Р Е Ш Е Н И Е № 271 гр. София, 14 юли 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на шестнадесети юни, две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова ЧЛЕНОВЕ: Валя Рушанова Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора Тома Комов, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №418 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по касационен протест на прокурор от АП- гр. Велико Търново и касационни жалби на подсъдимия Ц. А. Б. и защитника му срещу решение №33 от 20.03.2023 г., постановено по ВНОХД №149/2022 г. по описа на Апелативен съд- гр. Велико Търново. С присъда №260009 от 12.03.2021 г., постановена по НОХД №957/2019 г. по описа на ОС- гр. Плевен подсъдимият Б. е признат за виновен в това, че на 28.01.2013 г. в гр. Койнаре принудил М. М. и С. М. да поемат имуществено задължение от 2000 евро, като престъплението е осъществено от две въоръжени лица (подсъдимият заедно с Д. Ш.), с причиняване на средна телесна повреда на М. и на лека телесна повреда на М., и е придружено със заплаха за убийство на децата на М., като на основание чл.213а, ал.3, т.1, във вр. с ал.2, т.1, 2, 4 и 6, във вр. с ал.1, във вр. с чл.129, ал.2, във вр. с ал.1 и чл.130, ал.1 НК и чл.54 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от седем години, което да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим и „глоба“ в размер на 6000 лева. С присъдата на основание чл.189, ал.3 НПК подсъдимият е осъден да заплати разноски по водене на делото в размер на 105 лева. С въззивното решение е изменена първоинстанционната присъда, като деянието по чл.213а, ал.3, т.1, във вр. с ал.2, т.1, 2, 4 и 6, във вр. с ал.1, във вр. с чл.129, ал.2, във вр. с ал.1 и чл.130, ал.1 НК е преквалифицирано в престъпление по чл.129, ал.2, във вр.с ал.1 НК. Присъдата е изменена и в частта за наказанието, като същото е намалено от седем на три години „лишаване от свобода“ и е определен първоначален „общ“ режим за изтърпяването му. Присъдата е отменена в частта, с която подсъдимият Б. е осъден да заплати „глоба“ в размер на 6000 лева и е потвърдена в останалата й част. В касационния протест се сочат всички касационни основания. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е анализирал доказателствените източници, като незаконосъобразно не е кредитирал показанията на пострадалите М. и М., дадени на досъдебното производство, в които те са категорични, че упражненото насилие от страна на подсъдимия и другия нападател е било с цел те да поемат парично задължение в размер на 2000 евро. В протеста се твърди, че въззивният съд неправилно е кредитирал показанията на свидетелите М. М. и А. М.- родители на пострадалата, като не е отчел, че те не са присъствали на събитието и не дават информация за данни и обстоятелства, които лично са възприели. Като самостоятелно процесуално нарушение се сочи и това, че въззивният съд е уважил доказателственото искане на защитата и преразпитал двамата пострадали, допуснал е очна ставка между тях, и е констатирал противоречия в показанията им. Моли се да бъде отчетено и това, че въззивният съд не е посочил ясни и конкретни мотиви защо кредитира показанията на пострадалите, депозирани в хода на въззивното съдебно следствие, а не тези от досъдебното производство. В протеста се релевират и оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, като се оспорва преквалифицирането на деянието от престъпление по чл.213а НК в престъпление по чл.129 НК. Твърди се, че подсъдимият Б. е осъществил състава на първото престъпление от обективна и субективна страна, като е упражнил насилие по отношение на двамата пострадали при наличието на посочените в обвинителния акт квалифициращи признаци с цел да ги принуди да поемат парично задължение. С протеста се оспорва и справедливостта на наложеното наказание, като се поддържа, че подсъдимият Б. е конфликтна личност, не се ползва с добро име в обществото, безработен е, злоупотребява с алкохол, контактува с лица от криминалния контингент и е личност с висока степен на обществена опасност. На тези основания се моли атакувания въззивен съдебен акт да бъде отменен като незаконосъобразен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В касационната жалба на подсъдимия Б. се сочат всички касационни основания. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, изразили се в неправилен анализ на доказателствените материали и конкретно на показанията на свидетелите М. и М.. Твърди, че те са тълкувани превратно, като въззивният съд се е отдалечил от стандартите на чл.13 и чл.14 НПК, изопачил е действителното им съдържание и е пренебрегнал информацията, съдържаща се в тях. Оспорва кредитирането на приетата съдебно- медицинска експертиза в частта й относно времето и мястото на получаване на увреждането от пострадалата М.. В жалбата не се сочат конкретни оплаквания за нарушаване на материалния закон. Подсъдимият оспорва размера на наложеното наказание, като твърди, че същото е явно несправедливо защото при отмерването му не е отчетен дългия срок на разглеждане на делото, което е изисквало справедлива компенсация при индивидуализиране на наказанието. Поддържа, че то е следвало да бъде определено при приложение на нормата на чл.55, ал.1 НК и изпълнението му е трябвало да бъде отложено по реда на чл.66, ал.1 НК. На тези основания и при условията на алтернативност Б. моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено, а той изцяло оправдан или решението да бъде изменено, а наказанието му да бъде намалено и а след редукцията му изпълнението му да бъде отложено по реда на чл.66, ал.1 НК. В касационната си жалба защитникът на подсъдимия Б. сочи касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК. Поддържа, че при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия не са отчетени в нужната степен смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и най- вече не е отчетено като изключително смекчаващо отговорността продължителността на воденото наказателно производство. Моли да бъде съобразена практиката на ЕСПЧ, съобразно която когато делото не представлява съществена фактическа и правна сложност (каквото е настоящото защото негов предмет е еднократно действие, продължило няколко минути и за изясняване на фактите не се е налагало събирането на множество доказателства) неговата продължителност задължително трябва да бъде отчетена при индивидуализацията на наказанието. Твърди, че това не е направено от въззивния съд, който наред с това не е отчел като смекчаващи отговорността на Б. обстоятелства семейното му положение, това че се грижи за две малки деца и мотива за извършване на престъплението. Поддържа и оплакване, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен и процесуалното поведение на подсъдимия и това, че той е признал част от фактите. В жалбата са релевирани оплаквания за незаконосъобразен отказ на съда да определи наказанието по реда на чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ НК, както и това, че не е отложил изпълнението на наказанието независимо, че са били налице предпоставките за приложение на чл.66, ал.1 НК. На тези основания и при условията на алтернативност предлага атакуваното въззивно решение да бъде изменено, като наложеното наказание „лишаване от свобода“ да бъде заменено с по- лекото „пробация“ или да бъде намален размера му и изпълнението му да бъде отложено по реда на чл.66, ал.1 НК. В касационното съдебно заседание представителят на държавното обвинение не поддържа касационния протест, като твърди, че въззивния съд правилно е приложил материалния закон като вярно е преквалифицирал инкриминираното деяние от престъпление по чл.213а НК в такова по чл.129 НК. Пледира, че правилно са кредитирани дадените през въззивната инстанция показания на пострадалите свидетели- М. и М., които са били категорични, че не са били заплашвани от подсъдимия и не са били принуждавани да поемат парично задължение. Поддържа, че престъплението по чл.213а НК не е било осъществено от обективна и субективна страна и правилно то е било преквалифицирано в по- леко наказуемото по чл.129 НК. Касационният протест не се поддържа и по отношение на оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения, като прокурорът твърди, че не са допуснати такива. Не поддържа протеста и по отношение на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК като пледира, че определеното наказание не е явно несправедливо. Предлага касационните жалби да не бъдат уважавани защото са неоснователни. Защитникът на подсъдимия Б. оспорва касационния протест и се присъединява към становището на прокурора, че не следва да бъде уважаван. Поддържа изцяло касационните жалби и възпроизвежда отразените в тях оплаквания. Твърди, че не е установено по несъмнен и категоричен начин това, че удара, който е причинил средната телесна повреда на М., е нанесен от подсъдимия Б., като поддържа, че пострадалата е била бита от двамата нападатели, а не само от него. Моли да бъде констатирано и това, че за престъплението по чл.130 НК е изтекла предвидената в закона давност и неправилно това престъпление е отчетено при индивидуализация на наказанието. По отношение на наказанието твърди, че същото е явно несправедливо, като при определянето му не е отчетен изминалия период от десет години, през който е продължило наказателното производство и който е следвало да бъде отчетен като смекчаващо отговорността на Б. обстоятелство. Оспорва и това, че наказанието не е определено при приложението на разпоредбата на чл.55 НК и това, че изпълнението му не е отложено по реда на чл.66, ал.1 НК, независимо, че са били налице законовите предпоставки за това. Подсъдимият Б. не се явява и не взима становище по касационния протест и касационните жалби. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационният протест е неоснователен. Касационните жалби са частично основателни. По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: По касационния протест: Всички оплаквания, отразени и в протеста и в касационните жалби, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК са за погрешен доказателствен анализ. Преди да се отговори на тези възражения следва да се посочи, че касационната инстанция (с изключение на хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да прави нови фактически изводи или да интерпретира по различен начин доказателствените източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. По оплакване за допуснати процесуални нарушения при извършване на доказателствения анализ касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че в аналитичната си дейност въззивният съд не е допуснал фактически или логически неточности и правилно е установил фактите по делото. Основното оплакване в протеста е за погрешно кредитиране на показанията на пострадалите свидетели М. и М., депозирани в хода на допълнителното въззивно съдебно следствие, а не на тези, дадени пред първостепенния съд и на досъдебното производство и приобщени по реда на чл.281 НПК. Различията в показанията на тези свидетели са относими към въпросите каква е била причината за конфликта, възникнал между Б. и пострадалата М., дали втория нападател Ш. е бил въоръжен и дали упражненото насилие и отправените заплахи към двамата пострадали са били с цел те да поемат парично задължение в размер на 2000 евро. Правилно въззивният съд е кредитирал показанията, дадени от пострадалите в хода на въззивното следствие, тъй като тези, дадени в предходни фази и стадии на производството от една страна не се подкрепят от други доказателствени източници, а от друга се опровергават от показанията на свидетелите А., М., обясненията на подсъдимия Б. и част от приетите по делото писмени доказателства. Законосъобразно въззивният съд не е кредитирал показанията на пострадалата М., че през първата половина на 2013 г. е била принуждавана да проституира от подсъдимия, че е потърсила помощ от майка си- свидетелката М., че е била насочена от нея към полицейски участък в гр. Ретимно, остров Крит, Република Гърция и след като се е оплакала от действията на Б. е получила помощ от полицейските власти. Тези нейни показания се опровергават от приложените по делото писмени справки от Интерпол Атина, от които е видно че в информационните масиви на гръцката полиция има данни за свидетелката, но не от 2013 г. (когато тя твърди, че е потърсила и получила полицейска закрила и е подала сигнал срещу подсъдимия), а за по- късен период- 2015 г. (когато тя е била регистрирана след обвинение за проституция). От същите писмени доказателства се установява, че компетентните гръцки власти нямат информация за подсъдимия Б., което изключва възможността той да е бил издирван във връзка с престъпление, за което е съобщила свидетелката и което според нея е било основание той да се укрие, да загуби парични средства и впоследствие да я изнудва за възстановяването им. Правилно въззивният съд е преценил, че липсват доказателства, подкрепящи първоначално твърдяната от М. причина за конфликт (парично задължение, което тя е следвало да поеме във връзка с неизпълнение на ангажимент да работи като проститутка). Такава информация не се съдържа нито в показанията на свидетеля М., нито в тези на свидетеля А. М. (при когото двамата пострадали са се преместили да живеят непосредствено след инцидента). Законосъобразно въззивният съд е преценил, че показанията на свидетелката в тази им част се явяват изолирани и неподкрепени с други доказателствени източници и поради това правилно не ги е кредитирал. Вярно съдът е ценил показанията на М., дадени пред въззивния съд, в които тя сочи различна причина за конфликта между нея и подсъдимия и твърди, че тя е била свързана с това, че е разчитала да живее на съпружески начала с него и конфликта е възникнал, след като е разбрала, че той вече има друга трайна връзка и чака дете от свидетелката А.. Тези нейни показания кореспондират с показанията на последната, която е категорична, че е имало конфликт, иницииран от пострадалата, която я е принуждавала да напусне Б.. Именно такава информация се съдържа в обясненията на подсъдимия и правилно тя е била отчетена като непосредствен мотив за извършване на инкриминираното деяние. Правилно въззивният съд е ценил показанията на пострадалите свидетели по отношение на развитието на инцидента, действията на всеки един от участващите в него, липсата на хладно оръжие, носено от Ш., причината за нанесения побой на М. и отправените заплахи към последната. В тази им част показанията им кореспондират с тези на А. и обясненията на Б. от една страна, а от друга не се опровергават от други доказателствени източници. В заключение може да се посочи и това, че вярно въззивният съд е кредитирал дадените в хода на въззивното производство показания на обсъжданите свидетели, в които се съдържа логична и достоверна информация за това, че предходните им показания са били неистинни, тъй като пострадалата М. ги е депозирала, след като е видяла възможност да получи парична облага от случилото се и е мотивирала М. да я подкрепи, като потвърди, че са били заплашвани, за да поемат пред подсъдимия парично задължение. На тези основания касационният съд прецени, че при анализа на доказателствените източници, въззивната инстанция не е допуснала процесуални нарушения и вярно е установила фактите по делото. Категорично не може да бъде преценено като съществено процесуално нарушение уважаването на искането на защитата на подсъдимия да бъдат повторно разпитани пострадалите свидетели. Това искане от една страна е било оправдано, с оглед необходимостта да бъдат установени факти, съдържащи се в други гласни доказателства, а от друга е било и основателно защото е допринесло за изясняване на релевантните факти и е спомогнало за отстраняване на съществуващи противоречия в тях. Не на последно място трябва да бъде отчетено и това, че уважаването на основателно искане по доказателствата не само не е процесуално нарушение, а напротив- неуважаването му води до допускане на такова (в този смисъл Р 26/2011 г. 1 НО, Р 66/1999 г. 2 НО, Р522/1999 г. 2 НО и др.). По касационната жалба на подсъдимия Б. В касационната жалба единствените оплаквания, свързани с касационното основание по чл.348, ал.1, т. 2 НПК са за вътрешно противоречие на мотивите на атакувания въззивен съдебен акт, липса на мотиви за част от релевантните за изхода на делото обстоятелства, неправилно кредитиране на приетата съдебно- медицинска експертиза, установила увреждането на пострадалата М. и липсата на достатъчно доказателства установяващи авторството на Б. за причиняването на съставомерното увреждане на М.. Последното оплакване е неоснователно, тъй като по отношение на авторството всички доказателствени източници са категорични и еднопосочни, че удари на пострадалата М. е нанасял само и единствено подсъдимия, който я е биел в помещение, различно от това, в което се е намирал другия нападател Ш. и пострадалия М.. Увреждането на пострадалата е причинено от нанесени удари от подсъдимия със средството, което именно той е използвал. Ето защо правилно въззивният съд е приел, че Б. е автор на извършеното престъпление по чл.129 НК. Не може да бъде възприето и другото оплакване в касационната жалба, като правилно заключението на приетата експертиза е било кредитирано, защото от съдържанието му е видно, че то е изготвено въз основа на писмени медицински документи, съставени непосредствено след извършване на деянието и установяващи наличните трамватични увреждания на пострадалата М.. Констатираните увреждания съответстват на доказателствата за начина на получаването им и времето когато те са били реализирани. Останалите оплаквания в жалбата, относими към това касационно основание, не са конкретизирани, имат декларативен характер, като жалбоподателят единствено е посочил, че направения доказателствен анализ не съответства на стандартите на чл.13 и чл.14 НПК. В касационното производство няма служебно начало (извън проверка за абсолютни процесуални нарушения) и липсата на конкретни данни, отразени в касационната жалба води до невъзможност съдът да им отговори. Следва да бъде посочено само това, че въззивният съд е направил пълен, подробен и верен анализ на всички доказателствени източници и вярно е установил фактите. Възприетата от него фактическа обстановка е подкрепена от доказателствата и мотивите са пълни и подробни. В тях няма логически несъответствия, противоречия или фактически празноти. Касационният съд намери, че липсата на произнасяне от въззивния съд по отношение на евентуално извършеното престъпление по чл.130 НК не е съществено процесуално нарушение, тъй като съдът е имал възможност да го разгледа единствено след изрично искане на компетентна страна по реда на чл.287, ал.5 НПК. В случая свидетелят М. (който според обвинението е претърпял увреждането по чл.130 НК) не е бил конституиран като частен обвинител, респективно е нямало как да направи искане по горния текст. Ето защо и за въззивния съд е било невъзможно след преквалифициране на деянието да се произнесе по обвинение, което е с предмет престъпление от частен характер. Единствено с цел пълнота на изложението следва да се посочи и това, че дори горното да бе преценено като процесуално нарушение, същото не е съществено, а и не засяга правата на подсъдимия, поради което и не може да бъде релевирано като оплакване в касационната му жалба защото подсъдимият има възможност да поиска отмяна на атакувания въззивен съдебен акт само ако допуснатите нарушения са съществени по смисъла на чл.348, ал.3 НПК и за засегнали неговите права и законни интереси. На тези основания касационният съд прецени, че в хода на производството не са допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл.343, ал.3 НПК, които налагат отмяна на постановения въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. По приложението на материалния закон: По протеста: В касационният протест не са посочени конкретни оплаквания, свързани с касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК, като единствено се твърди, че преквалифицирането на деянието, осъществено от подсъдимия е неправилно. При липсата на служебно начало в касационното производство може само да се посочи, че дадената от въззивния съд правна квалификация на извършеното от подсъдимия Б. престъпление съответства на правилно установените факти по делото. По касационната жалба на подсъдимия Б.: В жалбата няма нито едно искане, подкрепено с конкретни данни, свързано с това касационно основание, поради което касационният съд няма нито задължение, нито възможност да отговори на това оплакване. Единствено трябва отново да бъде посочено, че вярно установените факти сочат на безспорния извод, че подсъдимият Б. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.129, ал.2, във вр. с ал.1 НК, като умишлено е причинил на пострадалата М. средна телесна повреда, изразила се в счупване на две кости на лява предмишница, което е довело до трайно затруднение на движението на горен ляв крайник за срок два- три месеца. На тези основания касационният съд прецени, че въззивният съд не е допуснал нарушения на материалния закон и го е приложил правилно. По оплакванията за явна несправедливост на наложеното наказание: В касационния протест и двете касационни жалби се сочи касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК, като в протеста се твърди, че наложеното от въззивния съд на подсъдимия Б. наказание е занижено, а с жалбите се релевират доводи, че е то твърде завишено и затова е явно несправедливо. Въззивният съд е преценил като смекчаващи отговорността обстоятелства дългия период от време от извършване на инкриминираното деяние до постановяване на осъдителен съдебен акт, семейното положение на подсъдимия Б. и това, че се грижи за две малолетни деца. Като отегчаващи отговорността обстоятелства са ценени високата степен на обществена опасност на извършеното престъпление- това, че е осъществено нощно време, заедно с друг извършител, както и обстоятелството, че насилието е упражнено по отношение на две лица, с голяма престъпна упоритост. Като отегчаващи отговорността обстоятелства са ценени лошите характеристични данни на подсъдимия и начина на осъществяване на деянието- чрез упражняване на физическо насилие целящо не само причиняване на съставомерното увреждане, по и засягане на честта и достойнството на пострадалата М.. Касационният съд прецени, че правилно въззивният съдебен състав е преценил, че наказанието на подсъдимия Б. трябва да бъде определено при приложението на чл.54 НК, а не по реда на чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ НК. Законосъобразно съдът е отчел изключително дългия период от време, през което е продължило воденото наказателно производство, като смекчаващо отговорността обстоятелство, но вярно е преценил, че това обстоятелство не може да бъде единствена причина за определяне на наказанието по реда на чл.55 НК, тъй като предвиденото в санкционната част на нормата на чл.129, ал.1 НК минимално наказание не е несъразмерно тежко. Въззивният съд правилно е отчел смекчаващите отговорността на подсъдимия Б. обстоятелства, като единствено не е отчел това, че към момента на извършване на престъплението той е бил неосъждан. Това, че впоследствие той е бил двукратно осъждан не може да бъде взето предвид при отмерване на наказанието по това производство, защото обстоятелствата, които следва да бъдат отчетени при индивидуализацията му са тези, съществуващи към момента на извършване на престъплението. Правилно са били ценени и отегчаващите отговрността обстоятелства, като законосъобразно въззивният съд е отчел като такива начина на извършване на престъплението (интензивен побой на пострадалата М., осъществен по унизителен за нея начин, придружен със словесно насилие), упражненото насилие по отношение на пострадалия М. и тежестта на нанесеното увреждане на пострадалата. Макар и да не е посочено изрично въззивният съд е отчел, че конкретното осъществено инкриминирано деяние надвишава по своята обществена опасност други престъпления с идентична правна квалификация. Ето защо начина на извършване на престъплението вярно е отчетен като отегчаващо отговорността обстоятелство. Въззивният съд е отмерил наказанието на подсъдимия Б.- три години „лишаване от свобода“ при баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства (независимо, че в атакуваното въззивно решение е посочил лек превес на отегчаващите). В атакувания съдебен акт липсват мотиви за това дали са налице предпоставките за приложение на чл.66, ал.1 НК, като единствено след редуциране на наказанието от седем на три години „лишаване от свобода“ съдът е изменил определения „строг“ режим за изтърпяване на „общ“. Касационната инстанция намира, че така определеното наказание е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 НПК и на двете посочени от законодателя основания. На първо място наказанието е следвало да бъде определено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като изминалия период от време е следвало да бъде отчетен като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Неправилно въззивният съд е приел, че значението на продължителността на този период не е твърде висока, тъй като на досъдебното производство делото е било спрямо между 2013 г. и 2015 г. Основанието за това спиране не е било свързано с процесуалното поведение на подсъдимия, а с необходимостта да се съберат доказателства (информация изисквана от компетентни служби на Република Гърция), което не следва да бъде отчитано в като негатив за подсъдимия. Ето защо периода, когато производството е било спряно не може да бъде игнориран и да не бъде отчитан на плоскостта на разумната продължителност на воденото производство. При преценка на това обстоятелство следва да се отчете и това, че продължителността на разглеждане на делото не се дължи на основание процесуалното поведение на Б., като няма данни той да е шиканирал процеса. Делото е разгледано от въззивната инстанция двукратно, като постановения първи въззивен съдебен акт е бил отменен на основание процесуални нарушения, допуснати от решаващия въззивен съдебен състав. Предвид изложеното, касационният съд съобрази, че продължителността на воденото производство категорично не отговаря на стандартите по чл.6 ЕКПЧ и подсъдимият следва да бъде компенсиран като бъде намален размера на наложеното му наказание (в този смисъл са решение на ЕСПЧ Ханъмов срещу България, Р 78/2016 г. по НД 100/2016 г. 2 НО, Р 299/2013 г. по НД 906/2013 г. 3 НО и др.) Настоящият съдебен състав приема, че наказанието следва да бъде определено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като прецени, че същото следва да е „лишаване от свобода“ за срок от две години. Така определеното наказание е съответно на обществената опасност на подсъдимия Б. и конкретната обществена опасност на извършеното от него престъпление. Касационният съд приема, че въззивният съд е допуснал непълнота на постановеното решение, като не е обсъдил възможността да бъде приложен института на условното осъждане. Към момента на извършване на инкриминираното деяние подсъдимият Б. е бил неосъждан и доколкото въззивният съд му е отмерил наказание в рамките на посоченото в разпоредбата на чл.66, ал.1 НК той е бил длъжен да обсъди приложението й. Това, че подсъдимият впоследствие е бил двукратно осъждан не може да бъде отчитано при идвидуализацията на наказанието за осъщественото първо по време престъпление- предмет на това производство. Касационният съд прецени, че са налице предпоставките за отлагане на изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“, като съобрази, че същото е редуцирано за срок от две години, подсъдимият към момента на извършване на престъплението е бил неосъждан, а и предвид изминалия десетгодишен период към момента на постановяване на окончателния осъдителен съдебен акт ефективното изтърпяване на наложеното наказание не е необходимо с оглед постигане на целите на генералната и специалната превенция. Ето защо съдът прецени, че изпълнението на наложеното на подсъдимия Б. наказание в размер на две години „лишаване от свобода“ следва да бъде отложено за максималния срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Касационният съд прие, че следва да съобрази справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание единствено по отношение на престъплението- предмет на това производство. Видно от справката за съдимост на Б., той впоследствие е двукратно осъждан, като компетентният първоинстанционен съд следва да се произнесе по отношение на приложението на чл.25, във вр. с чл.23 НПК с определение по реда на чл.306, ал.1 НПК. В това производство решаващият съд дължи да се занимае с цялостната престъпна дейност на подсъдимия, да отчете личната му обществена опасност и тази на всички осъществени от него престъпления (за които има постановени влезли в сила съдебни актове), да определи едно общо най- тежко наказание, като съобрази изискванията на чл.23- 25 НПК и отново да направи преценка за възможността да бъде приложена разпоредбата на чл.66, ал.1 НК или определеното общо наказание да бъде изтърпяно ефективно. Тази преценка е принципно различна от настоящата, което е и основание касационният съд да отчита приложимостта на института на условното осъждане само въз основа на данните за личността и спецификите на конкретното деяние, към момента на извършването му, а не последващата престъпна дейност на Б.. На тези основания, касационният съд прецени, че атакуваното въззивно решение следва да бъде изменено, като наложеното на подсъдимия Б. наказание бъде намалено от три на две години „лишаване от свобода“ и изпълнението му бъде отложено по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение №33 от 20.03.2023 г., постановено по ВНОХД №149/2022 г. по описа на Апелативен съд- гр. Велико Търново, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Ц. А. Б. наказание от три години „лишаване от свобода“ на две години „лишаване от свобода“ и ОТЛАГА изпълнението му по реда на чл.66, ал.1 НК за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.