О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 189 [населено място] 19.04.2017г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седми април в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д.№37/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по чл.274 ал.3 от ГПК. С определение №607/21.09.2016г. по ч.т.д.№492/16г. Варненски апелативен съд е потвърдил определение №1904/03.06.16г. по т.д.№1147/15г. на Окръжен съд Варна,с което са оставени без уважение молбите на И. Х. И.,Т. Я. И. и З. И. И. за освобождаване от заплащане на държавна такса за въззивно обжалване на постановеното по делото решение. Срещу това определение на ВАС молителите са подали частни касационни жалби,в които се твърди неправилност и необоснованост на изводите на въззивния съд за липса на основания за освобождаването им от държавна такса и се иска неговата отмяна. Срещу частните касационни жалби е постъпил в срок отговор от ответната страна [фирма],в който са изложени съображения както за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване,така и такива по същество за неоснователност на изложените в тях доводи. Частните касационни жалби са подадени в срока по чл.275 ал.1 от ГПК от легитимирани да обжалват страни,срещу определение,подлежащо на касационно обжалване по реда на чл.274 ал.3 от ГПК,поради което са процесуално допустими. Съгласно чл.278 ал.4 от ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл.274 ал.3 от ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. В изложенията по чл.284 ал.3 т.1 ГПК с хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК - поради противоречие с определения на ВКС, постановени по реда на чл.274 ал.3 ГПК – определение №603/25.05.14г. по ч.т.д.№2139/14г. на ВКС, второ т.о., определение №612/12.08.10г. по ч.т.д.№564/ 10г. на ВКС, второ т.о. и определение №496/10.07.13г. по ч.т.д.№2492/13г. на ВКС , второ т.о./ е поставен като значим за изхода на делото въпросът : „Формалното посочване /изброяване/ на конкретното имущество и доходи на молителя,без съдът да изследва въпроса за съотношението му спрямо размера на дължимата държавна такса, достатъчно ли е само по себе си,за да бъде отхвърлено искането по чл.83 ГПК или съдът е длъжен всякога да съпостави материалното положение на страната с размера на държавната такса, от която иска да бъде освободена?“ Отново в противоречие с посочените по-горе определения на ВКС касаторите И. И. и Т. И. твърдят въззивният съд да е разрешил и правния въпрос: „Длъжен ли е съдът при произнасяне по искането за освобождаване от заплащането на държавна такса да извърши преценка за наличието на предпоставките по чл.83 ГПК въз основа на конкретните представени от молителя доказателства?“ За да потвърди определението на В.,с което молбата на частните жалбоподатели за освобождаване от държавна такса по предявената от тях въззивна жалба е оставена без уважение,апелативният съд е констатирал,че в подадените от тях декларации молителите И. И. и Т. И. са декларирали един поземлен имот от 5,962 дка,а от приложената към отговора на частните им жалби справка от Службата по вписвания се установява,че първият от тях притежава още два недекларирани пред съда поземлени имота с площ от 10,913 дка и 10 383 дка,последният – отдаден под аренда; също от такава справка се установява за молителя З. И.,че получава доходи от отдадени под наем за срок от 10 години търговски обекти /също недекларирани/. Посочил е също така,че първият от тримата получава пенсия в размер на 683,45 лв. ,а последната – средномесечно трудово възнаграждение в размер на 837 лв. и е заключил,че жалбоподателите притежават достатъчно имущество,което ги поставя извън приложението на хипотезата на чл.83 ал.2 ГПК. Съставът на ВКС, ТК, първо отделение намира, че е осъществено общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС по отношение на първия поставен от тримата жалбоподатели въпрос,доколкото в атакуваното определение въззивният съд, посочвайки както декларираното,така и допълнително установеното от него имущество, не е мотивирал съображения за неговата съпоставимост с дължимата държавна такса,позволяваща на молителите да понесат целия и размер. Такова разрешение е в противоречие с представената от частните жалбоподатели задължителна съдебна практика, обективирана в постановените на основание чл.274 ал.3 ГПК определения , което обосновава приложимост на допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Със същите е прието,че след изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска и пълния размер на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането. Изложеното налага допускане на въззивното определение до касационно обжалване за проверка на неговата правилност. По същество на частните касационни жалби При произнасянето си по молбата за освобождаване от държавна такса,съобразно възприетото в разпоредбата на чл.83 ал.2 ГПК, съдът взема предвид доходите на лицето и неговото семейство; имущественото състояние,удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното състояние; трудовата заетост; възрастта и други констатирани обстоятелства.Доколкото съдът няма служебно задължение да издирва и установява общото имуществено състояние на ищеца в т.2 законодателят е предвидил лицето само да декларира това си състояние под страх от наказателна отговорност /чл.313 ал.1 НК/,но не е ограничил съда в преценката му за приложението на чл.83 ал.2 ГПК само до декларираното. Наличието на данни за имущества, установени с други доказателства,както и за обстоятелствата по т.т.1,3,4,5 и 6 съдът е длъжен също да вземе предвид.Констатацията за наличие на недекларирано /укрито/ имущество или доходи,т.е. такива, които обективно са налице, но не фигурират в декларацията, следва да бъде съобразена наред с останалите обстоятелства,съгласно т.7 на същия член и алинея. В този смисъл е постановеното по реда на чл.274 ал.3 ГПК и при хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК определение №275/16.10.2015г. по гр.д.№4728/15г. на ВКС,Второ г.о. Видно от представените от жалбоподателите в подкрепа на молбите им декларации за имуществено състояние, И. И. и Т. И. са декларирали като притежавани от тях 1/6 ид.ч. от апартамент в [населено място] и само един поземлен имот от 5,962 дка.Не са декларирани посочените в справка от Службата по вписвания поземлени имоти в [населено място] дол и в [населено място] с площ от 10,913 дка и 10 383 дка съответно,като вторият от 2011г. е бил отдаден под аренда за срок от 6 години.Доходи от арендата,както и от продажбата на последния,извършена непосредствено преди подаването на въззивната жалба с искането за освобождаване от държавна такса, не са декларирани. По отношение на жалбоподателката З. И. са декларирани в притежание на същата шест недвижими имота – триетажна жилищна сграда с търговски обект,две изби,тавански етаж и гараж с обща Р. от 430 кв.м. в [населено място]; самостоятелен обект в сграда с площ от 64,49 кв.м. също в [населено място]; двуетажна вилна сграда с гараж с Р. 307 кв.м. и три поземлени имота с площ от 282 кв.м. в [населено място] и с площ от 451 кв.м. и 1000 кв.м. - в околностите на [населено място].Не е деклариран притежаван от лицето недвижим поземлен имот с площ от 427 кв.м. също в околностите на [населено място],върху който е учредено през 2011г. в полза на останалите двама жалбоподатели И. и Т. И. право на ползване /също недекларирано от тях/. Не е деклариран доход от наем на търговския обект - ресторант, какъвто лицето З. И. получава от 2011г. Последното не се отрича в частната жалба,а се представят и два договора за наем, сключени от нея с управляваното от Т. И. търговско дружество [фирма] за наем на ресторанта и прилежаща към него площ при месечна цена от 120 лв. Не е деклариран доход и от продажбата на друг търговски обект – ресторант, извършена с нотариален акт през 2011г.,но с уговорката,че продавачът З. И. ще получава на части цената - по 9100 лв. годишно за период от 10 години. Наред с тези обстоятелства жалбоподателят И. И. е декларирал получаван месечен доход в размер на 683,45 лв. от пенсия,което е установено с приложено удостоверение от НОИ. Жалбоподателката Т. И. е декларирала размер от 181,83 лв. – общо месечно възнаграждение като управител на дружество [фирма] и като салонен управител на наетия от дружеството чрез нея ресторант, собственост на жалбоподателката и нейна дъщеря З. И..Приложеното удостоверение за доходите на Т. И. е с посочен издател „управител“ , без име и положен подпис, а само поставен печат на [фирма]. Декларираният средномесечен доход на З. И. като служител на [фирма] е 837,76 лв. При тези обстоятелства,макар да липсват в постановеното от въззивния съд определение мотиви в съответствие с практиката на ВКС,като краен резултат същото е правилно. Тримата частни жалбоподатели дължат общо държавна такса в размер на 19 558,31 лв. по подадената от тях въззивна жалба срещу решението на В. за установяване на солидарно вземане срещу тях по договор за кредит в размер на 500 000 евро. Същите са декларирали общ месечен доход в размер на 1703,04 лв. или 20 436,48 лв. годишно. Доходът,деклариран от Т. И. не може да бъде приет за установен в посочения размер,доколкото приложеното към декларацията й удостоверение е оформено като издадено от самата нея,в качеството й на управител на дружеството,но без да ангажира отговорността си с подпис. Към това следва да бъде отчетен фактът,че жалбоподателите са затаили истина за притежавано недвижимо имущество,за получени /респ. периодично получавани/ доходи от продажба на недвижими имоти, както и такива от наеми. Установеното в тяхна собственост недвижимо имущество е в значителен размер и би могло да бъде източник на допълнителни доходи,независимо от наложените ипотеки и възбрани и независимо дали обективно жалбоподателите са се възползвали от тази възможност да сключат договор, осигуряващ им постоянен доход.Досежно констатирания факт,че е сключен такъв договор за наем на един от недвижимите имоти,собственост на З. И., изборът на наемател /който в случая е представляван от свързано със собственика лице/ и уговорената между тях ниска наемна цена не биха могли да бъдат противопоставени в подкрепа на доводи за липса на средства,доколкото това е резултат от волята на самия собственик. Предвид изложеното не е налице основание за отмяна на атакуваното определение и освобождаване на жалбоподателите от дължимата общо от тях държавна такса,въпреки,че размерът й,надвишава декларираните от тях доходи. Тъй като крайният извод в атакуваната част от определението на ВАС е в съответствие с така приетото от настоящия състав на ВКС, то подлежи на потвърждаване. Така мотивиран , Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение №607/ 21.09.2016г. по ч.т.д.№492/16г. по описа на Варненски апелативен съд. ПОТВЪРЖДАВА определение №607/ 21.09.2016г. по ч.т.д.№492/16г. по описа на Варненски апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.