4 гр. д. № 793/2011 г. на ВКС, ГК, І г. о. РЕШЕНИЕ N 219 София, 31.10.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в съдебно заседание на 23 септември, две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при секретар Даниела Никова изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гражданско дело N 793/2014 год. Производството е по чл. 290 ГПК. С определение 290 от 16.05.2014 г. на основание чл. 288 ГПК е допусната касационна проверка на въззивно решение № 2575 от 05.12.2013 г. по гр. д. № 2622/2013 г. на Варненски окръжен съд по касационната жалба на М. Л. по разрешените с него въпроси: 1. придобива ли право на собственост носителят на правото на строеж, върху обект, който е построил извън обема на учреденото му право; 2. при позоваване на презумпцията по чл. 69 ЗС, кой носи доказателствената тежест за оборването й, владелците или оспорващите правата им върху имота ищци по ревандикационния иск. Касационните доводи са за необоснованост и неправилно прилагане на материалния закон. Ответниците по касация я намират за неоснователна. Върховният касационен съд разгледа жалбата и провери съдебния акт с оглед посочените касационни основания и съобразно изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК. По поставения въпрос настоящият състав приема следното: По въпроса придобива ли право на собственост носителят на правото на строеж, върху обект, който е построил извън обема на учреденото му право, настоящият състав намира, че построеното извън обема на учреденото право на строеж ако представлява самостоятелен обект както от юридическа така и от архитектурна гледна точка, става собственост на собствениците на терена по приращение. По въпросът за разпределение на доказателствената тежест при направено позоваване на законоустановената презумпция по чл. 69 ЗС: С нормата на чл. 69 ЗС законодателят е установил оборима презумпция по отношение на намерението да се владее за себе си. От това следва, че субективният елемент от фактическия състав на владението – намерението да се владее за себе си, се предполага докато не се установи, че владелецът е владял за другиго. Тази презумпция размества тежестта на доказване и при твърдение, че владелецът не е владял за себе си, оспорващия следва да докаже това. Когато владението върху имот е предадено от собственика му на трето лице за да си служи с него, презумпцията е оборена. Когато основанието, на което е предадена фактическата власт сочи на установяване на държане, за да установи владеещият придобиване право на собственост върху имота на основание давностно владение, следва да докаже, че е променил намерението си и владее имота за себе си, което е демонстрирал пред собственика. По същество на касационната жалба : От фактическа страна по делото е установено, че през 1987 г. собствениците на УПИ ХІІ-1338 в кв. 55 по плана на 27 подрайон [населено място], сега с идентификатор 10135.5504.118, А. Д. и М. Д. са дарили на сина си И. А. Ж. ½ ид. ч. от имота. На 01.07.1988 г. по реда на чл. 56, ал. 2 и 3 З. са му учредили право на строеж за жилищна сграда, състояща се от приземен етаж с избени помещения и гараж, и първи етаж. С одобрен архитектурен проект е предвидено в имота да се построи многофамилна жилищна сграда на три етажа. На И. Ж. и А. Ж. е било разрешено извършване на етапно строителство. Разрешението за строеж № 47 от 27.04.1988 г. е издадено за построяване на първи етаж от сградата на площ от 124 кв. м. С техническа експертиза е установено, че вместо таван с четири тавански помещения и сушилня съгласно одобрения проект, е изпълнен тавански етаж, като е увеличена височината на разрешения надзид от 1.20 м. на 1.70 м. и на място са изградени два жилищни обекта, отразени на скицата – приложение № 2 към съдебно-техническата експертиза на л. 5 към заключението, изпълнено от в. л. инж. М.. Единият обект е предмет на иска и се състои от дневна-кухня, спалня и баня-тоалетна, като достъпът до него се осигурен от коридор. Експертът е изразил становище, че използваните помещения от ответницата не отговарят на изискванията за жилище, тъй като няма складово помещение – изискване установен в Наредба № 5 за правила и норми по Т. и З., действала при построяването на сградата, а при действието на ЗУТ и Наредба № 7 за правила и норми за устройство на отделните видове територии и устройствени зони - поради липса на самостоятелен вход (чл. 40 ЗУТ). Установено е, че строителството на сграда включително и таванския етаж до степен на груб строеж е изпълнено от наследодателя на ищците И. Ж. по време на брака му с Ю. Ж.. Спорният обект е предаден във владение на ответницата М. Л. през 1991 г., която заедно със съпруга си е завършила довършителните работи в него и се е установила да живее със семейството си със знанието и без противопоставянето на чичо си И. Ж., в какъвто смисъл са показанията на разпитаните свидетели по делото. Ответницата М. Л. е дъщеря на сестрата на Ж. – Н.. Ответникът Б. П. Г. е син на ответницата Л.. При така установените факти необоснован е извода на съда, че таванският етаж е станал собственост на И. Ж., който го е построил. Този етаж е изпълнен в отклонение на обема на отстъпеното му право на строеж. Въпреки че е незаконно построен, при липса на одобрен архитектурен проект за изменение на първоначалния и издадено разрешително за строеж, той е годен обект на правото на собственост и е станал собственост на собствениците на терена по приращение – чл. 92 ЗС. Към момента на построяване на сградата това са били наследодателят на ищците – И. Ж. и неговите родители, поради което правото на собственост върху този етаж е придобито от тях при права ½ ид. ч. за И. Ж. и ½ ид. ч. за родителите му. Спорният обект в таванския етаж съставлява жилище, тъй като съдържа всички елементи, изисквани от строителните правила и норми. Вещото лице е посочило, че изискването за складово помещение в жилището се удовлетворява от съществуващата ниша, която с поставянето на лека преграда, може да изпълнява това предназначение. След като таванският етаж е построен през 1991 г., то въпросът за това дали изпълнените в него помещения представляват жилища, следва да се разреши при съобразяване действалите към този момент правила и норми на Т., а те са установените с в Наредба № 5 за правила и норми по Т. и З.(отменени). Неоснователно е твърдението на ответниците, че като владелци се ползват от презумпцията по чл. 69 ЗС, поради което не носят доказателствена тежест за установяване осъществяването на фактическия състав на този придобивен способ. Владението върху имота им е било предадено от единия съсобственик за задоволяване на техни неотложни жилищни нужди при условия да изпълнят довършителните работи за обособяване на жилище в таванския етаж. От събраните доказателства е установено, че те със свои средства и сили са изпълнили довършителните работи и привели в състояние годно за ползване жилището в таванския етаж, предмет на спора. Владяли са същото от завършването му през 1992 г. за задоволяване на своите жилищни нужди, което е станало със знанието и съгласието и без противопоставянето на собствениците – техния чичо и бабата и дядото на ответницата М. Л.. От това следва, че презумпцията по чл. 69 ЗС е оборена. Предоставянето на имота от собственика сочи на действие за изпълнение на облигационна връзка, наподобяваща договор за заем за послужване. В тежест на касаторите е било да установят, че са променили намерението, с което владеят имота, че са започнали да го владеят за себе си с намерението да придобият правото на собственост, както и че това е достигнало до знанието на собствениците на имота. По делото не са ангажирани доказателства за установяване на тези факти, поради което ответниците не са установили осъществяването на елементите от фактическия състав на оригинерното придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. Ищците се легитимират като собственици на ½ ид. ч. от имота. Предявяването на иска за ревандикация е действие на обикновенно управление, поради което всеки един от съсобствениците може да го упражни за целия имот. Решението, с което е уважен иска е обосновано и законосъобразно, поради което не е налице основание за отмяната му. При този изход на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК касаторката ще бъдат осъдена да заплати на ответницата по касация Ю. Ж. направените от нея разноски за касационното производство, които възлизат на сумата 500 лв., по данни от договор за правна защита и съдействие, сключен от Ю. Ж. с адв. П. В. от В. АК на 27.01.2014 г. По изложените съображения Върховният касационен съд, І г. о. Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВА решение № 2575 от 05.12.2013 г. по гр. д. № 2622/2013 г. на Варненски окръжен съд. ОСЪЖДА М. Б. Л. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплати на Ю. А. Ж. к ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] сумата 500 (петстотин) лева разноски за касационното производство. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: