1 9 Р Е Ш Е Н И Е № 4 гр. София, 09.05.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на двадесет и осми януари две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 26 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Софавто“ ООД – гр. София срещу решение № 1855 от 27. 07. 2017 г. по т. д. № 2553/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав в частта, с която след отмяна на решение от 27. 12. 2016 г. по т. д. № 9/2016г. на Кюстендилски окръжен съд е отхвърлен предявеният от „Софавто“ ООД против Е. Б. З. иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане по запис на заповед от 18. 05. 2011 г. с падеж 30. 05. 2015 г., за разликата над сумата от 5 227, 97 евро до пълния предявен размер от 21 985 евро. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касаторът излага доводи, че произнасяйки се по невъведени възражения, съдът е излязъл извън своята компетентност и е постановил недопустимо решение. Счита за незаконосъобразни и необосновани изводите на съда, че издаденият запис на заповед не може да обезпечава предоговорените между страните по процесния договор за лизинг с анекс от 26. 09. 2012 г. правоотношения. Поддържа, че с този анекс не се създава ново задължение спрямо първоначално поетите с договора за лизинг, а само се променят модалитетите на старите задължения, поради което анексът става част от лизинговия договор. Твърди, че нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба се съдържат възражения, че записът на заповед обезпечава само задълженията по договора за лизинг, а не и по анекса, нито се твърди, че записът на заповед обезпечава лизинговите вноски, не и неустойките по договора. Касаторът моли атакуваното решение да бъде отменено в обжалваната част и да се постанови решение, с което предявеният иск да се уважи изцяло. Претендира разноските по делото. Ответницата по касация Е. Б. З. изразява становище за неоснователност на касационната жалба, като поддържа, че обжалваното решение е правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба, приема следното: За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е установил от събраните по делото доказателства, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечение на задълженията на трето лице –„Л. Транс Интернационал“ ЕООД, лизингополучател по договор за лизинг на товарен автомобил № 61737/18. 05. 2011 г., сключен с лизингодателя „Софавто“ ООД. Констатирал е, че с анекс № 1/26. 09. 2012 г. страните по лизинговия договор са уговорили продължаване на срока му до 18. 03. 2014 г., признали са за непогасени към този момент задължения на лизингополучателя за главница по договора в общ размер на 18 450 лв., както и задължения в размер на 12 475,69 лв., включващи: 11 185, 69 лв. - неустойка по чл. 47 от договора за падежирани и неплатени лизингови вноски, 860 лв. - пътен данък от 07. 06. 2012 г. и 430 лв. – застраховка „Каско“ от 16. 08. 2012 г. По отношение на така признатите задължения в общ размер на 30 925, 69 лв. /18 450 лв. + 12 475, 69 лв./ е уговорено, че се трансформират в главница по анекса, която следва да бъде заплатена на месечни погасителни вноски за периода 18. 10. 2012 г. – 18. 03. 2014 г. Същевременно съдът е установил, че за новия период на ползване на лизинговата вещ в анекса е уговорена и допълнителна възнаградителна лихва в общ размер на 14 844, 60 лв., разсрочена на същите падежи, т.е. общите задължения по анекса са установени на 45 770, 30 лв. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, решаващият състав е констатирал, че извършените от лизингополучателя погасявания на задълженията му по процесния договор с настъпил падеж са в общ размер на 70 362, 73 лв., от които 50 780, 50 лв. - преди подписването на анекса от 26. 09. 2012 г. и 16 582, 33 лв. – след подписването на анекса. При така изяснената фактическа обстановка и с оглед доводите и възраженията на страните, въззивният съд е приел, че липсва спор относно връзката между процесния запис на заповед и сключения между ищеца и „Л. Транс Интернационал“ договор за лизинг на товарен автомобил № 61737/18. 05. 2011 г. Формирал е извод, че ответницата – издател на записа на заповед се е задължила към ищеца с цел да отговаря за чуждо задължение – това на дружеството лизингополучател, чийто едноличен собственик е нейният брат. Изразил е становище за допустимост менителничното задължение да бъде в различна валута от каузалното, какъвто е случаят с оглед издаването на записа на заповед за сумата от 29 904 евро. Доколкото левовата равностойност на тази сума по курса на БНБ съответства почти напълно на размера на лизинговите вноски по договора от 18. 05. 2011 г. след приспадане на първоначалната вноска от 19 844 лв. /58 462 лв./, въззивният съд е счел, че записът е издаден само за обезпечаване на задълженията за лизинговите вноски, включващи и договорна лихва и премии за застраховки. Тъй като в договора няма клауза, която да предвижда друго, съдът е приел, че записът не обезпечава задълженията за неустойки по каузалното правоотношение. Във въззивното решение е отразено разбирането, че за да разпростре записът на заповед обезпечителната си функция и по отношение на нововъзникналите след подписване на анекса от 26. 09. 2012 г. задължения, е необходимо да се установи, че издателят на записа се е съгласил на това, което нито се твърди, нито се доказва в производството. Поради това съдът е заключил, че обхватът на обезпечените с процесния запис каузални задължения е останал непроменен и след анекса, а именно – само задълженията за лизингови вноски по първоначалния договор. Размерът на тези непогасени вноски към 26. 09. 2012 г. е бил 18 450 лв., като с оглед данните за извършените след датата на анекса погасявания на лизингови вноски /8238, 68 лв./, съдът е приел, че обезпечените със записа непогасени лизингови вноски според първоначалния договор възлизат на 10 211, 32 лв., съотв. на 5 220, 97 евро. Заключил е, че непогасеното и изискуемо задължение по процесния запис на заповед е за заплащане на последната посочена сума, поради което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК е уважен за тази сума и е отхвърлен за разликата над 5 220, 97 евро до пълния предявен размер от 21 985 лв. Въззивният съд се е произнесъл по иска в неговата цялост с оглед признаването за установени на задълженията в лева от първоинстанционния съд и доколкото предметът на иска е за суми в евро, така както е по самия запис на заповед, като е съобразил разясненията в Тълкувателно решение № 4 от 29. 04. 2015 г. на ОСГТК на ВКС. С определение № 293 от 06. 06. 2018 г. по т. д. № 26/2018 г. на ВКС, I т. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос: Допустимо ли е въззивният съд да основава изводите си на факти, които не са въведени състезателно в предмета на делото чрез твърдения и възражения на страните? По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение: Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. В мотивите на тълкувателното решение е изложено разбирането, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора. Доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание са обжалване. По поставения въпрос са дадени разрешения и в постановените по чл. 290 ГПК решение № 204 от 7. 12. 2010 г. по т. д. № 128/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 40 от 27. 03. 2012 г. по т. д. № 113/2011 г. на ВКС, II т. о., в които се застъпва становище, че въззивният съд не може да основава изводите си за неоснователност на иска на факти, които не са въведени състезателно в предмета на делото чрез твърдения и възражения на страните. Настоящият състав на ВКС напълно споделя изложените разрешения по поставения процесуалноправен въпрос. По основателността на касационната жалба: Неоснователни са доводите в касационната жалба за недопустимост на обжалваното решение, тъй като съдът е излязъл извън пределите на своята компетентност, произнасяйки се по ненаведени възражения, че процесният запис на заповед е издаден от ответницата за обезпечаване само на задълженията за заплащане на лизинговите вноски по договор за лизинг на товарен автомобил № 61737 от 18. 05. 2011 г., сключен между „Софавто“ ООД и „Л. Транс Интернационал“ ЕООД, а не и за задълженията за неустойките по договора и за задълженията по анекс № 1 от 26. 09. 2012 г. към договора за лизинг. В съответствие с принципа на диспозитивното начало въззивният съд се е произнесъл в рамките на заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Предметът на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. С т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата указания по въпроса какъв е предметът на делото при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Указанията са в смисъл, че в тази хипотеза предмет на делото е съществуването на вземането, основано на записа на заповед; при въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. Произнасянето на въззивния съд е с предмет съществуването на вземането, основано на процесния запис на заповед, като в съответствие с цитираните указания и направените от ответницата възражения в атакуваното решение е изследвано съществуването на каузалното правоотношение по договор за лизинг, за обезпечаване на което е издаден процесният запис на заповед, както и доказателствата по делото за задълженията по договора за лизинг, които обезпечава менителничният ефект, и погасената от тях част. Доколко въззивният съд е съобразил въведените от ответницата по иска с въззивната жалба фактически твърдения при направената констатация, че процесният запис на заповед не обезпечава задълженията, предоговорени с анекса от 18. 03. 2014 г., е въпрос, свързан с правилността на обжалваното решение, а не с неговата допустимост. Въззивното решение е неправилно в частта, в която съдът е отхвърлил предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Софавто“ ООД срещу Е. Б. З. иск за установяване съществуването на вземането на ищеца по запис на заповед от 18. 05. 2011 г. с падеж 30. 05. 2015 г. за разликата над сумата от 5 227, 97 евро до сумата от 8 874 евро. Законосъобразно и обосновано при съобразяване на относителните възражения на ответницата З., признанията на ищеца-търговско дружество и събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че съществува връзка между издадения от ответницата запис на заповед от 18. 05. 2011 г., по силата на който ответницата се е задължила безусловно и неотменимо срещу представянето на записа да заплати на 30. 05. 2015 г. сумата от 29 904 евро на „Софавто“ ООД, и сключения от „Л. Транс Интернационал“ ЕООД - лизингополучател и „Софавто“ ООД - лизингодател договор за лизинг на товарен автомобил № 61737/18. 05. 2011 г., като записът е издаден за обезпечаване изпълнението на задълженията на лизингополучателя по посочения договор – търговско дружество. В отклонение от посочената при отговора на правния въпрос задължителна практика на ВКС и в противоречие със съдопроизводствените правила, като не е съобразил фактическите твърдения на ищцата във въззивната жалба, решаващият състав е направил извод, че процесният запис на заповед не обезпечава задълженията, предоговорени с анекса от 26. 09. 2012 г., съответно обезпечените неизпълнени каузални вземания са само за лизингови вноски по договора за лизинг и възлизат на сумата от 10 211, 32 лв. Във въззивната жалба на Е. Б. З. срещу първоинстанционното решение се поддържа, че първоинстанционният съд правилно е приел, че процесният запис на заповед обезпечава задълженията на лизингодателя по договор за лизинг на товарен автомобил от 18. 05. 2011 г. Твърдението на въззивницата е за неправилност на извода, че неизпълненото каузално задължение е в размер на 38 979, 62 лв. Съобразно изложеното във въззивната жалба на З. неизпълнените задължения по договора за лизинг към момента на подписване на анекс № 1 от 26. 09. 2012 г. са възлизали на 27 794, 71 лв. След цитираната дата е погасена част от тези задължения - 10 438, 68 лв. или неизпълнените каузални задължения възлизат на разликата между 27 794, 71 лв. и изплатените 10 438, 68 лв. Касае се до ясно и недвусмислено изявление, че процесният запис на заповед обезпечава неизпълнените задължения по договора за лизинг, предоговорени с анекса от 18. 03. 2014 г., до сумата от 17 356, 03 лв. и неоспорване на фактическите констатации в този смисъл, направени в първоинстанционното решение. Това фактическо твърдение и изяснените ограничения в обхвата на дейността на въззивния съд налагат заключение за неправилност на обективираното в обжалваното решение становище, че записът на заповед не обезпечава визираните задължения и че ищецът няма вземане по процесния запис за разликата над сумата от 5 227, 97 евро до сумата от 8 874 евро. Не могат да бъдат споделени обаче доводите на касационния жалбоподател, че записът на заповед обезпечава всички задължения по сключения от страните по лизинговия договор анекс № 1 от 26. 09. 2012 г., основани на съображения, извлечени от съдържанието на анекса. С цитирания анекс страните по каузалното правоотношение са уговорили продължаване на срока на договора за лизинг до 18. 03. 2014 г., като са признали за непогасени към този момент задължения на лизингополучателя за главница по договора в общ размер на 18 450 лв., както и задължения в размер на 12 475,69 лв., включващи 11185, 69 лв. - неустойка по чл. 47 от договора за падежирани и неплатени лизингови вноски, 860 лв. - пътен данък от 07. 06. 2012 г. и 430 лв. – застраховка „Каско“ от 16. 08. 2012 г. По отношение на така признатите задължения в общ размер на 30 925,69 лв. е договорено трансформирането им в главница по анекса, която следва да бъде заплатена на месечни погасителни вноски за периода 18. 10. 2012 г. – 18. 03. 2014 г., като за новия период на ползване на лизинговата вещ в анекса е уговорена и допълнителна възнаградителна лихва в общ размер на 14844,60 лв., разсрочена на същите падежи. Не съответства на направеното от ответницата релативно възражение доводът на касатора, че З. въобще не е оспорила, че записът на заповед обезпечава поетите с анекса задължения. Възражението на ответницата, обективирано в отговора на исковата молба, е за погасяване на всички задължения на лизингополучателя по договора за лизинг, за обезпечаване на които съобразно твърденията й е издаден записът на заповед. Във въззивното производство тя е поддържала вече посочените фактически твърдения. Правилна е извършената преценка от въззивния съд, основана на тълкуване при спазване правилата на чл. 20 ЗЗД на съдържанието на записа на заповед, договора за лизинг и анекса към него, че липсва постигнато от страните съгласие записът на заповед да продължи да обезпечава и нововъзникнали с подписването на анекса задължения. Както е изтъкнато и в атакуваното решение, съществува почти пълно съвпадение между сумата, за която е издаден на 18. 05. 2011 г. /датата на сключване на договора за лизинг/ записът на заповед, и дължимите по договора лизингови вноски, включващи и договорни лихви и премии, а именно 78 306 лв. /чл. 1 от договора/ след приспадане на първоначалната вноска от 19 844 лв. или 58 462 лв. В договора за лизинг липсва уговорка във връзка с издаване на запис на заповед от ответницата за обезпечаване на задълженията на лизингополучателя, съответно за конкретните задължения по договора, чието изпълнение ще се гарантира. Поради това и при зачитане фактическите твърдения на ответницата във въззивната жалба следва да се приеме, че записът на заповед обезпечава неизпълнените предоговорени с анекса от 18. 03. 2014 г. задължения по лизинговия договор до общата сума от 17 356, 03 лв. Закрепената в анекса воля на страните по каузалното правоотношение действително е за разсрочване на дължимите лизингови вноски с настъпил падеж към момента на подписването му. Наред с това обаче лизингополучателят и лизингодателят са постигнали съгласие за трансформирането на всички задължения по договора за лизинг /за главница, неустойка, пътен данък и застраховка „Каско“/ в главница по анекса от 30 925, 69 лв., платима на месечни погасителни вноски за периода 18. 10. 2012 г. – 18. 03. 2014 г., за продължаване срока на договора – до 18. 03. 2014 г. и за заплащане на допълнителна възнаградителна лихва от 14 844, 60 лв. с оглед новия период на ползване на лизинговата вещ. Ето защо правилен е изводът на въззивния съд, че се касае и до нововъзникнали задължения, по отношение на които не е доказана обезпечителната функция на издадения от ответницата запис на заповед. В обобщение, по изложените съображения за съществуването на неизпълнени обезпечени със записа на заповед задължения по каузалното правоотношение до сумата от 17 356, 03 лв., съответно за непогасено и изискуемо задължение по процесния запис на заповед за заплащане на сумата от 8 874 евро искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е основателен за последната посочена сума. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно на основание чл. 293, ал. 1 във вр. с ал. 2 ГПК в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата от 5 227, 97 евро до сумата от 8 874 евро, както и в частта, с която „Софавто“ ООД е осъдено да заплати на Е. Б. З. разноски за разликата над сумата от 548, 26 лв. до 700, 73 лв. и да бъде признато за установено, че ответницата Е. Б. З. дължи на ищеца „Софавто“ ООД сумата от 3646, 03 евро, представляваща визираната разлика, дължима по процесния запис на заповед, заедно със законната лихва от 12. 11. 2015 г. до окончателното й изплащане. В останалата му обжалвана част въззивното решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на касатора разноски съразмерно на уважената част от иска за първоинстанционното производство и за производството пред касационната инстанция в общ размер на 663, 26 лв. Разноски за въззивното производство не следва да се присъждат на касатора, тъй като са направени такива единствено за държавна такса по насрещната въззивна жалба с предмет първоинстанционно решение за отхвърляне на предявения иск за разликата над 38 979, 62 лв. до 42 999 лв., а с настоящото решение въззивният акт се оставя в сила в тази му част. Като съобрази задължителните указания по т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2016 г. на ОСГТК на ВКС и изхода на спора, настоящият състав намира, че на ищеца – касатор в настоящото производство следва да се присъдят и направените разноски в заповедното производство в общ размер на 468, 14 лв., от които 169, 62 лв. – за държавна такса и 298, 52 лв. – за юрисконсултско възнаграждение при съобразяване на уважената в настоящото производство част от предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 1855 от 27. 07. 2017 г. по т. д. № 2553/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав в частта, с която след отмяна на решение от 27. 12. 2016 г. по т. д. № 9/2016 г. на Кюстендилски окръжен съд е отхвърлен предявеният от „Софавто“ ООД срещу Е. Б. З. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземане по запис на заповед от 18. 05. 2011 г. с падеж 30. 05. 2015 г. за разликата над сумата от 5 227, 97 евро до сумата от 8874 евро, както и в частта, с която „Софавто“ ООД е осъдено да заплати на Е. Б. З. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за разликата над 548, 26 лв. до 700, 73 лв. и ВМЕСТО него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответницата Е. Б. З., ЕГН [ЕГН] с адрес гр. Кюстендил, [улица] дължи на ищеца „Софавто“ ООД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Г. М. Д., бл. 6 сумата от 3 646, 03 евро /три хиляди шестотин четиридесет и шест евро и 3 евроцента/, представляваща разликата над сумата от 5227, 97 евро до сумата от 8874 евро, по запис на заповед от 18. 05. 2011 г. с падеж 30. 05. 2015 г., издаден за сумата от 29 904 евро, заедно със законната лихва от 12. 11. 2015 г. до окончателното изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение от 16. 11. 2015 г. по ч. гр. д. № 1900/2015 г. на Кюстендилски районен съд. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1855 от 27. 07. 2017 г. по т. д. № 2553/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав в останалата му обжалвана част. ОСЪЖДА Е. Б. З., ЕГН [ЕГН] с адрес гр. Кюстендил, [улица] да заплати на „Софавто“ ООД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Г. М. Д., бл. 6 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 663, 26 лв. /шестотин шестдесет и три лева и 26 ст./ - разноски за исковото производство и сумата от 468, 14 лв. /четиристотин шестдесет и осем лева и 14 ст./ – разноски за заповедното производство. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: