обобществяването му, да оспорва конститутивния административен акт на ОСЗГ, от който черпят права на собственост праводателите на ответника. Прието е, че разрешението на въззивния съд по този въпрос е в противоречие със задължителната съдебна практика /Решение № 237 от 16.01.2014 г. по гр.д. № 5/2013 г. на ВКС, І г.о./, според която по иск за собственост, основан на земеделска реституция, ответникът не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че неговият наследодател не е бил собственик на имота, предмет на решението на общинска служба по земеделие и гори /ОСЗГ/, към момента на обобществяването му, ако самият той не заявява права върху същия имот към релевантния за реституцията минал момент. Ответникът по такъв иск може да противопоставя само възражения, основаващи се на факти, настъпили след масовизацията на земеделската земя, които изключват правата на ищците. Касационно обжалване е допуснато и по изведения от жалбоподателя и уточнен от съда процесуалноправен въпрос: Дали гражданският съд може да осъществява косвен съдебен контрол за материалната законосъобразност на влезлите в сила решения на общинските служби по земеделие по възражение на ответника, когато той не заявява лични или на наследодателя си права върху възстановения имот преди образуване на ТКЗС. Прието е, че разрешението на въззивния съд по въпроса е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Решение № 161 от 29.07.2014 г. по гр.д. № 6153/2013 г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, не разполага с възражението, че възстановеният имот не е бил собственост на ищеца, респ. на негов наследодател към момента на образуване на ТКЗС, тъй като на практика с това възражение се повдига спор за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, страни по който могат да бъдат само лица, които са заявили имота за възстановяване. В обсъжданата хипотеза ответникът може да противопостави само възражения, основаващи се на факти, настъпили след масовизацията на земеделската земя, които изключват правата на ищците. Ответникът по касационната жалба- П. А. С. оспорва основателността на същата и моли атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно. По правните въпроси, с оглед на които е допуснато касационното обжалване, настоящият състав изцяло споделя разрешенията, дадени в посочените решения, които са постановени в производства по чл.290 ГПК, по изложените в тях съображения. Към това може да се добави следното: Приетите разрешения намират приложение и при отрицателните установителни искове за собственост, в които ищецът оспорва правото на собственост на ответника, което се основава на земеделска реституция, в производството по който ответникът носи тежестта да докаже отричания от ищеца придобивен способ. И в тези случаи ищецът, който оспорва правата на ответника, но не заявява права върху същия имот към релевантния за реституцията минал момент /т.е. този на обобществяването му/, може да противопоставя на ответника само възражения /доводи/, основаващи се на факти, настъпили след масовизацията на земеделската земя, които изключват правата на ответника. В тази хипотеза гражданският съд няма право да осъществява косвен съдебен контрол за материалната законосъобразност на влезлите в сила решения на общинските служби по земеделие по довод на ищеца, когато той не заявява лични или на наследодателя си права върху възстановения имот преди образуване на ТКЗС. Такъв контрол може да се осъществи само по възражение на лице, претендиращо да има качеството на правоимащ за възстановяване на собствеността по смисъла на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като спор за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, който има за предмет установяване на собственически права към момента на обобществяване на имота, може да се повдигне само между такива лица. Това е така, тъй като признаването на правото на собственост към посочения минал момент не е самоцелно, а е предназначено да определи кръга от лица, в чиято полза органът по поземлената собственост следва да издаде решение за възстановяване на собствеността. Дадените в този смисъл задължителни указания, обективирани в ТР № 9/ 07.11.2012 г. по т.д.№ 9/ 2012 г. на ОСГК, следва на общо основание да намерят приложение и в производството по предявен срещу възстановения собственик или неговите правоприемници отрицателен установителен иск, тъй като с този иск също може да се цели разрешаване на спор за собственост със сила на пресъдено нещо, макар и избраната от ищеца форма на защита, при която предмет на търсеното установяване не е неговото право, а непритежаване на спорното право от ответника, да се характеризира с по-ниска степен на интензивност /ТР № 8/ 2012 от 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/ 2012 г. на ОСГТК/. По правилността на въззивното решение: Производството по делото е образувано по отрицателен установителен иск за собственост, предявен от П. А. С. против [фирма]- [населено място]. В исковата молба са изложени твърдения, според които ищцата е собственик на процесния имот на основание договор за дарение от 1994 г., като правният й интерес да иска установяване със сила на пресъдено нещо, че ответникът не е собственик на същия имот, се основава на твърдението, че дружеството се легитимира като собственик на имота въз основа на договор за покупко-продажба, сключен през 2004 г. с продавачи, които не са притежавали правото на собственост и следователно не са могли да го прехвърлят в полза на купувача. За да потвърди първоинстанционното решение, с което така предявеният иск е уважен, въззивният съд е приел, че ищцата е собственик на процесния имот на твърдяното от нея договорно основание, докато собственическите претенции на ответника са неоснователни, доколкото легитимацията му се основава на частно правоприемство от лица, в чиято полза собствеността върху имота е възстановена по реда на ЗСПЗЗ, без обаче в действителност да имат качеството на правоимащи по смисъла на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като наследодателят им в лицето на В. Н. Г. не е била собственик на имота към момента на обобществяването му- поради недействителност на твърдяното придобивно основание- договор за делба от 30.04.1948 г., който не е бил сключен в изискваната от чл.974, ал.1 от Закона за гражданското съдопроизводство нотариално заверена форма, както и поради недоказана идентичност между имота, предмет на договора за доброволна делба, и този, който е бил възстановен в полза на наследниците на В. Н. /С./ с Решение № 8619/ 27.01.2003 г. на ОСЗГ „В.”. С оглед възприетите отговори на материалноправните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, така постановеното решение на въззивния съд е неправилно. В спора за собственост на поземлен имот по предявен отрицателен установителен иск за собственост, по който ищецът не твърди да притежава правото на собственост по силата на проведена в негова или на праводателя му реституция по ЗСПЗЗ, а същевременно ответникът се легитимира като собственик именно на това основание, ищцовата страна не може да оспорва материалната легитимация на ответника с твърдението, че неговият универсален или частен праводател не е бил собственик на процесния имот към момента на обобществяването, след като не претендира за себе си това право към същия момент. Затова и в конкретния случай въззивният съд, разглеждайки спора за собственост на имот, правото на собственост върху който е възстановено в полза на праводателите на ответника по силата на земеделската реституция, не е имал правото да разглежда довода на ищцата за материалната незаконосъобразност на решението на органа по поземлената собственост от 2003 г., с което е било възстановено правото на собственост в полза на праводателите на ответника, и на това основание да формира извод за незаконосъобразност на това решение като издадено в полза на лица, които нямат качеството на правоимащи за възстановяване на собствеността. От друга страна, изводът, че ищцата се легитимира като собственик на спорния имот на релевираното договорно основание, също е направен в нарушение на материалния закон. Това е така, тъй като правото на собственост на частните й праводатели произтича от сключен на 22.12.1967 г. договор за покупко-продажба с ТКЗС „В.”- кв.С., а разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ /ДВ, бр.98/97 г./ обявява за недействителни извършените от трудово кооперативните земеделски стопанства разпоредителни сделки с масовизирани имоти, като предвижда, че същите подлежат на възстановяване в полза на бившите собственици или техните наследници, при което приобретателите не могат да се позовават на придобивна давност. По изложените съображения следва да се приеме, че спорният имот е собственост на ответника в качеството му на частен правоприемник на лицата, в чиято полза е била възстановена собствеността по силата на издадения през 2003 г. индивидуален административен акт с реституционно действие, като същевременно ищцата не е в състояние да се легитимира като собственик на имота предвид изрично обявената от закона недействителност на придобивното основание на праводателите й. Предвид горното, обжалваното въззивно решение на СГС следва да бъде отменено и вместо него- постановено касационно решение по съществото на спора, с което предявеният отрицателен установителен иск за собственост бъде отхвърлен. С оглед изхода от спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответника следва да бъдат присъдени направените от него разноски за всички съдебни инстанции, както следва: 2 548,54 лв. за настоящото касационно производство /30 лв. такса за произнасяне по искането за допускане на касационното обжалване, 118,54 лв. такса за разглеждане на касационната жалба/, 118,54 лв. разноски за държавна такса пред въззивния съд, 730 лв. разноски пред първата инстанция /650 лв., представляващи половината от първоначалното общо заплатено за двама адвокати възнаграждение от 1 300 лв., и 80 лв. депозит за вещо лице/, или общо сумата 5 945,62 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ Решение № 3924 от 13.05.2016 г. по възз. гр. д. № 1945 /2014 г. на Софийския градски съд, ІІ-Д въззивен състав, вместо което постановява: ОТХВЪРЛЯ предявеният от П. А. С. срещу [фирма] отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.97,ал. 1 ГПК /отм./ за установяване, че [фирма] не е собственик на имот с пл. № 1176, включен в УПИ V-916, 1176, кв.20 по плана на [населено място], местност „в.з.К. II част“. Осъжда П. А. С. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на [фирма] сумата 5 945,62 лв. /пет хиляди деветстотин четиридесет и пет лева и шестдесет и две стотинки/ разноски за всички съдебни инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: