Р Е Ш Е Н И Е № 56 София, 07.04.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав: Председател: Галина Тонева Членове: 1. Бисер Троянов 2. Димитрина Ангелова при секретаря Галина Иванова и с участието на прокурора Ивайло Симов разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 137 по описа за 2021 г. Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия И. И. Р. и на частните обвинители и граждански ищци А. М. Д. и К. И. Д. против въззивно решение № 260038 от 09.11.2020 г. по в.н.о.х.д. № 463/ 2020 г., по описа на Пловдивския апелативен съд. В касационната жалба на подсъдимия И. И. Р., подадена чрез адвокат Марияна Тодорова, се навеждат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 от НПК. За съществени процесуални нарушение се сочат: провеждането на съдебно заседание от първоинстанционния съд в отсъствието на упълномощения защитник; обсъждане на обяснения дадени пред полицейски орган, които не са събрани по предвидения процесуален ред; нарушения при провеждането на следствен експеримент; необсъдени доказателства. Наказанието е възприето за явно несправедливо, тъй като не били взети предвид редица смекчаващи отговорността обстоятелства, като: добрата характеристика издадена от кмета на населеното място в което подсъдимият живее, липсата на противообществени прояви, доброто му процесуално поведение, отсъствието на причини за забавяне на наказателното производство, които да са породени от жалбоподателя, продължителното време за разглеждане на висящия наказателен процес. Касаторът настоява посочените в жалбата му процесуални нарушения да бъдат оценени като изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства и наказанието му да бъде определено при условията на чл. 55 от НК. С касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци А. М. Д. и К. И. Д., чрез повереника им адвокат Зоя Тошкова, се предявяват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Настоява се за преквалификация на деянието в по-тежко наказуем закон, за което е имало обвинение в първата инстанция, поради проявената от подсъдимия особена жестокост при умъртвяването, а така също и за увеличаване на наказанието и на присъдените обезщетения до пълният им предявен размер. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият И. И. Р. и неговият защитник адвокат Марияна Тодорова поддържат жалбата по изложените в нея съображения и настояват за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане, а жалбата на частните обвинители и граждански ищци да бъде оставена без правни последици. Частните обвинители и граждански ищци А. М. Д. и К. И. Д. не вземат становище пред касационната инстанция. Техният повереник адвокат Зоя Тошкова поддържа жалбата по доводите, изложени в нея, но счита жалбата на подсъдимия за неоснователна. Претендира присъждане на разноските в касационното производство. Представителят на Върховната касационна прокуратура преценява обжалваното въззивно решение за правилно и законосъобразно, а подадените срещу него касационни жалби – за неоснователни, поради отсъствие на касационните основания, с които е атакуван съдебният акт. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилите жалби, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С присъда № 49 от 29.06.2020 г. по н.о.х.д. № 1332/ 2019 г. Пловдивският апелативен съд е признал подсъдимия И. И. Р. за виновен в това, че на 28.12.2016 г. в с. Куртово Конаре, общ. Стамболийски, умишлено умъртвил М. К. Д., поради което и на основание чл. 115 от НК и чл. 54 от НК му наложил наказание от петнадесет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а” от ЗИНЗС, като го оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение за убийство при особена жестокост по смисъла на чл. 116, ал. 1, т. 6 от НК. Окръжният съд присъдил в полза на гражданските ищци А. М. Д. и К. И. Д., родители на убитата, обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди в размер по 180 000 лева за всеки, както и по 1000 лева обезщетение за причинени имуществени вреди, заедно със законовата лихва от датата на деянието до окончателното им изплащане, като отхвърлил предявените от тях искове до пълния им размер (200 хиляди лева и респ. – 3000 лева). Съдът приспаднал предварителното задържане на подсъдимия с мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 29.12.2016 г., разпоредил се с веществените доказателства и с разноските по делото. С решение № 260038 от 09.11.2020 г. по в.н.о.х.д. № 463/ 2020 г., Пловдивският апелативен съд изменил първоинстанционната присъда в частта за разноските и веществените доказателства, връщайки таблет „Леново” на майката на убитата, вместо на подсъдимия и присъждайки в нейна полза разноски за пътуване от чужбина. Въззивното производство е второ по реда, след отмяната му с решение № 137 от 04.07.2019 г. по н.д. № 555/ 2019 г. на Върховния касационен съд, І н.о. Касационните жалби на подсъдимия И. И. Р., както и на гражданските ищци и частни обвинители А. М. Д. и К. И. Д. са процесуално допустими, подадени в законовия срок и срещу акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледани по същество касационните жалби са неоснователни. І. Неправилният отказ да се приложи материален закон, който е следвало да бъде приложен, е предявен от частните обвинители. Те погрешно считат, че убийството е извършено с особена жестокост по смисъла на чл. 116, ал. 1, т. 6, пр.ІІІ от НК, с каквато първоначална квалификация деянието е внесено за разглеждане в съда. Касационното основание по чл. 348, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 от НПК не е проявено по делото. Извършеното убийство на М. Д. не се отличава с особена жестокост и правилно е квалифицирано по основния състав на чл. 115 от НК с първоинстанционната присъда. Съгласно даденото с ППВС № 2/ 1957 г. тълкуване, задължително за съдилищата в правоприлагането, специфичният начин на извършване на убийството, при което деецът проявява изключителна ярост, ожесточение, отмъстителност или садизъм, характеризират извършителя като жесток човек. Квалифициращото обстоятелство е въздигнато от закона за по-тежко наказуемо престъпление, отколкото по основния му състав, защото чрез това обстоятелство се разкрива проявеното ожесточение на дееца по време на умъртвяването и деянието ярко се отличава от обичайните случаи на убийства. В конкретния случай, умъртвяването на пострадалата М. Д., макар извършено с един удар, не отличава съществено деянието от други случаи на убийства по основния състав на чл. 115 от НК. Дори и при нанесения единствен удар в гърдите на пострадалата Д., подсъдимият не е проявил извънредна жестокост, която да го характеризира негативно като „жесток човек”, за разлика от цитираното от жалбоподателите съдебно решение № 86/ 1970 г. на Върховния съд, ІІ н.о., с което е разгледан друг случай. Разкритите по делото факти не обективират проявление на квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. ІІІ от НК. В обясненията си, кредитирани по делото, подсъдимият Р. е заявил, че неочаквано за него ножът потънал дълбоко в лявата гръд на пострадалата, което не подкрепя първоначалното обвинение. Решението за извършване на убийството е възникнало внезапно, взето е под влияние на емоционално състояние от подсъдимия, след наранено себелюбие и неадекватно реагиране на породената сложна ситуация с партньорката, изразила намерението си сама да прекрати съвместното им съжителстване. Доводът на частното обвинение е неоснователен. Материалният закон е приложен правилно. Не е налице релевираният повод за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 от НК. ІІ. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения се съдържат в жалбата на подсъдимия Р. и неговият защитник. Същите са неоснователни. ІІ.1. Касаторът възразява срещу проведеното на 28.11.2019 г. съдебно заседание пред първоинстанционния съд в отсъствието на упълномощения защитник, но при осигурен резервен защитник (неправилно посочен в съдебния протокол като служебен). Окръжният съд е преценил, че по делото са налице основанията на чл. 94, ал. 4 от НПК и за осигуряване на провеждането на делото в разумен срок е назначил резервен защитник на подсъд. Р., след като е бил уведомен, че участващият до момента упълномощен защитник е починал, а новоупълномощеният защитник е бил възпрепятстван да се яви в насроченото от по-рано съдебно заседание за разпит на редовно призованите и явили се свидетели. Процесуалните права на подсъдимия И. Р., в частност – правото му на защита, не са били накърнени по никакъв начин от служебната дейност на първостепенния съд. Нещо повече – резервният защитник е бил запознат с материалите по делото, активно е участвал в разпитите на явилите се свидетели, уточнил е линията на защита с подсъдимия, тъй като изрично съдът им предоставил време за таен разговор преди началото на съдебното следствие и в отсъствието на други лица, но при подсигурена охрана на задържания. Заседанието е било насрочено за два последователни дни – 28 и 29 ноември, с предварително разпределение на свидетелите които да бъдат разпитани, а предишното планирано заседание е било провалено, поради неявяване на първоначално упълномощения защитник. Допълнителни съображения за несъстоятелността на довода за нарушено право на защита са изложени в мотивите на въззивното решение, с. 33-36, към които няма какво да се добави. Несъстоятелен е отправеният в касационната жалба укор, че на упълномощения защитник не била дадена възможност за преразпит на свидетелите от 28 ноември, тъй като изрично искане от него в този смисъл не е правено, а в защитната му реч са коментирани доказателства, изложени тъкмо от тези свидетели. Възражението от касационната жалба за допуснато съществено нарушение на правото на защита е неоснователно и не може да породи основание за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане, в каквато насока е развито искането на касатора. ІІ.2. В касационната жалба се поддържа, че въззивният съд е направил паралел между изявленията на подсъдимия „във формата на изявления по ЗМВР и обяснения депозирани пред разследващите органи…недопустимо е изводи да се правят на база обяснения по реда на ЗМВР“. Твърдението е невярно. Приобщените по реда на чл. 279 от НПК обяснения на подсъд. Р. от досъдебното производство са дадени в качеството му на обвиняем и в присъствието на служебен защитник на 29.12.2016 г., л. 106-108, т. І от д.п. № 427/2916 на РУП-Стамболийски, където изложенията са най-пълни и подробни. Разпитът по реда на ЗМВР е приложен на л. 155-158, т. ІІ от д.п. и не е бил четен, поради което е спазен процесуалният закон. Извънпроцесуалните изявления на жалбоподателя, дадени преди да бъде привлечен като обвиняем, не са част от доказателствения обем по делото и поради това не са коментирани от съдилищата. Самопризнанията на подсъдимия, изложени в присъствието на служебен защитник, са съпоставени с други доказателствени средства, изчерпателно анализирани в мотивите към присъдата (с. 14-21), както и във въззивното решение. Възражението от жалбата за ползвани извънпроцесуални изявления като доказателства по делото касационният съд намери за несъстоятелно. ІІ.3. В касационната жалба се поддържа, че извършеният на 30.12.2016 г. с участието на обв. Р. следствен експеримент не е проведен по правилата на НПК, но конкретни съображения не се сочат. На л. 75-77, т. І от д.п. е приложен протокол за следствения експеримент, съдържащ необходимите реквизити на акта по чл. 166-168 от НПК. Процесуално-следственото действие е проведено след разпита на обвиняемия и е видеозаснето (СД-прил. на л. 97, т. І от д.п.), а по-важните моменти са снимани и възпроизведени във фотоалбум на л. 78-96, т. І от д.п. Снимките по време на експеримента не са доказателство. От тях не могат да се правят умозаключения. Касаторът навежда свои съмнения за проведения експеримент, включително и предположението, че на някои от снимките подсъдимият се бил обърнал „към снимащия очевидно с очаквания за следващите указания“. Останалите съображения касаят възпроизведените с експеримента доказателства и съпоставката им с други такива (показания на свид. Л. и експертни изводи), които представляват изводи за необоснованост на съдебния акт и поради това не подлежат на касационна проверка. ІІ.4. Твърдението за необсъдени доказателства се отнася до съпоставката на конкретни доказателства и тяхното правно значение, а не до пропуск на съдилищата за обективен, всестранен и пълен доказателствен анализ по чл. 14 от НПК. Касаторът предлага свой прочит на част от събитията и на някои от доказателствата. Ето защо наведените доводи за необоснованост не могат да бъдат разгледани – не е предвидено подобно касационно основание сред останалите по чл. 348, ал.1 от НПК. ІІІ. Частните обвинители са предявили касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, но доводи в жалбата си не са изложили. Развито е съжаление, че при предходното разглеждане на делото въззивният съд е увеличил от 14 на 16 години наказанието лишаване от свобода, както и предложението към настоящия състав за увеличаване на размера с една година. Липсата на правни съображения от касаторите препятства провеждането на обективна и навременна касационна проверка. Касационният съд намира, че наложеното на подсъд. И. Р. наказание е справедливо и не налага намеса за увеличаване на размера на санкцията, чрез отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото на ново разглеждане (доколкото висшата съдебна инстанция не разполага с правомощие за самостоятелно увеличаване на наказанието). За явно несправедливо е оценено наказанието и от подсъдимия Р.. Смекчаващите обстоятелства, които той сочи в жалбата, са приети от въззивната инстанция. Прочетените от досъдебното производство самопризнания са приети от въззивния съд като смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство, с което е коригиран пропускът в мотивите към присъдата. Добрите характеристични данни на подсъдимия също са били оценени сред множеството от смекчаващи обстоятелства, подкрепени от „общественополезния начин на живот“, посочени на с. 30-31 от въззивното решение. Макар изрично да не е посочено от съдилищата доброто процесуално поведение на подсъд. Р. несъмнено е взето предвид при индивидуализация на наказателната му отговорност, а изброените отегчаващи отговорността обстоятелства са предопределили и справедливото отмерване на санкцията с налагане на най-лекото по вид наказание, но в средния му размер, предвиден в закона, съответстващ на отчетения баланс между смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Категорично не може да се приеме за разумно твърдението от касационната жалба, че допуснатите в хода на наказателното производство несъществени процесуални нарушения следва да бъдат отчетени като смекчаващи наказателната отговорност на дееца. Нарушенията на процесуалния закон, които не са съществени, защото по никакъв начин не са ограничили процесуалните права на подсъдимия и на останалите страни в процеса, не представляват част от материалното наказателно правоотношение, възникнало по повод на извършеното престъпление, поради което и не могат да бъдат част от индивидуализиращите наказанието предпоставки. Изминалият период от време, през който наказателният процес се е развивал до момента не е неразумно дълъг и необичаен, поради което не представлява изключително обстоятелство. Нито разкритите по делото смекчаващи обстоятелства са многобройни, нито присъстват изключителни обстоятелства, за да мотивират приложението на института по чл. 55 от НК, каквото неоснователно искане е развито в касационната жалба на подсъдимия. Наложеното на подсъдимия И. Р. наказание е справедливо и съответства на тежестта на извършеното от него престъпление против живота, както и на проявените по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Подбраният вид и размер на санкцията може да постигне целите по чл. 36 от НК и най-вече да способства към постигане на поправителния и превъзпитателен ефект върху подсъдимия за спазване на законите и на добрите нрави. Затова касационният съд намери, че наказанието не подлежи на изменение. ІV. Гражданските ищци претендират пълно удовлетворяване на предявените от тях искове за имуществени и неимуществени вреди, претърпени от насилствената смърт на дъщеря им М. Д.. Аргументи липсват, поради което е невъзможно да бъде проверен доводът им в касационното производство. Въззивният съд е възприел като разумно съждението от първоинстанционните мотиви, че имуществените вреди обезпечават обичайно извършваните разходи за погребение общо в размер на 2000 лева (по 1000 лева за ищец), при отсъствието на ангажирани доказателства за действително направените разходи за погребението, помени и надгробен паметник. Обезщетението за неимуществени вреди също е присъдено по справедливост, на основание чл. 52 от ЗЗД, след преценка на близките отношения между починалата и нейните родители, изчерпателно посочени на с. 34-35 от мотивите към присъдата и приети от въззивната инстанция. Касационният съд не намери основания за увеличаване на размерите на така присъдените обезщетения. Жалбата на гражданските ищци като неоснователна следва да бъде оставена без правни последици. Воден от изложените мотиви касационната инстанция намери жалбите на подсъдимия и на частните обвинители и граждански ищци за неоснователни, поради което въззивният съдебен акт като правилен и законосъобразен следва да бъде изцяло потвърден. Подсъдимият Р. следва да бъде осъден да възстанови направените от частните обвинители и граждански ищци А. Д. и К. Д. разноски за процесуален представител в касационното производство в размер на 600 лева. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 260038 от 09.11.2020 г., по в.н.о.х.д. № 463/ 2020 г., по описа на Пловдивския апелативен съд. ОСЪЖДА подсъдимия И. И. Р. да заплати на частните обвинители и граждански ищци А. М. Д. и К. И. Д. направените от тях разноски в касационното производство в размер на 600 (шестстотин) лева. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.