Р Е Ш Е Н И Е
№ 431
С о ф и я , 2 декември 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 09 н о е м в р и 2015 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
СПАС ИВАНЧЕВ
при секретар Марияна Петрова
и в присъствието на прокурора Тома Комов
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
наказателно дело № 1346/2015 година.
Производство по Глава 23 от НПК.
С бланкова касационна жалба, допълнена със съображения за допуснати съществени процесуални нарушения като касационно основание чл.348, ал.1, т.2 от НПК защитникът на подс.Д. М. Д. от Шумен адв.Св.С. от АК-Шумен обжалва решение № 129 от 03.07.2015 г., постановено по ВНОХД № 135/2015 г. от Апелативен съд-Варна с искане за отмяната му и оневиняване на Д. от касационната инстанция.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.
Подс.Д. и защитникът му адв.С., редовно уведомени, не вземат участие в касационното производство.
Върховният касационен съд провери правилността на въззивното решение в пределите на чл.347 от НПК, като съобрази следното :
С присъда № 39 по НОХД № 206/2010 г. на Окръжен съд-Разград подс.Д. М. Д. от Шумен е бил признат за виновен и осъден за осъществено престъпление по чл.255, ал.3 вр.ал.1, пр.2-ро, т.6, пр.1, 2 и 3 и т.7 вр.чл.26, ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК е бил осъден на 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 4 години.
Със същата присъда за аналогично престъпление е бил признат за виновен и осъден и съдружникът му М. Д. С. в „Д.М.Г.”-О.-К..
Присъдата е била протестирана от Окръжна прокуратура-Разград заради явната несправедливост на наложените и на двамата подсъдими наказания лишаване от свобода на предвидения за съответното престъпление минимум от 3 години лишаване от свобода и приложението на чл.66, ал.1 от НК с искане за изменянето й и завишаване на размерите на наказанията, както и отмяна приложението на „условното” осъждане.
Тя е била обжалвана и от защитника на подс.Д. Д. адв.Р.В. от АК-Разград като необоснована, в нарушение на материалния закон и заради явната несправедливост на наложеното му наказание с искане за отмяната й и постановяване на нова оправдателна по предявеното му обвинение присъда.
С решение № 26 от 25.02.2013 г. по ВНОХД № 11/2013 г. Варненският апелативен съд, след като прекратил въззивното производство спрямо подс.С. поради липса на въззивна жалба и неправилното му присъединяване към тази на подс.Д., потвърдил постановената осъдителна присъда. С препис от решението, съобщение за изготвянето му е било връчено лично на подс.Д. на 27.03.2013 г. и тъй като не е било обжалвано пред касационната инстанция, е влязло в законна сила.
По искане за възобновяване на основание чл.420, ал.2 от НПК от името на подс.Д. от 27.07.2013 г. на защитника му адв.С. с наведени доводи за допуснати съществени процесуални нарушения както на досъдебното производство, така и в съдебната му фаза пред двете инстанции по фактите, довело до неправилни фактически изводи, до неправилно приложение на материалния закон и до несправедливото му осъждане, с решение № 515 от 20.11.2013 г. по н.д.№ 1638/2013 г. ВКС – І н.о. е отменил въззивното решение в частта му за потвърждаване на осъдителната за подс.Д. присъда на ОС-Разград и в тази му част производството по делото е било възобновено и върнато за ново разглеждане от въззивния съд от стадия на съдебното заседание.
Вместо на Апелативен съд-Варна, делото е било върнато на Окръжен съд-Разград, където е било образувано НОХД № 360/2013 г., по което, след провеждане на ново съдебно следствие и събиране на ангажираните от страните гласни и писмени доказателства, включително допускането и изслушването на заключенията на основна и две допълнителни финансово-икономически експертизи, с присъда № 15 от 06.03.2015 г. подс.Д. М. Д. е признат отново за виновен за осъществено в периода от 01.05.2007 г. до 28.02.2008 г. в К., при условията на продължавано престъпление, в качеството му на управител на „Д.М.Г.”-О.-К., престъпление по чл.255, ал.3 вр.ал.1, т.6, пр.1, 2 и 3 и т.7 вр.чл.26, ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание от 3 години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от 4 години от влизане на присъдата в законна сила.
В тежест на подс.Д. са възложени направените по водене на делото по неговото обвинение разноски в размер на 990,40 лв.
Така постановената втора осъдителна присъда е била обжалвана от защитника на подс.Д. с оплаквания за неправилен доказателствен анализ от окръжния съд и неправилно приложение на материалния закон, позовавайки се и на практика на СЕС с искане за отмяната й и постановяване на нова въззивна присъда за пълното оправдаване на подзащитния му по предявеното обвинение.
С решението си № 129 от 03.07.2015 г. по ВНОХД № 135/2015 г. съставът на Апелативен съд-Варна е счел оплакванията във въззивната жалба за неоснователни и е потвърдил обжалваната първоинстанционна присъда.
В допълнението към бланковата касационна жалба защитникът на подсъдимия адв.С. наново навежда доводи за неправилен доказателствен анализ и липса на отговор по развитите пред въззивния съд възражения, като прави поредното си искане за отмяна на въззивния съдебен акт и постановяване от касационната инстанция на решение за оправдаване на подзащитния му.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира жалбата за подадена в законоустановения срок, от имаща право на жалба страна в процеса, срещу въззивно решение, подлежащо на касационна проверка на основание чл.346, т.1 от НПК и като такава за допустима, но разгледана по същество – за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения :
Допълвайки бланковата си касационна жалба с препращане към допълнението на въззивната, защитникът навежда генерално възражение за необсъдени, според него, от апелативния съд техни съображения за неправилност на първоинстанционната присъда, за липса на негов доказателствен анализ в разрез с разпоредбите на чл.13 и чл.14 от НПК, за игнориране на доказателства за осъществените доставки на зърно на един от клиентите на управляваното от подс.Д. търговско дружество и за отразени от неговите доставчици сделки в дневниците им за продажби, както и недоволството си от отказа да се възприемат обясненията на подсъдимия и показанията на св.Е.Й. като пряк участник при осъществяване на търговската дейност от последния. А това попречило да се даде правилен отговор за наличие или не на противоправност в поведението му, но като се настоява за оправдаването му от касационната инстанция, позовавайки се и на практика на Съда на ЕС във връзка с общностното данъчно право.
Повторното разглеждане на делото от окръжния, вместо от апелативния съд е дало възможност да бъдат уважени всички искания на страните за събиране и проверка на относимите към предмета на доказване по делото доказателства, които обаче с нищо не са обслужили тезата на подсъдимия. Те са установили, че зад реалната търговска дейност, осъществявана от подс.Д., същият е ползвал фактури за неосъществени на практика доставки на зърно и орехови ядки от четирите фирми, за които се е установило и чрез разпита на „собствениците” им, че не са имали възможност (парични средства, персонал, транспорт, складови бази) и не са ги извършили. Именно върху това са акцентирали съдилищата по фактите, като са изложили убедителни съображения защо не възприемат тезата на подсъдимия и показанията на св.Й.. Вещото лице П. подробно е изяснила защо наличието на инкриминираните фактури не е достатъчно да се възприемат документираните с тях доставки за реално осъществени. Те обаче са били ползвани от подс.Д. за разчитане с републиканския бюджет за намаляване на данъчните задължения по ЗДДС, претендирайки за пълен данъчен кредит в подадените от името на дружеството справки-декларации по ДДС от обслужващата го счетоводно фирма, който е бил отказан при извършената данъчна ревизия. В тази насока са и възприетите от съда показания на св.А. и св.Б., направили своите констатации на база на извършените насрещни проверки на дружествата, посочени като доставчици по инкриминираните фактури. Твърденията на подсъдимия да е договарял с пълномощници на тези дружества не са подкрепени от доказателствените материали. Същественото за обвинението е обстоятелството, че продадените от дружеството на подсъдимия впоследствие зърно и ядки няма как да са му били доставени по описаните в инкриминираните фактури сделки, дори и някои от тях да са били вписани в справки-декларации по ДДС на тези „доставчици”, т.е. не е достатъчно документалното оформяне на доставките, необходимо е установяването по несъмнен начин на реалното осъществяване на престациите на двете страни по тези договори. Това е основанието държавата да претендира внасянето на дължимия се данък от продавача (като част от цената на продадената и доставена стока), както и основание купувачът да начисли и прихване платения ДДС от дължим се от него данък при последващи продажби или да претендира възстановяването му. Тогава може да се говори за добросъвестност на търговеца в смисъла, вложен в тълкуванията на съюзното данъчно право от СЕС. При инкримираните случаи изследването на доказателствените източници от съда, съобразено с разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.3 от НПК, е довело до противни на тезата на подсъдимия изводи. Даден е отговор на всички възражения на защитата му и в пълнота са изпълнени изискванията на чл.339, ал.2 от НПК, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за намеса на ВКС за отмяна на обжалвания съдебен акт и за връщане на делото за новото му разглеждане от апелативната инстанция, още по-малко, при така приетите за установени фактически обстоятелства, за оправдаване на подс.Д. по предявеното му обвинение.
Няма наведени нито в жалбата, нито в допълнението й конкретни доводи по ангажираното касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК. Съдът законосъобразно е приел, че при очертаната фактическа рамка са осъществени всички елементи на състава на престъплението по чл.255, ал.3 вр.ал.1, т.6 и 7 вр.чл.26, ал.1 от НК, поради което е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Не е налице и това касационно основание. Жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 129 от 03.07.2015 г., постановено по ВНОХД № 135/2015 г. от Апелативен съд-Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |