Р Е Ш Е Н И Е
№ 13
С о ф и я, 20 март 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 19 я н у а р и 2015 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
БЛАГА ИВАНОВА
при секретар Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
наказателно дело № 1595/2014 година.
Касационното производство е образувано по протест на апелативна прокуратура – София и жалби на повереника на частната обвинителка И. М. П. от София адв.В.М. от САК и от защитника на подсъдимия Ю. Д. Ж. от София адв.А.М. от САК срещу решение № 306 от 06.08.2014 г., постановено от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 31/2014 г. с ангажирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК. Отправят се искания за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отежняване положението на подсъдимия или изменянето му с преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление и намаляване на размера на санкцията.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста съобразно развитите в него съображения, като дава заключение за неоснователност на жалбата на защитника и моли да бъде оставена без уважение.
Частната обвинителка И. П. чрез повереника си адв.В.М. оспорва жалбата на защитника на подсъдимия и моли да бъде уважена жалбата им и протеста на прокуратурата.
Подсъдимият Ю. Ж. и защитникът му адв.А.М. оспорват протеста и жалбата на частното обвинение и молят за смекчаване на санкцията му след претендираната преквалификация на деянието, включително и за приложението на чл.66, ал.1 от НК, алтернативно за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания за събиране на нови доказателства.
Върховният касационен съд провери правилността на атакуваното решение в пределите на чл.347 от НПК, като съобрази следното :
С присъда № 311 от 22.10.2013 г., постановена по НОХД № 2829/2013 г. Софийският градски съд е признал подсъдимия Ю. Д. Ж. от София за виновен в това, че на 06.04.2012 г. в София, предумишлено и с особена жестокост е направил опит умишлено да умъртви И. М. П. от София, като деянието е останало недовършено по независещи от волята му причини и на основание чл.116, ал.1, т.6, пр.3-то и т.9 вр.чл.115 вр.чл.18, ал.1 от НК при условията на чл.54 от НК е осъден на 15 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип.
На основание чл.59, ал.1 от НК от размера на наложеното му наказание е приспаднат срокът на предварителното му задържане и изпълнение на мярка за неотклонение „домашен арест”.
На основание чл.53, ал.1, б.”а” от НК е отнет в полза на държавата ножът, послужил за извършване на престъплението.
Разпоредено е останалите веществени доказателства да бъдат върнати на собствениците им след влизане на присъдата в законна сила.
Присъдени в тежест на подсъдимия са направените по делото разноски в размер на 2 824,70 лв.
Недоволен от присъдата е останал подсъдимият Ж., който чрез защитниците си адв.Ив.Н. и адв.А.М. я е обжалвал с доводи за необосноваността, незаконосъобразността й, постановяването й при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и явната несправедливост на наложеното му наказание с искане за изменяването й с преквалификация на деянието като престъпление по чл.118 вр.чл.115 от НК със съответната корекция на размера на наказанието или делото да бъде върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд.
С решението си Софийският апелативен съд е изменил обжалваната присъда, като е оправдал подсъдимия по обвинението му по чл.116, ал.1, т.9 вр.чл.115 вр.чл.18, ал.1 от НК да е извършил деянието предумишлено и е намалил размера на наказанието му на 10 години лишаване от свобода. Потвърдил е присъдата в останалата част.
В касационния си протест прокурорът изразява недоволство от частичното оправдаване на подсъдимия и снижаване на размера на наложената му санкция, като навежда доводи за неправилно приложение на материалния закон и явната несправедливост на неоснователно заниженото наказание с искане обжалваното решение да бъде отменено и делото бъде върнато за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Подобно е отношението и на повереника на частната обвинителка П. адв.В.М., който също счита материалният закон за неправилно приложен и оспорва намаляването на размера на наказанието на подсъдимия, като ангажира касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 3 от НПК и моли за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд.
Защитникът на подсъдимия адв.А.М. развива доводи за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, ограничило правото им на защита и довело до неправилно приложение на материалния закон и до несправедливото му осъждане с несъответна на извършеното от него санкция – всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и моли за изменяне на обжалваното решение с преквалификация на деянието в престъпление по чл.118 от НК в хипотезата на чл.115 от НК, което да доведе до намаляване на размера на приложената санкция с възможност за приложението и на чл.66, ал.1 от НК, алтернативно, за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд за провеждане на въззивно следствие за изясняване на обективната истина по делото, със съответните по-благоприятни за подсъдимия последици.
Върховният касационен съд – първо наказателно отделение приема протеста и жалбите за подадени в установения от закона срок, от страни, имащи право на жалба и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на редовна касационна проверка съгласно чл.346, т.1 от НПК, поради което са допустими.
По жалбата на защитника на подсъдимия :
Жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
В нея и в повтарящата наведените доводи писмена защита защитникът упреква въззивния съд в липсата на всестранен, обективен и пълен анализ на доказателствената съвкупност, фокусирайки се върху фрагменти от допълнителното заключение на СППЕ, свързвайки ги с пренебрегнатите от съда обяснения на подзащитния му и оспорвайки доверието, с което се е отнесъл към показанията на пострадалата св.П. и свидетелствалите по делото нейни служители във фирмата. В същото време не отчита убедителният отказ на съда да възприеме неколкократно цитирания експертен извод (стр.18 от решението) само въз основа на твърденията на подсъдимия, чиято теза с основание е отхвърлил като защитна. Анализирайки подробно показанията на св.И.П., св.Ц.Н., св.Б.М., св.М.П., първата като потърпевша, а останалите като очевидци на част от случилото се, е достигнал до верни фактически констатации относно причините и механизма на протичането му, като не са пренебрегнати в обсъждането и показанията на разпитаните във въззивното следствие св.Н.С. и св.Г.Г., които обаче не са били ползотворни за търсената в тях подкрепа.
Всъщност, авторството на деянието, механизмът и характерът на причинените на св.И.П. порезно-прободни наранявания в жизненоважни области, значителната сила на нанасяне на ударите не са спорни. Изяснени са и причините за влошените отношения между съдружниците П. и Ж., нагнетяването на напрежение между тях, търсеният изход от създалото се положение и отражението върху психиката на последния.
Съдът обстойно е изследвал обстоятелствата във връзка с поведението му преди, по време и след срещата им с наемодателя св.Б.Х., като също е достигнал до изводите на първоинстанционния съд за липса на провокиращо го поведение у св.И.П., което да го е довело до изпадане в състояние на силно раздразнение заради нейно противоправно, обидно и унизително отношение непосредствено преди извършване на деянието. Собственото му виждане по този въпрос, заложен в основата на тезата му, не отговаря на събраните по делото доказателства и само потвърждава изводите на експертите от СППЕ за хаотичността в действията му при търсене на изход от създалата се ситуация. Още в първото си заключение (л.148-170 от ДП) те са го определили като претенциозен, обидчив, егоцентричен, склонен да си поставя нереални цели, като на неуспехите реагира със загуба на увереност и с „бягство от реалността”, обвинявайки другите за тях и приемайки се за тяхна „жертва”. А това има своето значение при извеждане на подбудите и мотивите за вземане на решението за извършване на инкриминираното деяние, състоянието, в което се е намирал и доколко извършеното е логично продължение на постепенно формиралото се у него заплашително отношение към съдружника си св.И.П., накарало я да отправи молба до св.Ц.Н. да остане в офиса до края на срещата им и за резултата от ефективната му намеса за прекратяване на нападението над нея.
Правилно апелативният съд също е отрекъл достоверността на твърденията на подс.Ж. тя да го е притискала финансово, да е предприемала незаконосъобразни действия и да не му е давала право на избор за приключване на съдружието им. Обратно, коментирайки отправените му нотариални покани по повод на негови действия, ощетяващи дружеството, е направил извод, че тя е предлагала то да се случи законосъобразно, с което той очевидно не е бил съгласен, изхождайки от собствените си претенции.
Оплакването за съществено нарушение на процесуалните правила във връзка с искането на защитата на подс.Ж. за назначаване на повторна, а не допълнителна СППЕ не е подкрепено с доводи за необоснованост на техните изводи или съмнение в правилността им. Задълбоченото им изследване за наличие или не на медицинските признаци на претендираното състояние на физиологичен ефект при извършване на деянието само е потвърдило първоначалните им изводи, а съдът ги е съобразил с юридическите критерии, вложени в обективните признаци на състава по чл.118 от НК.
Сериозно внимание и двете инстанционни съдилища са обърнали на обстоятелството бил ли е поначало процесният „кухненски” нож било в офиса на св.И.П., от който бюрото на подс.Ж. е било изнесено доста преди инкриминираната дата, било някъде в останалите производствени или административни помещения на обекта, за да преценят кога и по какъв начин той се е озовал в ръцете му при осъществяване на нападението над пострадалата. В тази насока обясненията на подсъдимия са опровергани от всички свидетелски показания, включително и тези на разпитаните от въззивния съд св.Н.С. и св.Г.Г., които еднопосочно са депозирали възприятия за ползване в офиса на „прибори” за хранене при дегустиране на произведени в обекта хлебни изделия и закуски и то за период от 7-8 години преди деянието, без да ги свързват с инкриминираното оръжие. Неоснователно се критикува разследващия орган, че не бил иззел и изследвал записи от камерите за видеонаблюдение (които били в „магазина” и „пекарната”), каквато констатация имало в обвинителния акт, но отсъства в протокола за оглед на местопроизшествието, а и данни за налични и работещи в онзи момент не са събирани, още по-малко по искания на защитата. Така поднесени, тези аргументи не водят до търсеното съмнение в изводите на съда относно предварителното решение за осъществяване на деянието с въоръжаването на подс.Ж. с въпросното оръжие, което не е било налично в офиса на обекта на фирмата им, а е било внесено по описания прикрит начин. Обосновано е било отхвърлено и становището на подсъдимия да е изпаднал във физиологичен афект от „обидното, унизително и ощетяващо него и семейството му отношение” на св.И.П., което да е отключило агресията му.
ВКС намира, че правно релевантните факти са надлежно изведени от съвкупната доказателствена основа, като доказателствата са анализирани според действителното им съдържание и в тяхната логична и житейска връзка, без да има пренебрегнати или превратност при оценката им, нито пък има неоснователно отказани доказателствени искания на страните в подкрепа на тезите им, поради което не са допуснати сочените нарушения на процесуалните правила по чл.13, чл.14 и чл.107, ал.3 от НПК. Не е налице релевираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК и основание за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
При липсата на факти подс.Ж. да е извършил деянието в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалата св.И.П. с тежка обида или друго противозаконно действие, от което да са настъпили или е могло да настъпят тежки последици за него и негови ближни законосъобразно съдът е отказал да го преквалифицира като престъпление по чл.118 вр.чл.115 от НК. Както градският, така и апелативният съд са изложили подробни и убедителни правни съображения, изхождайки и от утвърдената съдебна практика, с които ВКС се съгласява. При описаната личностова структура на подсъдимия, при продължилото няколко месеца влошаване на отношенията му с пострадалата и при предприетите от нея административни мерки като управител на фирмата им за прекратяване на съдружието им, в разрез с неговите виждания как това да стане, изреченото от нея за запазване на актуалното положение с наетия търговски обект, собственост на св.Х., не е от характера на тежка обида или такова друго противоправно действие, от което да следват тежки последици за подсъдимия и семейството му. Това нейно решение е било споделено и пред наемодателя св.Х. (потвърдено в разпитите му на ДП - л.79, т.1 и в съдебното заседание на 12.08.2013 г. по НОХД № 2829/2013 г. на СГС), при което тонът на срещата им останал спокоен, а след като си тръгнал, още преди да напусне обекта в рамките на минута чул виковете за помощ на св.П.. Или, този „външен дразнител”, който защитата намира за „наличен в деня на инцидента”, не е нещо изненадващо за подсъдимия и той е имал изход като изчака да се впише в търговския регистър новата фирма и сключи нов наемен договор с наемодателя, с което последният е бил съгласен. Времево също не е било достатъчно да се проведе твърдяния от него разговор с управителката П., в който тя го обиждала и унижавала, за да предизвика у него претендирания физиологичен афект, в което състояние да вземе внезапното решение да я убие, да потърси и се въоръжи с ножа, който да е открил на „обичайното му място”. Според неговите обяснения обаче този нож е бил или в неговото бюро (но то е било изнесено от офиса на управителката в съседна стая), или на перваза на прозореца под щората (но той е зад бюрото на П., видно от фотоалбума към огледния протокол). Няма каквито и да е данни някой да е ползвал този нож след 02.04.2012 г., за да може да бъде открит след деянието окървавен и с дръжка, завита в „парче от вестник” от тази дата, много преди която подс.Ж. не е бил допускан и не е посещавал този обект на фирмата. При тези факти правилно съдилищата не са се съгласили да се е развила в съзнанието му такава бурна реакция, която да отговаря на медицинските и юридически критерии за т.н. физиологичен афект. Установено е поначало подс.Ж. да е бил мълчалив и кротък човек и че при извършване на деянието да е бил под влияние на много силни негативни емоции, които са повлияли на поведението му и при снижен автоконтрол са отключили агресията към пострадалата, считайки я виновна за изпадането му в тежка житейска ситуация да не може да се справя с живота си. Това следва да се отчете във връзка с обема на дължимата му се санкция за стореното.
Правилно е приложен законът и по отношение на възприетата квалификация по чл.116, ал.1, т.6, пр.3-то от НК – деянието е извършено с особена жестокост. И в тази насока пространните съображения на градския и на въззивния съд са убедителни и законосъобразни, поради което не следва да се повтарят. С основание съдилищата са отдали съществено значение за наличието на това квалифициращо обстоятелство, съобразно и утвърдената съдебна практика, на многобройността на ударите в различни, но и жизненоважни области от тялото на пострадалата, значителната им сила и тежестта на причинените телесни увреждания, липсата на състрадание към търпените от нея болки и безразличие към молбите й, решимостта му да постигне на всяка цена замисленото, дори и след намесата на св.Ц.Н., липсата на съчувствие към нея след прекратяване на агресията му, очертаващи проявлението на особената жестокост като качество на дееца в извършеното деяние, което, като довършен опит, е останало недовършено по независещи от волята му причини и оказаната своевременна и ефективна медицинска помощ. Всъщност, в касационната жалба липсват правни аргументи против това квалифициращо обстоятелство, като се поддържа генералното становище за приложението на чл.118 от НК, но във връзка с основния състав по чл.115 от НК.
Възражението за липса на предумисъл за извършване на убийството ще бъде разгледано съвместно с протеста и жалбата на повереника на частното обвинение, както и разнопосочните претенции за справедливостта на отмереното от въззивната инстанция по-ниско по размер наказание лишаване от свобода.
Най-общо ВКС намира касационната жалба на защитника на подс.Ж. за неоснователна и същата следва да бъде оставена без уважение.
По протеста на апелативна прокуратура и жалбата на повереника на частната обвинителка, съчетани и с част от жалбата на защитника на подс.Ж. :
Протестът и жалбата на повереника на частното обвинение са ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНИ :
Те визират неправилното приложение на материалния закон относно квалифициращото обстоятелство по чл.116, ал.1, т.9 от НК деянието да е осъществено предумишлено, като се претендира и завишаване на неоснователно заниженото наказание при ново разглеждане на делото от друг състав на апелативния съд, след отмяна на решението му.
За да отрече предумисълът на подсъдимия за осъществяване на деянието, въззивният съд, като е утвърдил извода той да е носел в себе си въпросния нож, увит във вестник, е приел за недоказано предварителното вземане на решение за убийството на св.И.П. при сравнително спокойно и хладнокръвно състояние, след обсъждане на мотивите за и против извършването му. В това отношение действията на подсъдимия по уреждане на срещата с пострадалата, отменянето й, впоследствие провеждане на такава съвместно с наемодателя са обсъдени като „противоречащи” на критериите в съдебната практика за наличие на предварително взето решение, към изпълнението на което е престъпено след напускане на офиса от св.Х.. И накрая генерално се заключава, че носенето на нож от Ж. било със защитна цел. Тези правни изводи са в противоречие с приетите за установени относими към този въпрос факти, които не са разгледани в пълнота и във взаимосвързана логическа верига.
Отговорът на повдигнатия от обвинителите въпрос за наличието на предумисъл изисква няколко принципни бележки. Многократно ВКС е имал основание да посочи, че предумисълът се характеризира както с душевното състояние на дееца при вземане на решението, така и с предварителното вземане на решението и неговото обсъждане. А това, както и при всички случаи на извеждане на вида и формата на вина при осъществено престъпно деяние, става на основата на обективно извършените действия и изявления на дееца. В това отношение съществено значение имат подготвителните действия, проследяване на жертвата и съобразяване на особености в поведението й, набавяне на оръжие, изготвяне на план, избиране на подходящо място и време, вземане на мерки за прикриване на извършеното, продължителността на времето от вземане на решението до неговото реализиране, включително вземането му под условие деянието да се осъществи при създаване на подходяща обстановка. Относимите факти и обстоятелства са различни според конкретиката на казуса. Какво в настоящия случай не е съобразено от въззивния съд?
Подс.Ж. е знаел за насрочената среща с наемодателя на обекта, за който е претендирал при прекратяване на съдружието със св.И.П., като е получил уверението й тя да уведоми за това св.Х., но след като регистрира фирма и сключи нов наемен договор. Това нейно становище му е било предварително известно. Именно в тази насока е протекъл разговорът с него и нищо изненадващо като „внезапен дразнител” за подсъдимия на тази среща не се е случило. Той много добре е бил запознат с обстановка в обекта – разположението на търговското, производственото и офис помещенията и на работниците и служителите и тяхното работно време. Установено е, че част от тях са напуснали обекта, уточнено е и краткото време от оттегляне на св.Х. от офиса до осъществяване на нападението над св.П., изключващо сочената от подсъдимия (по съдържание) продължителност на разговора си с нея, в който тя го обиждала и унизявала. Обратно, внезапността на изявлението му към пострадалата „ти ще ме почерниш” и на нападението му, неговият устрем с бутане на бюрото й и повалянето й на пода със стола с възкачване върху тялото й, в каквото положение започнал да нанася ударите с ножа със значителна сила с насоченост към горната част на тялото й, забързването на ритъма им при появата на св.Ц.Н., поведението му след завършване (принудителното прекъсване) на изпълнителното деяние говори, че решението за извършването му е взето предварително, в състояние, при което е дадена оценка за неблагоприятните за подс.Ж. и семейството му последици, ако то не бъде извършено. Друг е въпросът доколко изпълнението на взетото решение по конкретния начин би довел до разрешаване на проблема му при постигане на целения резултат, при който П. не би могла да свидетелства за значимите обстоятелства по делото. Няма каквито и да е доказателства и изводими от тях обстоятелства, които да са давали основание на подсъдимия да се чувства по някакъв начин „застрашен”, та да носи въпросния нож със „защитна цел”, т.е. да е бил застрашен физически, а не просто „икономически”. Градският съд е изследвал причините за „напрегнатото му състояние” преди нападението и начина на реализирането му и с основание е стъпил на обяснението за съзнаването от подс.Ж. на изключителната укоримост на предварително взетото решение с пристъпване към неговото осъществяване.
ВКС намира, че като е отхвърлил правната оценка на първоинстанционния съд за наличие на данни за предумисъл у подсъдимия за извършване на убийството на пострадалата П., апелативният съд е игнорирал значителна част от изложените обстоятелства, стигайки и до абсурдния извод за въоръжаването му със защитна цел. Обратно, свързани в тяхната логическа последователност, те подкрепят и тази част от предявеното му обвинение, което налага промяна на въззивното решение в частта относно оправдаването на подс.Ж. по това квалифициращо обстоятелство.
Касационният състав обаче намира, че това не налага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, при упражняване на правомощието му по чл.354, ал.2, т.4 от НПК да измени обжалваното решение и приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление с включване и на квалифициращото обстоятелство по чл.116, ал.1, т.9 от НК деянието да е извършено с предумисъл за осъществяването му, за което е имало обвинение в първата инстанция, но което не налага увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание.
Въззивният съд се е съгласил с отчетените от градския съд налични смекчаващи и отегчаващи отговорността на подс.Ж. обстоятелства, но като е отдал по-голяма тежест на първите и е приложил разпоредбата на чл.58, б.”а” вр.чл.55, ал.1, т.1 от НК, дала му възможност да определи наказанието под законовия минимум на предвиденото в чл.116, ал.1 от НК. Макар и да не се съгласява с правния му извод относно наличието на квалифициращото обстоятелство по чл.116, ал.1, т.9 от НК, ВКС също приема, че целите на чл.36 от НК могат да бъдат постигнати и с по-леко по размер наказание лишаване от свобода, какъвто е определил САС. Деянието безспорно е със завишена обществена опасност, но последиците от него са били преодолени за сравнително кратко време от пострадалата, чиято съпротива и намесата на св.Ц.Н. са сериозен фактор за ненастъпване на целените от подсъдимия последици. От друга страна, не може да пренебрегнат изводът на експертите от СППЕ за осъществяване на деянието в състояние на силни негативни емоции, които са снижили волевите му възможности да се противопостави на решението си. Не е подминато семейното му положение, изпадането в тежко финансово състояние, което го е накарало да вземе крайно неадекватното решение за разрешаване на проблема с бизнеса с пострадалата чрез убийството й. Именно последно посочените обстоятелства са дали основание на градския съд да определи наказание лишаване от свобода на законовия минимум, но отказвайки да смекчи отговорността на този жалбоподател на основание чл.55 от НК. ВКС обаче намира, че и наказание в размера, определен от апелативния съд, ще има върху него нужното възпиращо и поправящо въздействие, което цели законодателят с нормата на чл.36 от НК, поради което в тази му част обжалваното решение следва да остане в сила. От друга страна, всякакви претенции за допълнително намаляване на този размер, още по-малко обсъждане на довода за приложение на чл.66 от НК, нямат нито законова база, нито морално основание и следва да бъдат отхвърлени, поради което и в тази й част жалбата на защитника на подс.Ж. следва да бъде оставена без уважение.
Водим от гореизложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 и ал.2, т.4 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 306 от 06.08.2014 г., постановено по ВНОХД № 31/2014 г.от Софийския апелативен съд, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието на подсъдимия Ю. Д. Ж., със снета по делото самоличност, като престъпление по чл.116, ал.1, т.6, пр.3-то и по т.9 от НК то да е извършено и предумишлено.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |