О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 283 София, 21.06.2018 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков Ирина П. при секретаря …………………………..……. и с участието на прокурора…….……..………....................……, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. дело № 1583 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 3818/1.ІІІ.2018 г. на В. К. Г. от [населено място], [община], област П., подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от АК-П. против определение № 142 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, от 26.ІІІ.2018 г., постановено по ч. т. дело № 129/2018 г., с което е била оставена без уважение частната й въззивна жалба срещу първоинстанционното определение № 108/17.І.2018 г. на ОС-Пловдив по гр. дело № 139/2017 г.: за оставянето без уважение на искането й с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК за изменение на постановеното по същото дело прекратително определение № 1935/28.ХІ.2017 г. в частта му за разноските, с която присъждането на такива в полза на ответницата Г. е било отказано. Оплакванията на частната касаторка В. Кост. Г. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно определение за разноски (потвърждаващо първоинстанционното), както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция по съществото на искането с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, с който то да бъде удовлетворено. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба подателката й В. Кост. Г. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в по следния правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело: „Дали в хипотезата на предявен изначално недопустим иск – предвид конституирането на ненадлежни ответници в образуваното по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК исково производство, и при съобразяване на разрешенията по т. 10б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., следва да се дължат разноски на ответниците при прекратяването на такова дело, щом като ищецът – въпреки знанието си, че не би могъл да води положителния установителен иск срещу тях, е правил искания за събиране на доказателства и за провеждане на открити съдебни заседания, в хода на които ответниците са били представлявани от упълномощен от тях адвокат?” Поддържа се от частната касаторка, че произнасянето на въззивната инстанция по релевирания правен въпрос било както в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 89/26.ІІ.2018 г. на състава на ІІІ-то г.о. по ч. гр. дело № 565/2018 г., както и в определение № 90/21.ІІ.2017 г. на състав на ІV-то г.о по ч. гр. дело № 4625/2016 г., но така също и в противоречие с влязлото в сила решение № 31/25.І.2018 г. по т. д. № 654/2017 г. на Пловдивския апелативен съд. Отделно частната касаторка Г. твърди, че атакуваното определение било очевидно неправилно – основание за допускане до касационен контрол по ал. 2 на чл. 280 ГПК. По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответната по касация [фирма]-София писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-П. както по допустимостта на частното касационно обжалване, вкл. в твърдяната хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно определение. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Пловдивския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на В. К. Г. от [населено място], [община], област П. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: Според разграничението, проведено в мотивите към т. 24 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 6/6.ХІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., само ако за първи път въззивният съд се произнася по направените разноски, неговото определение ще подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК директно пред ВКС, който се произнася като втора инстанция по отношение на така постановеното определение. Докато в обратния случай, какъвто е и процесния, определението на Пловдивския апелативен съд подлежи на касационен контрол по аргумента, че с него се разрешава материалноправен спор, свързан с предмета на съдебното производство. За да потвърди първоинстанционното определение за отказ да бъде изменено първоначалното прекратително определение в частта му за разноските, Пловдивският апелативен съд е приел, че както настоящата частна касаторка, така и съответникът й Г. Г., с поведението си били дали повод на [фирма]-София за завеждане на дело по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Аргументирал се е с това, че по същото не било установено в нито един момент след датата 1.ХІ.2016 г. на извършения от В. и И. Г. Г. отказ от наследство на общия им наследодател длъжник Г. Г. и до подаването на отговора им по исковата молба на банката, те да са уведомявали последната - като взискател, или съответния ЧСИ, за отказа си от наследството на кредитополучателя, срещу когото кредитната институция се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение. Налице е основанието по т. 1 in fine на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, след като с първото от цитираните и приложени две определения на състави от ГК на ВКС е прието, че: „съгласно общото правило на чл. 78, ал. 4 ГПК, в случаите когато делото се прекрати, ответникът има право да му бъдат присъдени разноски /щом такива са извършени и доказани/, като законът не прави разлика в кой етап от производството е настъпило прекратяване и на какво основание. Няма съмнение, че правилото се прилага и при прекратяване на делото, поради обезсилване на обжалваното пред въззивната инстанция първоинстанционно решение в хипотезата, когато е разгледан и разрешен правен спор срещу ненадлежен ответник”. Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК само в хипотезата, когато ответникът е признал иска, е допустима съдебната преценка дали с поведението си той не е дал повод за завеждане на делото, като констатацията в отрицателен смисъл се явява кумулативна предпоставка за възлагане на разноските изцяло върху ищеца. В другата хипотеза обаче, каквато е именно процесната - когато делото е прекратено /вкл. поради недопустимост на иска/, важи правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК, според което ответникът на общо основание има право на разноски. Като е игнорирал това съдопроизводствено правило, за да приложи друго, което е неотносимо към процесния случай, както въззивният така и първостепенният съд, са постановили неправилни съдебни актове по претенцията на В. Кост. Г. с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК. Отделно от това, съгласно чл. 51 алинеи 1 и 2 ЗН, по искане на всеки заинтересуван районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Ето защо, когато има заведено дело срещу наследника, този срок се определя от съда, който разглежда делото и ако в дадения му срок наследникът не отговори, той губи правото да приеме наследството. Това законоустановено процесуално поведение на решаващия съд не противоречи на разрешението по т. 10б, ал. 2 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК: на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г. , според което, при универсално правоприемство, настъпило в периода между издаване на заповедта за изпълнение и предявяването на иска, правоприемниците участват в делото на основание чл. 227 ГПК. „Настъпило” правоприемство при физическите лица означава валидно извършено приемане на наследство. Атакуваното въззивно определение се явява неправилно и поради противоречието му с материалния закон: чл. 48 ЗН, чл. 52-във вр. чл. 49, ал. 1 ЗН. Ноторно е, че наследството не се придобива автоматично, а едва с приемането му, т.е. не съществува презумпция за прието наследство. От друга страна, едномесечният срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, съпоставим с този за касационно обжалване на въззивно решение, е напълно достатъчен за извършване на проверка по особената книга на компетентния районен съд, в района на който на 11.ІХ.2016 г. е било открито наследството на длъжника кредитополучател Г. Г., чиито наследници са преживялата го съпруга /настоящата частна касаторка/ и сина И. Г. Г., вписали отказите си от това наследство на датата 4.ХІ.2016 г. Докато според данните по делото указанието по чл. 415 ГПК е било получено от ответната по касация кредитна институция след датата 20 януари 2017 г. Ноторно е също така и че всеки отказ от наследство ретроагира, т.е. произвежда действие от откриване на наследството: точно в този смисъл е разрешението по т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 148/1986 г. на ОСГК на ВС на НРБ, което е запазило актуалността си и понастоящем. В заключение, ирелевантни за изхода на настоящето дело са данните, че банката е възнамерявала в образуваното по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК исково производство, да съедини за общо разглеждане с положителния си установителен иск още и конститутивен – с правно основание по чл. 56 ЗН - с предмет унищожението на отказите в своя полза. След като порочните процесуални действия на заповедния съд в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, игнориращи задълженията му по чл. 51, ал. 1, изр. 2-ро ЗН, не биха могли по никакъв начин да рефлектират върху основателността на претенцията на настоящата частна касаторка по чл. 78, ал. 4 ГПК, както атакуваното въззивно определение, така и потвърденото с него първоинстанционно, което е било постановено в производството по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, ще следва да бъдат отменени: като неправилни /незаконосъобразни/. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК-във вр. чл. 38 от Закона за адвокатурата ответната по касация кредитна институция ще следва да бъде осъдена да заплати на процесуалния представител по пълномощие на настоящата частна касаторка – адвокат О. А. Д. от АК-П. сума в размер на 3 350 лв. (три хиляди триста и петдесет лева), представляваща припадащата й се част от дължимото на този неин адвокат възнаграждение. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 142 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, от 26.ІІІ.2018 г., постановено по ч. т. дело № 129/2018 г. в хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. ОТМЕНЯВА определение № 142 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, от 26.ІІІ.2018 г., постановено по ч. . дело № 129/2018 г., КАКТО И ПОТВЪРДЕНОТО С НЕГО първоинстанционно определение № 108/17.І.2018 г. на ОС-Пловдив, ТК, ХІ-и с-в, по гр. дело № 139/2017 г. В ЧАСТТА ИМ по отношение на В. К. Г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: О С Ъ Ж Д А ответната по касация [фирма]-София /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 4 ГПК-във вр. чл. 38 от Закона за адвокатурата – да заплати на процесуалния представител на частната касаторка В. К. Г. от [населено място], [община], област П., ул. „Ц. И.-А. ІІ” № 19, А ИМЕННО АДВОКАТ О. А. Д. ОТ АК-П., с личен № [ЕГН] и с кантора в този град, на [улица], ет. ІV, офис #4-4Б, СУМА в размер на 3 350 лв. (три хиляди триста и петдесет лева), представляваща припадащата й се част от дължимия хонорар за този неин адвокат. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2