7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е гр. София, 1355/02.05.2025 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди двадесет и пета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА като разгледа докладваното от съдия Господинова ч.т.д. № 476 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Х. Г. Л. срещу определение № 37 от 21.01.2025 г., постановено по в.ч.т.д. № 26/ 2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3-ти търговски състав, с което е потвърдено определение № 433/ 11.12.2024 г., постановено по т.д. № 148/ 2024 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик. С определението на първоинстанционния съд е оставено без уважение искането на ищеца Х. Г. Л. за освобождаването му от заплащане на държавна такса за образуване на делото. В частната касационна жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно, защото въззивният съд в нарушение на чл. 83, ал. 2 ГПК не е взел предвид всички обстоятелства, които са от значение за преценката дали ищецът разполага със средства да заплати дължимата държавна такса за предявяване на иска, тъй като не е съобразил и размера на всички разходи, които следва да бъдат заплатени за развитието на съдебното производство. Частният касатор счита, че направената в обжалвания акт преценка е основана на предположения за евентуални доходи на страната, което съгласно практиката на ВКС не е допустимо. Намира, че съдът е трябвало да събере доказателства за това дали не е издадено ново решение на ТЕЛК, касаещо временната неработоспособност на ищеца, както и дали към настоящия момент той все още полага труд по трудов договор, което не е направено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя четири въпроса, които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, с актове на конституционния съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната касационна жалба доводи и данни по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение, Апелативен съд - Пловдив е приел, че първоинстанционният съд е сезиран с искане от ищеца в производството Х. Г. Л. да бъде освободен от заплащане на държавна такса по делото. Посочил е, че с оглед цената на предявените искове за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди от общо 604 500 лв., дължимата от страната към момента в производството държавна такса е 24 180 лв. При извършване на преценка дали тази такса може да бъде заплатена от ищеца въззивният съд е констатирал, че е налице несъответствие между декларираните обстоятелства относно притежаваните от него и от съпругата му парични средства по банкови сметки и МПС-та и тези, които се установяват от събраните от първоинстанционния съд служебно доказателства за имущественото състояние на лицата. От тези доказателства е видно, че ищецът и съпругата му притежават общо 6 МПС-та, че ищецът е титуляр на банкови сметки и влогове с наличност на средства по тях в общ размер от 51 811, 42 лв., а съпругата му на банкова сметка с наличност на средства по нея от 3 764, 12 лв. Въззивният съд е отчел, че няма данни към момента ищецът да е неработоспособен, тъй като срокът на признатата му с решение на ТЕЛК временна неработоспособност е изтекъл и същият е декларирал сам, че полага труд по сключен трудов договор и получава месечно възнаграждение за това от 933 лв. Взето е предвид и това, че съпругата на ищеца също получава месечен доход и че извършва търговска дейност като едноличен търговец – ЕТ „В. М. – Вамила – Е. Л.“, както и че допълнителните разходи, които ищецът има ежемесечно във връзка с влошеното си здравословно състояние са от 300 лв. С оглед на това е направен извод, че ищецът разполага с финансови средства да заплати дължимата по делото държавна такса. В изложението за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя следните четири въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение: 1) Какви са критериите, които съдът прилага, за да прецени основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, кой е моментът, към който следва да се извърши преценката, дали към дата на подаване на исковата молба или към един по-ранен период от 8-10 години, за какъвто период са събирани служебно доказателства за наличие на банкови сметки от първоинстанционния съд?; 2) Необходимо ли е в производството по молба по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът да извърши съпоставка между доходите на страната-физическо лице и дължимата държавна такса?; 3) Допустимо ли е съдът да откаже освобождаване от внасяне на държавна такса, мотивирайки се с предположения за евентуални доходи на страната-физическо лице или доходи, с които е разполагала в момент преди искането по чл. 83, ал. 2 ГПК?; 4) Длъжен ли е съдът да разгледа всички обстоятелства, изясняващи материалното състояние на страната, направила искането по чл. 83, ал. 2 ГПК - не само активите, но и пасивите? Всички тези въпроси, въпреки че са формулирани като отделни, поставят общ правен проблем и ще бъдат разгледани като един обобщен въпрос, който е следният: Какви са критериите, въз основа на които съдът следва да извърши преценка дали страната, направила искане за освобождаване от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, разполага с достатъчно средства, за да я заплати? Този въпрос е свързан с прилагане на нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което има характера на правен. По него има произнасяне в обжалваното определение, в което въззивният съд е разгледал искане на ищеца за освобождаване от държавна такса, дължима за предявяване на исковата молба, като е посочил какви точно факти е съобразил, за да направи извод, че то е неоснователно. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касатор посочва, че са налице всички допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но излага съображения за осъществяване единствено на това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като конкретизира определения на ВКС, по които са дадени разрешения по прилагане на чл. 83, ал. 2 ГПК, на които противоречи обжалваното определение. Ето защо трябва да се приеме, че основанието, на което се иска да бъде допуснато касационно обжалване на акта на въззивния съд, е само това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса за прилагането от съда на нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК има постановена практика на ВКС, която е както тази, посочена в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, така и служебно известната на настоящия съдебен състав такава - Определение № 573 от 12.07.2011 г., постановено по ч.т.д. № 230/2011 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 40 от 01.02.2012 г., постановено по ч.гр.д. № 22/2012 г. по описа на ВКС, II гр.о., Определение № 155 от 07.04.2020 г., постановено по ч.т.д. № 173/2020 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 60267 от 14.06.2021 г., постановено по ч.т.д. № 1164/2021 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 3 от 03.01.2020 г., постановено по ч.т.д. № 2909/2019 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 481 от 11.11.2019 г., постановено по ч.т.д. № 2062/2019 г. по описа на ВКС, І т.о. и др. В тези актове е прието, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК предвижда възможност да бъдат освободени от заплащане на държавна такса и разноски не само лица, които са без доходи, но и такива, които получават доходи в недостатъчен размер. Преценката дали доходите на страната са достатъчни, за да бъде заплатена дължимата по делото държавна такса, следва да бъде извършена при съобразяване на всички предвидени в закона критерии въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса. След изясняване на общото материално състояние на страната с оглед на посочените обстоятелства съдът е длъжен да извърши съпоставка с пълния размер на дължимата държавна такса, за да прецени дали тя разполага с достатъчно средства за нейното пълно или частично заплащане. Тази преценка трябва да се направи към момента на искането за освобождаване от заплащане на такси и разноски. Недопустимо е съдът да откаже освобождаване от внасяне на такси и разноски, мотивирайки се с предположения за евентуални доходи на молителя. В Определение № 686 от 12.12.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 7091/2014 г. по описа на ВКС, I гр.о., е прието и конкретно, че преценката на съда по чл. 83, ал. 2 ГПК не може да бъде извършвана на основата на предположение за възможността лицето да полага труд и да реализира доход, както и за наличието на приходи от осъществявана търговска дейност при наличието на изрично изявление в декларацията, че такива доходи лицето не получава. В Определение № 3 от 03.01.2020 г., постановено по ч.т.д. № 2909/2019 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., е възприето разрешението, че притежаването на Ѕ ид. част от къща и два леки автомобила не представлява имущество, което е източник на средства за покриване на дължимата държавна такса. От мотивите на обжалваното определение е видно, че въззивният съд е изброил обстоятелствата, отнасящи се до притежаваното имущество, семейно положение и здравословно състояние на ищеца, въз основа на които е направил извод, че доходите му са достатъчни, за да заплати държавната такса за разглеждане на предявения иск. Не е изложил обаче съображения за това какви конкретни по размер доходи счита, че се реализират от част от имуществото, което е взел предвид, като недвижими имоти и моторни превозни средства. Не е посочено дали този вид имущества изобщо са източник на парични средства за своите притежатели към момента на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК и ако е така, в какъв размер са тези средства. Освен това при извършване на дължимата преценка по направеното искане за освобождаване от заплащането на държавна такса съдът е основал извода си за имущественото състояние на ищеца и на факта на извършване на търговска дейност от неговата съпруга в качеството й на едноличен търговец, без да са декларирани доходи от такава и без да са установени от съда въз основа на служебно събрана информация. Това е в отклонение от приетото в цитираната практика на ВКС за критериите, които се съобразяват при разглеждане на искане по чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което обжалваното определение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Настоящият съдебен състав споделя напълно приетото в цитираната практика на ВКС относно критериите, които съдът дължи да вземе предвид при извършване на преценка дали са налице предпоставки за освобождаване на страна в производството от заплащане на държавна такса и разноски по него. Доколкото въззивният съд е формирал своя извод за неоснователност на искането на ищеца за освобождаване от заплащане на държавната такса въз основа на обстоятелства, които не са сред тези критерии, следва да се приеме, че при постановяване на обжалваното определение той е допуснал нарушение на процесуалната норма на чл. 83, ал. 2 ГПК. При произнасяне по искането на ищеца Х. Г. Л. за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК първо трябва да бъде установено какви са средствата, с които той разполага и с които може да изпълни това свое задължение, с оглед на дохода му, имущественото му състояние, семейното му положение и здравословното му състояние, за които обстоятелства в производството са събрани доказателства. Тази страна е представила по делото декларация за материално и гражданско състояние, от която се установява, че получава месечен доход от трудова дейност в размер на 933 лв., който се равнява на минималната работна заплата за 2024 г. за страната. Представената декларация, свидетелства и за това, че ищецът има сключен граждански брак, като живее в едно домакинство със съпругата си. Това обстоятелство също следва да бъде съобразено при извършване на преценката за това дали ищецът има възможност да заплати дължимата по делото държавна такса за разглеждане на предявения иск, като бъде взет предвид и размерът на месечния доход на неговата съпруга, както и притежаваните от нея имуществени права. От вписаните в декларацията обстоятелства е видно, че месечният доход на съпругата на ищеца е в размер на 1 200 лв. От представената декларация съдът намира за установено и това, че ищецът и неговата съпруга притежават и други имуществени права. Те са титуляри на право на собственост върху жилищен имот с площ от 86 кв.м. в [населено място], както и заедно с други лица на право на собственост върху още един жилищен имот с площ от 75 кв.м. и парцела, в който той е построен, с площ от 525 кв.м., намиращи се също в [населено място]. Ищецът е декларирал, че притежава и едно моторно превозно средство, както и че той и съпругата му имат вземания към банки за получаване на парични средства в размер на 46 801 лв., предоставени по договори за влог. От материалите по делото е видно, че първоинстанционният съд, който е сезиран с искането за освобождаване от държавна такса, е извършил и служебна проверка в достъпните регистри за това какви имуществени права притежават ищецът и съпругата му, при което е установено, че тези лица са титуляри и на други права, различни от декларираните, както следва: - ищецът притежава освен декларираното МПС, още един лек автомобил и два мотоциклета, а съпругата му притежава също две МПС-та, които не са декларирани; - ищецът има парични средства по разплащателни сметки и депозитни сметки в банки в общ размер на 51 811, 42 лв., а неговата съпруга има парични средства по разплащателна сметка в банка в размер на 3 764, 12 лв., които са в по-голям размер от декларираните, които са 46 801 лв. При извършване на преценката за основателност на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът не е ограничен единствено от посоченото в подадената от молителя декларация за имуществено състояние и представените от него доказателства за това, а е длъжен да отчете и всички други обстоятелства, които са установени по делото и са относими към посочените в закона критерии. Когато бъде установено, че представената декларация за имуществено състояние е непълна и че страната притежава имущество и има доходи, които не са отразени в нея, този факт сам по себе си не е основание за неоснователност на искането за освобождаване от заплащането на държавна такса, а следва да се преценява наред с всички останали обстоятелства, имащи значение за извода дали са налице предпоставките за това. Настоящият съдебен състав споделя произнасянето в този смисъл в Определение № 275 от 16.10.2015 г., постановено по ч.гр.д. № 4728/2015 г. по описа на ВКС, II гр.о. и Определение № 189 от 19.04.2017 г., постановено по ч.т.д. № 37/2017 г. по описа на ВКС, І т.о. Ето защо обстоятелствата, които са установени от служебно събраните от съда доказателства, за притежавани от ищеца и съпругата му имуществени права също трябва да се вземат предвид, наред с тези, вписани в подадената от него декларация, при извършване на преценката дали той разполага с достатъчно средства, за да изпълни задължението си за заплащане на държавна такса за разглеждане на предявения иск. От всички имуществени права, различни от месечните доходи, които е доказано, че се притежават от ищеца и съпругата му, като източник на средства за заплащане задължението за държавна такса могат да се ползват само паричните средства, налични по банкови сметки, но не и притежаваните от лицата недвижими имоти и движими вещи. Това е така, защото от страната не е декларирано, а и не се установява притежаването на тези вещи да носи някакъв доход на парични средства за собствениците им към момента на искането за освобождаване от държавна такса, който е релевантният такъв, към който се прави преценката на съда по чл. 83, ал. 2 ГПК. Както беше посочено, тази преценка не може да се основава на предположения за възможността за реализиране на евентуален доход, включително на предположение за възможен бъдещ доход от притежавано имущество, какъвто не се получава към посочения релевантен момент, както е в случая, в който не се установява ищецът и съпругата му да реализират доход от притежавани от тях вещи към датата на сезиране на съда с искането по чл. 83, ал. 2 ГПК. По същите съображения при установяване на имущественото състояние, въз основа на което се преценява възможността на ищеца да заплати държавна такса, не следва да се взема предвид и обстоятелството, че при справка в търговския регистър е видно, че съпругата му осъществява търговска дейност като ЕТ „В. М. – Вамила – Е. Л.“, защото не са събрани доказателства, че от тази си дейност към момента тя реализира някакъв месечен доход в по-голям размер от този, който е посочен в декларацията за материално и гражданско състояние от 1 200 лв., като факти в тази насока не се доказват и от обявени в търговския регистър актове по партидата на едноличния търговец, сред които липсват обявени документи по ЗСч. За възможността на ищеца да заплати дължимата по делото държавна такса от значение е и декларираното от него обстоятелство, че освен месечните разходи, които той има, за да осигури задоволяването на своите основни жизнени потребности, както и тези на лицето, с което живее в едно домакинство, за него съществуват и извънредни ежемесечни разходи за лечение във връзка с претърпяно увреждане на здравето в размер на 300 лв. На следващо място, съдът трябва да направи съпоставка между средствата, с които се установи, че ищецът разполага, и задълженията по делото, чието заплащане е в негова тежест. Към момента предвид етапа, в който се намира производството, в тежест на ищеца Х. Г. Л. е възникнало единствено задължение по делото за заплащане на държавна такса за разглеждане на предявения иск, която е в размер на 24 180 лв. Освен това съгласно разяснението, дадено в мотивите по т. 12 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, искането по чл. 83, ал. 2 ГПК се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и разноските за цялото съдебно производство. Следователно при извършване на съпоставката между средствата на ищеца и неговите задължения, съдът трябва да вземе предвид и евентуалните разноски, които ще следва да се направят за водене на делото, което не е съобразено от въззивния съд и заявеното оплакване за това в частната касационна жалба е основателно. При тази преценка е видно, че месечните доходи на ищеца и съпругата му от 2 133 лв. са недостатъчни за заплащане на държавната такса, която се дължи по делото при предявяване на исковата молба, която е в много по-голям размер от 24 180 лв. Същевременно тези лица притежават парични средства в размер на общо 55 575, 54 лв. по депозитни и разплащателни сметки в банки, като част от тези суми могат да бъдат използвани за изпълнение на част от задължението за заплащане на държавната такса, както и впоследствие в производството за поемане на останалите разноски за неговото провеждане, каквито биха били разходите за събиране на доказателства за установяване на фактите, на които е основана претенцията. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че ищецът може да поеме част от задължението за заплащане на държавна такса, от което иска освобождаване, без това да лишава него и другия член от домакинството му от средства за преживяване и за поемане на извънредните разходи за осигуряване на лечението на влошеното му здравословно състояние. Тази част е в размер от 3 000 лв. До този размер е неоснователно направеното от това лице искане за освобождаване от държавна такса. С оглед всички изследвани обстоятелства трябва да се приеме, че ищецът не разполага с достатъчно парични средства да заплати останалата част от задължението за държавна такса за предявяване на иска за разликата над сумата от 3 000 лв. до пълния размер от 24 180 лв. и трябва да бъде освободен от неговото заплащане. Предвид изложеното се налага крайният извод, че подадената частна касационна жалба е частично основателна и обжалваното определение следва да бъде отменено като неправилно в частта, с която е потвърдено определение № 433/ 11.12.2024 г., постановено по т.д. № 148/ 2024 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което е оставено без уважение искането на ищеца Х. Г. Л. за освобождаването му от заплащане на държавна такса за образуване на делото за размера над 3 000 лв. до 24 180 лв., и да се постанови исканото освобождаване за този размер на задължението. В останалата част обжалваното определение е правилно и трябва да се потвърди. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 37 от 21.01.2025 г., постановено по в.ч.т.д. № 26/ 2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3-ти търговски състав. ОТМЕНЯ определение № 37 от 21.01.2025 г., постановено по в.ч.т.д. № 26/ 2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3-ти търговски състав, в частта, с която е потвърдено определение № 433/ 11.12.2024 г., постановено по т.д. № 148/ 2024 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, в частта, с която е оставено без уважение искането на ищеца Х. Г. Л. за освобождаването му от заплащане на държавна такса за образуване на делото за размера над 3 000 лв. до 24 180 лв., като вместо него постановява: ОСВОБОЖДАВА на основание чл. 83, ал. 2 ГПК ищецът Х. Г. Л. от заплащане на държавна такса, дължима за образуване на делото, за размера над 3 000 лв. до 24 180 лв. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 37 от 21.01.2025 г., постановено по в.ч.т.д. № 26/ 2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3-ти търговски състав, в останалата му част. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.