Р Е Ш Е Н И Е
№ 52
гр. София, 01.03. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми февруари през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Юлия Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 485 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Б. Г. срещу решение № 159/02.12.2010 г. по въззивно гр. дело № 160/2010 г. на Пернишкия окръжен съд. Със същото – постановено по реда на чл. 218з от ГПК от 1952 г. (отм.), като е оставено в сила решение № 840/29.02.2008 г. по гр. дело № 433/2007 г. на Пернишкия районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на [фирма] сумата 6 000 лв., представляваща стойността на получени за продажба билети за периода 02.02.2004 г. – 10.10.2004 г., отхвърлен е предявеният от [фирма] срещу жалбоподателя иск за сумата 2 088.61 лв., представляваща законна лихва върху горната главница за периода 06.03.2004 г. – 01.03.2007 г., и е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу [фирма] насрещен иск за сумата 2 926 лв., представляваща дължим наем по договор за наем от 01.07.2002 г. на автобус “кароса” с рег. [рег.номер на МПС] за периода 04.04.2004 г. – 03.03.2005 г.
С определение № 1378/31.10.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, с оглед проверка неговата процесуална допустимост.
В касационната жалба (предвид и уточнението й по делото) се поддържат оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение, като се излагат подробни съображения в тази насока. Във връзка с оплакването за недопустимост се поддържа, че въззивният съд се произнесъл по непредявен иск, като се излагат съображения, че без да са изложени твърдения за това в исковата молба, въззивният съд приел, че между страните е сключен трудов договор; че сключеният между тях договор за наем с елементи на гражданско дружество е нищожен; че между тях е сключен и допълнителен договор с гражданскоправен характер за покупко-продажба на билети; че последните съответстват на чл. 39 от ЗАвтП и посочената там наредба. Във връзка с оплакванията за неправилност на въззивното решение, на първо място се изтъква, че в противоречие с дадените с предходното касационно решение указания по приложението на закона, въззивният съд е приел за нищожни, сключеният между страните договор за наем от 01.06.2002 г. и подписаните от тях Вътрешни правила. В тази насока са изложени подробни съображения; наведени са и други доводи за неправилност на въззивното решение. Касаторът претендира и присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по касационната жалба [фирма] в отговора си поддържа становище и излага подробни съображения за неоснователност на жалбата; претендира и присъждане на направените в настоящото касационно производство по делото разноски.
При извършената служебна проверка относно процесуалната допустимост на касационната жалба (която е подадена по пощата на 30.12.2010 г.), съдът намира, че предвид разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК (в последната й редакция – след изменението, обн. в ДВ, бр. 100/2010 г., в сила от 21.12.2010 г.), жалбата е процесуално недопустима в частта й по предявения от касатора насрещен иск за заплащане на сумата 2 926 лв. – наемна цена, както и по предявения от [фирма] срещу касатора иск за заплащане на сумата 2 088.61 лв. – законна лихва. Освен това, последният иск е отхвърлен от въззивния съд, поради което касаторът няма и интерес от касационното обжалване на тази част от въззивното решение, която го удовлетворява като краен резултат. Предвид горното, в тази й процесуално недопустима част, касационната жалба следва да се остави без разглеждане, като в същата част касационното производство следва да се прекрати. В останалата й част, касационната жалба е процесуално допустима.
При извършената проверката относно процесуалната допустимост на останалата част от въззивното решение, която е постановена по иска за заплащане на сумата 6 000 лв. – стойността на получени за продажба билети за периода 02.02.2004 г. – 10.10.2004 г., настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира следното:
За да постанови тази част от решението си, въззивният съд е приел, че тъй като заобикалят ЗОП, сключените (подписаните) между страните, договор за наем от 01.06.2002 г. и Вътрешни правила, са нищожни; приел е, че не е налице и валиден договор за гражданско дружество. От друга страна, е прието, че между страните е бил налице друг договор с гражданскоправен характер – за продажба на билети, който съществувал за времето на действие на трудовия договор между тях, и по силата на който касаторът, като шофьор на процесния автобус, получил процесните билети от ищцовото дружество, което е техен собственик. Прието е и че след прекратяването на този договор за продажба на билети, касаторът дължи отчитането на процесните билети на ищцовото дружество – той следвало да внесе сумата от продадените билети и да върне непродадените такива. С оглед на това е прието, че при липса на доказателства за заплащането на тяхната стойност, касаторът дължи последната на дружеството.
Видно от исковата молба на събирателното дружество, в нея не са изложени никакви твърдения за сключване и за прекратяване на договор за продажба на билети между страните. Във връзка с такъв договор за продажба на билети, няма и дадени указания с предходното постановено по делото отменително решение на ВКС. Дадените с него указания са при новото разглеждане на делото въззивния съд с помощта на вещо лице да прецени основателността на претенциите съобразно договора за наем от 01.06.2002 г. и Вътрешните правила, като се съобразят, както приходите от продажбата на предадените на касатора билети и стойността на неотчетените билети, така и разходите, съобразно клаузите на същия договор. В тази връзка предходният състав на ВКС изрично е посочил и че в исковата молба задължението за продажба и отчитане на стойността на билетите е обосновано с твърдения за падеж на задължението на 5-то число на месеца, каквото задължение е уговорено в чл. 10 от Вътрешните правила, като е прието, че с последните и с договора за наем от 01.06.2002 г. са уредени облигационните отношения между страните във връзка с приходите и разходите на дейността, както и че дори и да е налице заобикаляне на правилата за конкурса за извършване на превозваческа дейност, то не се отразява на действителността на тези договорни отношения между страните.
От изложеното следва, че при новото разглеждане на делото по реда на чл. 218з от ГПК от 1952 г. (отм.), въззивният съд не само не се е съобразил със задължителните за него указания, дадени с предходното касационно решение по делото, а и е разгледал и се е произнесъл по непредявен иск, вместо по предявения. Като е приел, че искът за заплащане стойността на процесните билети се основава на сключен между страните гражданскоправен договор за продажба на билети, какъвто нито се твърди в исковата молба на събирателното дружество, нито се установява от доказателствата по делото, както и че тази процесна стойност се дължи от касатора на ищеца – собственик на билетите, поради прекратяването на този договор, окръжният съд е уважил иска, не на предявеното от ищеца договорно основание, а на непредявено от него - извъндоговорно основание за заплащане на процесната сума от 6 000 лв.
От горното следва, че на основание чл. 293, ал. 4, предл. 2, във вр. с чл. 270, ал. 3, изреч. 3 от ГПК, въззивното решение, като процесуално недопустимо, следва да бъде обезсилено и делото следва да бъде върнато на въззивния съд за разглеждане и произнасяне от друг негов състав по предявения по делото осъдителен иск по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за изпълнение на договорно парично задължение за сумата 6 000 лв., при съобразяване със задължителните указания, дадени с предходното касационно решение по делото, като с оглед изхода на спора по този иск, следва евентуално (при уважаване изцяло или частично на иска) да се разгледа и направеното от касатора възражение за прихващане със сумата 4 950 лв. – наемна цена за периода 01.06.2002 г. – 01.04.2004 г. По аналогия с чл. 294, ал. 2 от ГПК, при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по направените от страните в настоящото производство, искания за присъждане на разноските по делото.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 159/02.12.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 160/2010 г. на Пернишкия окръжен съд, – в частта му, с която М. Б. Г. е осъден да заплати на [фирма] сумата 6 000 лв. – стойността на получени за продажба билети за периода 02.02.2004 г. – 10.10.2004 г.; и
ВРЪЩА делото в тази му част на Пернишкия окръжен съд за произнасяне от друг негов въззивен състав по предявения иск;
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на М. Б. Г. в останалата й част: по предявения от [фирма] срещу М. Б. Г. иск за сумата 2 088.61 лв. – законна лихва за периода 06.03.2004 г. – 01.03.2007 г., и по предявения от М. Б. Г. срещу [фирма] насрещен иск за сумата 2 926 лв. – наемна цена за периода 04.04.2004 г. – 03.03.2005 г.; като ПРЕКРАТЯВА в тази му част касационното производство по гр. дело № 485/2011 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.
Решението, в прекратителната му част, имаща характера на определение, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в 1-седмичен срок от съобщаването с връчване и на препис от решението; а в останалата му част то не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |