1 Р Е Ш Е Н И Е № 459/12 г. София, 29. 01. 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА и при участието на секретаря Емилия Петрова изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 157/ 2012 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 611 от 24.07.2012 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 568 от 22.11.2011 г. по гр.д.№ 651/ 2011 г. на Плевенски окръжен съд в частта, с която искът на [фирма] за част от разходите за имота е отхвърлен, а също и в частта за отхвърляне част от претенцията на А. В., В. Х. Я., И. Х. В. и Г. Х. В. за обезщетение за ползване на имота, който е съсобствен между страните и е предмет на дело за делба между тях, като претенциите са заявени по реда на чл.286 ГПК /отм./ Касационното обжалване е допуснато по въпросите за правното основание на различните вземания, предявени между съделителите, моментът на настъпване на тяхната изискуемост и вида на погасителната давност. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: 1.По жалбата на [фирма]. Този съделител е предявил вземане за платени от него данъци и такси смет за общия имот за периода 2002- 2010 г., доказани чрез представяне на съответните квитанции. Съобразно правата на страните в съсобствеността от тези суми районният съд присъдил на [фирма] 932,94 лв. за данъци и 5979, 48 лв. за такси смет. Пред въззивния съд ответниците по тази претенция са направили възражение за давност, което съдът уважил, като приел, че погасителната давност е пет години, като вземането става изискуемо от момента на предявяване на иска за делба, а именно от 14.05. 2003 г. Тъй като искането за възстановяване на тези разходи е направено на 17.12.2010 г., съдът приел, че за част от вземането претенцията е погасена по давност, като определил, че това е периодът преди 17.12.2008 г., а периодът, необхванат от погасителната давност, е от 2008 до 2010 г. Съгласно постоянната съдебна практика вземането по чл.30, ал.3 ЗС не е за периодични плащания и затова то се погасява с петгодишна давност. Вземането се основава на идеята за забрана на неоснователното обогатяване, поради което става изискуемо от момента, когато от имуществото на едно лице преминават блага към имуществото на друго лице, съгласно т.7 от ППВС № 1/ 79г. по някои въпроси на неоснователното обогатяване. Същото разрешение следва да се приложи и при уреждане на отношения между съсобствениците във връзка с направени от единия от тях разходи за общата вещ, ако съсобственикът не е владелец на частите на останалите съсобственици- т.5 от ППВС № 6/ 74г. Поради изложените съображения в настоящия случай, тъй като се претендират разходи, направени от 2002 г. и насетне, следва да се приеме, че тези, сторени преди 17.12.2005 г / т.е преди повече от пет години от заявяване на претенцията на 17.12.2010 г./ са погасени по давност и следва да се присъдят само тези, направени след тази дата и в размер, съответстващ на частта на този съсобственик в общата вещ. При платени общо за периода 2231 лв. за данък сгради дължимата на [фирма] сума съобразно дела му от 164, 25 ид.ч. възлиза на 815 лв., или освен присъдените с въззивното решение 410, 93 лв. лв., следва да се присъдят още 404, 07 лв. Относно таксите за битови отпадъци платената сума за същия период е 13885,46 лв., от които на [фирма] се дължат съобразно дела му 5068 лв. или освен присъдените с въззивното решение 2145 лв. следва да се присъдят допълнително още 2923 лв. Не следва да се възприема становището на касатора, че вземането му за тези разходи е станало изискуемо в по-късен момент- от влизане в сила за решението по допускане на делбата, както и че той е направил разходите в качеството си на владелец , а не на държател, тъй като между страните от 2003 година се водят дела за установяване на правата им върху имота, от които на касатора е известно, че ответниците са получили част от имота като обезщетение по ЗОСОИ и се явяват негови съсобственици, поради което по отношение на техните части той се явява държател, а не владелец и съответно за вземането му за разходи за данъци и такси се прилага чл.30, ал.3 ЗС, а изискуемостта настъпва от момента, в който тези разходи са направени. По изложените съображения в обжалваната от [фирма] част решението на въззивния съд следва да се измени като се присъдят допълнително 404, 07 лв. за платени данъци за имота и 2923 лв. за такса битови отпадъци. 2. По жалбите на А. И. В., В. Х. Я., И. Х. В. и Г. Х. В., допуснати до разглеждане в частта, с която са отхвърлени исковете им за обезщетение за ползването на имота за разликата от 135 480, 31 лв. до 262 605, 41 лв. и за периода от 17.03. 2003 г. до 17.12.2007 г. По отношение на тази претенция районният съд е присъдил сумата 135 480 лв. и в тази част решението е влязло в сила. За да отхвърли иска за горницата /като съображенията му принципно засягат цялата претенция/ възивният съд е приел, че доколкото [фирма] е отдавал имота по наем, обезщетението се дължи не на основание чл.31, ал.2 ЗС, както са претендирали ищците, а на основание чл.30, ал.3 ЗС, какъвто иск те не са били предявили. По тази част от претенцията първоинстанционният съд е изложил мотиви, че вземането е за периодични платежи, поради което се погасява с три годишна, а не с пет годишна давност, поради което е прието, че то е погасено за периода, надвишаващ три години назад от заявяване на претенцията- а именно от 17.03.2003 г. до 17.12.2007 г. В тази част касационното обжалване е допуснато поради противоречие на въззивното решение с постоянната съдебна практика, която приема, че вземането за обезщетение за ползване на имота се погасява с петгодишна давност. В този смисъл са освен посочените в определението по чл.288 ГПК решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК,още и т.17, ал.2 от ППВС № 4/ 64 г., р.№ 87/62 г. І г.о., р.№ 1009/ 19.11.2010 г. по гр.д.№ 1437/2006г. на Апелативен съд –София, Решение № 290 от 11.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1503/2010 г., III г. о., ГК, решение № 124 от 24.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 882/2010 г., IV г. о. и др. Освен това следва да се посочи, правилната квалификация на вземането е по чл.30, ал.3 ЗС, тъй като всеки от съсобствениците има право на дял от ползите /в случая доходите/, получени от отдаване под наем на общия имот. Въззивният съд правилно е определил приложимият закон, но е следвало освен това да прецени спрямо него и основателността на претенцията на ищците, вместо което същият отхвърлил иска по чл.31, ал.2 ЗС и не се произнесъл по действително предявения иск по чл.30, ал.3 ЗС. По тези съображения в посочената част решението следва да се отмени и делото да се върне на въззивния съд за разглеждане на иска по чл.30, ал.3 ЗС по същество, като се съобрази посочената задължителна съдебна практика, че изискуемостта настъпва от момента на престацията, има за предмет глобална сума за обезщетение, а не периодични вземания за наем, както и че се погасява с петгодишна, а не с три годишна давност. Следва да се съобрази и ТР № 7/ 2.11.2012 г. на ОСГК на ВКС в частта относно иска по чл.30,ал.3 ЗС. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 568 от 22.11.2011 г. по гр.д.№ 651/ 2011 г. на Плевенски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен искът на [фирма] за платени данъци за разликата над 410, 93 лв. до 815 лв. и за платени такси битови отпадъци за разликата над 2145 до 5068 лв. и за периода 2005- 2008 г. и вместо това постановява: ОСЪЖДА В. Х. Я.- ЕГН [ЕГН], А. И. В.- ЕГН [ЕГН], И. Х. В.- ЕГН [ЕГН] и Г. Х. В.- ЕГН [ЕГН] да заплатят допълнително на [фирма] / извън присъдените по решение № 700/29.04.2011 г. по гр.д.№ 798/2003 г. на Плевенски районен съд суми/ сумата 404, 07 лв., представляваща обезщетение за платени данъци за имота и сумата 2923 лв.- обезщетение за платени такси битови отпадъци, за общия период от 17.12.2005 г. до 17.12.2010 г., ведно със законната лихва върху допълнително присъдените суми, считано от 17.12.2010 г. до окончателното им изплащане. Оставя в сила решението в останалата част за отхвърления размер по тези претенции. ОТМЕНЯ решение № 568 от 22.11.2011 г. по гр.д.№ 651/ 2011 г. на Плевенски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иска на В. Х. Я., А. И. В., И. Х. В. и Г. Х. В. за обезщетение за ползването на имота за разликата над присъдената сума от 135 480,31 лв. до претендираните 262 605, 41 лв. и за периода от 17.03. 2003 г. до 17.12. 2007 г. и ВРЪЩА делото в тази част на въззивния съд за постановяване на решение по съществото на иска по чл.30, ал.3 ЗС. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: