Р Е Ш Е Н И Е
№ 108
гр.София , 04 юли 2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети юни две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
МАРИЯ МИТЕВА
при участието на секретаря Илияна Петкова
и прокурора от В. Момчил Бенчев
след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 417/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационни жалби, депозирани от подсъдимия С. Г. С., чрез защитника му адв.Т. и лично от подсъдимия Д. Д. Г., срещу решение №8 от 13.04.2022 г., постановено по внохд №418/2021 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд.
В жалбата на адв.Т. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения се свърза с твърдение за липса на мотиви на въззивното решение- схематичен доказателствен анализ и отсъствие на аргументи относно преквалифициране на деянието по чл.213а ал.2 от НК. В тази връзка се посочва, че от съдържанието на обжалвания съдебен акт не е ясно за коя от инкриминираните заплахи подсъдимият С. е осъден, доколкото в обвинителния акт са били посочени три израза, както и че е налице неяснота досежно приетата от съда имотна вреда, която обаче не е била надлежно инкриминирана. Като процесуално нарушение се твърди и че въззивната инстанция не е изпълнила задълженията си за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и не е взела всички мерки за разкриване на обективната истина. Оспорват се мотивите на съда, обосноваващи кредитирането на показанията на пострадалия М., както и възприетото, че подсъдимият С. е автор на деянието, за което е бил осъден. Изложени са съображения относно обективна несъставомерност на престъплението по чл.213а ал.2 от НК. По отношение касационното основание явна несправедливост на наложеното на подсъдимия С. наказание се посочва, че съдът не е отчел, че отправената заплаха към пострадалия не е с висок интензитет, че е била подценена семейната му ангажираност, а вън от вниманието на съда са останали положителните характеристични данни за личността на С. и трудовата му ангажираност. Моли се решението на въззивната инстанция да бъде отменено, като подсъдимият бъде признат за невиновен, алтернативно- да се приложи разпоредбата на чл.55 от НК и да бъде намален размера на наложеното му наказание лишаване от свобода .
В жалбата, изготвена лично от подсъдимия Д. Г. също се претендира наличието на всички касационни основания. Твърди се, че приетата от апелативната инстанция фактическа обстановка се отличава от тази, отразена в обвинителния акт, което е довело до нарушаване правото му на защита, доколкото той не се е защитавал по нововъведените факти. Посочва се, че показанията на пострадалото лице са противоречиви, което изключва възможността да бъдат възприети като обективни, както неправилно е сторил проверявания съд. Липсата на обективност на тези показания, според подсъдимия, следва да се прецени и на базата на заключението по СППЕ, каквато преценка не е била извършена от решаващия съдебен състав. Оспорва се протокола за разпознаване на лица, а по отношение на приетата лицево-идентификационна експертиза се посочва, че тя не би могла да обоснове извод за негово участие в извършване на престъплението, доколкото в заключението е отразено присъствието му в близост до пострадалия на една от инкриминираните дати, като вероятно. На следващо място се акцентира, че за датата 21.02.2017 г. липсват доказателства за извършено деяние. Отказът на съда да прекрати съдебното производство и да върне делото на специализираната прокуратура във връзка с нарушения при разпити на свидетели на досъдебното производство, проведени от некомпетентни органи, в жалбата е третиран като съществено нарушение на процесуалните правила, допуснато от въззивния съд. Застъпва се становището, че е невъзможно да се ангажира отговорността на подсъдимия за последващи дати, при положение, че заплахата е осъществена само на една- първата дата. Досежно справедливостта на наложеното наказание, подсъдимият Г. оспорва обстоятелствата, възприети от апелативния съд като отегчаващи, като твърди, че наказанието му е следвало да бъде определено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. В заключение се правят искания в условията на алтернативност- въззивното решение да бъде отменено и подсъдимият Г.- оправдан, делото да бъде върнато за ново разглеждане, или да се приложи разпоредбата на чл.55 от НК и размера на наказанията лишаване от свобода и глоба да бъде намален.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, защитникът на подсъдимия С. С.- адв.М. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и с направените искания.
Адв.Б., защитник на подсъдимия Д. Г. развива идентични съображения, като тези, посочени в касационната жалба и поддържа направените в нея искания. Акцентира на това, че по недопустим начин въззивната инстанция е допълнила фактическата обстановка и е описала факти, които не съществуват в обвинителния акт; че присъдата изцяло е основана на показанията на пострадалия, които са противоречиви и тяхната обективност не е съобразена с заключението на СППЕ; че за една от инкриминираните дати доказателствата сочат, че подсъдимият не би могъл да извърши деянието, тъй като по това време св.М. е бил на работа; че деянието е несъставомерно, тъй като няма установени по безспорен начин заплахи, осъществени от подсъдимия Г. спрямо пострадалия и не е доказана общността на умисъла между този подсъдим и неговия съпроцесник. Поддържа и всички аргументи, свързани с твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното наказание.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби, поради липса на претендираните касационни основания. Твърди, че въззивният съд не е приел нови факти, различни от описаните в обвинителния акт, като извършената от него преквалификация на деянието, извършено от подсъдимите е законосъобразна. Посочва, че престъплението е било доказано от обективна и субективна страна, като общността на умисъла се извежда от последователността и синхрона на извършените от съпроцесниците престъпни действия. Оспорва тезата на защитата, че присъдата почива единствено на показанията на пострадалия. Според прокурора липсват съществени процесуални нарушения, които да са били допуснати от въззивния съд, а наложеното на подсъдимите наказание намира за справедливо. Моли касационните жалби да бъдат оставени без уважение, а атакуваното съдебно решение- потвърдено.
В последната си дума подсъдимият С. С. моли делото да бъде върнато за ново разглеждане или присъдата му да бъде намалена, като при определяне на наказанието бъдат съобразени обстоятелствата, свързани със семейното му положение и здравословното състояние на неговите близки.
Подсъдимият Д. Г. моли да бъде оправдан, защото не е извършил деянието.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди релевираните в касационните жалби основания, доводите на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното :
С присъда от 16.01.2020 г., постановена по нохд №1901/2019 г., Специализираният наказателен съд е признал подсъдимите С. Г. С. и Д. Д. Г. за виновни в извършване на престъпление по чл.214 ал.2 т.1 във вр.с ал.1 във вр.с чл.213а ал.2 т.4 от НК- за подсъдимия С. и по чл.214а ал.2 т.1 и т.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.213а ал.2 т.4 и ал.3 т.7 във вр.с чл.29 ал.1 б.“а“ от НК- за подсъдимия Г., като им е наложил наказания съответно пет години и два месеца лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим и глоба в размер на 4500 лв. и седем години лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим и глоба в размер на 7500 лв., и ги е признал за невиновни да са извършили престъплението при условията на чл.26 ал.1 от НК.
С присъдата в тежест на подсъдимите са били възложени и направените по делото разноски.
С решение №260015/11.06.2021 г., постановено по внохд №290/2020 г., първоинстанционната присъда е била отменена само в частта, с която е бил определен типа пенитенциарно заведение. В останалата част съдебният акт е бил потвърден. Подсъдимите са били осъдени да заплатят направените пред въззивната инстанция разноски.
С решение №60206 от 25.11.2021 г. по н.д. №721/2021 г., ВКС, първо н.о е отменил изцяло въззивното решение по внохд №290/2020 г. на АСпНС и е върнал делото за ново разглеждане на същия съд, друг съдебен състав.
При второто въззивно разглеждане на делото- внохд № 418/2001 г., АСпНС е постановил решение №8 от 13.04.2022 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда, като е преквалифицирано престъплението от по чл.214 ал.2 т.1 във вр.с чл.213а ал.2 т.4 от НК в такова по чл.213а ал.2 т.4 във вр.с ал.1 от НК –за подсъдимия С. и от по чл.214 ал.2 т.1 и т.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.213а ал.2 т.4 и ал.3 т.7 във вр.с чл.29 ал.1 б.“а“ от НК в такова по чл.213а ал.3 т.7 във вр.с ал.2 т.4 във вр.с ал.1 във вр.с чл.29 ал.1 б.“а“ от НК за подсъдимия Г.. Намален е бил размера на наложените наказания- от пет години и два месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 4500 лв. на четири години лишаване от свобода и глоба в размер на 3000 лв. за подсъдимия С. С. и от седем години лишаване от свобода и глоба в размер на 7500 лв. на шест години лишаване от свобода и глоба в размер на 5000 лв. за подсъдимия Д. Г.. С решението е изменен първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода досежно подсъдимия С. от „строг“ на „общ“ и е приспаднато времето, през което е бил задържан под стража и с мярка за неотклонение „домашен арест“. В тежест на подсъдимите са били възложени и направените по делото разноски пред въззивния съд.
Именно това въззивно решение е предмет на настоящия касационен контрол.
Касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
По касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК.
На първо място не се констатира основателност на претенцията на защитника на подсъдимия С., свързана с основанието по чл.348 ал.3 т.2 пр.1 от НПК- липса на мотиви на решението на въззивната инстанция. Обжалваният съдебен акт отговаря на стандарта за съдържание, заложен в нормата на чл.339 ал.1 и ал.2 от НПК. ВКС многократно е имал случаи да отбележи в редица свои решения /напр. Р №181 по н.д.486/2012 г. на ВКС,І н.о./, че когато въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото, той не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда. Независимо от посочената съдебна практика, по настоящото дело контролираната съдебна инстанция е извършила собствен подробен анализ на доказателствения материал, като доказателствената му дейност се отличава с аналитичност и следва очертания от правилата на формалната логика път. Доказателственият анализ, извършен от контролирания съд не само не е „схематичен“, каквото е становището на адв.Т., застъпено в касационната жалба, а точно обратното- същият е детайлен и прецизен / л.13-25 от въззивното решение/, като е обърнато сериозно внимание на всички събрани по делото доказателства и доказателствени източници, които са били пълноценно обсъдени както по отделно, така в тяхната взаимна връзка и съвкупност. Не отговаря на действителното съдържание на мотивите и твърдението на защитника за липса на аргументи относно преквалификацията на деянието. На л.26-28 и л.33 от съдебното решение АСпНС е изложил изключително подробни аргументи, свързани с извършената от него преквалификация на престъплението от чл.214 от НК в чл.213а от НК, като първоначално е направил сравнителен анализ на двата законови текста, а в последствие е изложил както принципни съображения, обосноваващи възможността за извършване на посочената преквалификация, така и конкретни доводи за това, че двамата подсъдими следва да понесат отговорност именно за престъпление по чл.213а от НК.
На следващо място, ВКС приема, че липсва каквото и да е било отклонение между възприетата от въззивната инстанция фактическа обстановка и тази, описана в обвинителния акт. Възражението на подсъдимия Г., че съдът е приел нови факти- „че един от телефоните, взет от пострадалия от „фирма“ на дата 21.02.2017 г. е бил оставен от подсъдимия Г. в заложна къща „име“…в [населено място], като след това на 22.02.2017 г. същият мобилен телефон е бил закупен от Ц. Ц.“; „подробности относно договорите за лизинг и стоков кредит, срокове и условия по тях“, е лишено от основание. По отношение на първото обстоятелство, то не попада в обхвата на релевантните за обвинението факти, а досежно второто - сключените договори от пострадалия М. са били описани в обвинителния процесуален документ, като по- детайлното отразяване на съдържащите се в тях клаузи в мотивите на съда, по никакъв начин не може да се квалифицира като въвеждането на нови обстоятелства, по които подсъдимият Г. не се е защитавал.
Тезата на защитника на подсъдимия С., че въззивната инстанция не е взела всички мерки, осигуряващи разкриване на обективната истина, не се възприема от настоящия съд. АСпНС е провел въззивно съдебно следствие, в хода на което е събрал множество гласни и писмени доказателства - провел е разпит в качеството на свидетели на Н. Д., Ж. М., Й. Т., Г. Д., извършил е преразпит на пострадалия Д. М., изискал и е приобщил документи, изходящи от „фирма“ и „фирма“, назначил и е изслушал повторна лицево- идентификационна експертиза, повторна КСППЕ и графическа експертиза. По този начин, въззивната инстанция не само е изпълнила указанията, дадени в отменителното решение ВКС, но и по свой почин е попълнила доказателствената съвкупност с нови доказателства, с цел пълното и всеобхватно изясняване на релевантните за делото факти.
По-нататък, част от наведените в касационната жалба на подсъдимия Г. възражения касаят приетата за установена от въззивната инстанция фактическа обстановка и подкрепата й от доказателствата по делото, което на практика представлява оспорване на обосноваността на атакувания съдебен акт. Така напр. в жалбата се твърди, че деянието на дата 21.02.2017 г. не е доказано, тъй като по същото време пострадалият е бил на работа. ВКС е съд по правото, а не по фактите и необосноваността не представлява касационно основание по смисъла на чл.348 ал.1 от НПК, поради което и не дължи произнасяне по нея. Касационната инстанция проверява само юридическата правилност на вътрешното убеждение на решаващия съд по фактите, без да извършва проверка на самите факти в съдържателен план. В тази връзка настоящият касационен състав не констатира допуснати нарушения, които да поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното му убеждение. Контролираният съд не е надценил едни доказателства за сметка на други, като осъществената от него интерпретация на доказателствения обем, отразена в решението, е според действителното му съдържание. Право на решаващия съд е да кредитира едни доказателства и доказателствени средства и да не даде вяра на други, стига да изложи убедителни съображения за решението си и извършената от него преценка да е според техния действителен смисъл. И в двете касационни жалби се оспорват показанията на пострадалия- св.М., поради констатираните противоречия в отделните му разпити, както и по причина, че заявеното от него не било обсъдено на базата на изготвените по делото КСППЕ-зи. Настоящият касационен състав счита, че въззивната инстанция е обърнала нужното внимание на информацията, предоставена от този свидетел, съпоставила е констатираните противоречия относно някои от фактическите обстоятелства, за които е свидетелствал в различните фази на процеса, посочила е и причините за тези несъответствия. /л.15-18 от съдебното решение/. Не отговаря на истината и обстоятелството, че показанията на св.М. не са били обсъдени на базата и на заключенията по КСППЕ-зи. Този въпрос е бил поставян и пред АСпНС и на л.18-19 от мотивите е даден задълбочен отговор. На базата на експертните заключения, съдът е изяснил, какво следва да се разбира под „себезащитна личност“, „гъвкаво поведение“, „преекспониране“. Съгласно разпита на вещите лица пред въззивния съд, коментираните термини са били предмет на обсъждане като възможни хипотези, които се потвърждават или отхвърлят, след което се извежда заключение, като в заключението те не са посочени.
В случая обаче, от съществено значение /изводимо, както и писмените заключения, така и от устните разяснения на вещите лица в съдебните заседание/ е, че свидетелят М. не страда от психично разстройство, има интелектуално ниво в рамките на граничен вариант към долно ниво, в норма, като физическото и психическото му състояние позволяват да дава годни свидетелски показания. Обобщените резултати от психометричните изследвания на краткосрочната памет категорично отхвърлят хипотезата за паметови нарушения, като флуктуацията във възпроизвеждането на паметови следи се дължи на ниския интелект, работата на дневни и нощни смени, което обърква ритъма на съня и наличието на психологичен защитен механизъм, свързан със стремеж да се изхвърли травматичното преживяване и то да се покрие със забрава, поради което се появяват различни части от спомени, свързани по някакъв не съвсем логичен начин. Независимо от посоченото, вещите лица са категорични, че пострадалият не е лишен от възможност да формира дългосрочна памет, поради което и доводът на подсъдимия Г. в тази насока е неоснователен.
На следващо място, въззивният съд категорично и ясно е отразил в решението си, че показанията на св.М. не са единствените, обосноваващи обвинителната теза, извод който напълно се споделя от настоящия касационен състав. Гласните доказателствени средства- показанията на свидетелите М. М., П. С., Ж. М., Н. Д., Ц. Ц., В. Р., И.-В. Р., П. В.; писмените доказателствени средства- протоколи за разпознаване на лица и протокол за следствен експеримент; писмените доказателства- договор за стоков кредит, договор за потребителски кредит, договори за лизинг, допълнителни споразумения към договор за мобилни услуги, фактури, касови бонове, справки от „фирма“-/населено място/, „фирма“, „фирма“, „фирма“ и заключенията по изготвените съдебно-оценителна експертиза, видео-техническа и лицево идентификационна експертиза и допълнителната такава, КСППЕ и повторна такава и графическа експертиза, проверяват и напълно подкрепят заявените фактически данни от пострадалия М.. Налице е обилен доказателствен материал, информацията в който се свързва логически и обосновава извод за обективност и достоверност на твърденията на пострадалото лице- от една страна, а от друга, позволява по категоричен начин да бъдат изведени интересуващите делото факти.
ВКС не открива допуснати нарушения от въззивния съд във връзка с оценката на лицево идентификационната експертиза и протокола за разпознаване на лица /касаещ подсъдимия Г./. На л.15-16 от съдебното решение проверяваната инстанция подробно е изяснила причината, поради която в оспорения протокол /т.1 л.128 от досъд.произв./, св.М. е посочил, че не разпознава „И.“ /Д./, но лицето под №4 му прилича на Я. /на снимка №4 е заснет подсъдимия Д. Г./. Това е така, тъй като по делото несъмнено е изяснено, че подсъдимият Г. се е представил на пострадалия под името „Я.“, което е внесло известно объркване в имената на лицата, при осъществяване на това процесуално-следствено действие. По делото е налице достатъчен по обем доказателствен материал, обосноваващ участието на подсъдимия Г. в престъпната дейност, така че коментираният протокол няма толкова съществено значение. Независимо, че в лицево-идентификационната експертиза е дадено заключение, че „на фотокопие с изображението на лице №2 от видеокадрите най-вероятно е заснето едно и също лице, посочено като Д. Д. Г.“, вещото лице е посочило, че при изследването е установило множество идентификационни признаци -телосложение, съвпадащи по размер рамене и крайници, възраст, форма и охраненост на лицето, линия на косата, челно-носова линия, горен гръб и връх на носа, прилепналост на лява ушна мида и специфично лицево окосмяване, които обосновават висока степен на вероятност- „най-вероятно“. В съдебното заседание, експертът е разяснил, че в заключенията винаги се степенува резултата от идентификацията, включително и отрицателните резултати. В тази насока, може да се направи извод, че в конкретния случай е налице най-високата степен на положителна вероятност, като след нея единствено е степента на категоричност. В съдебното заседание пред въззивния съд, на пострадалия М. са били предявени снимките от изготвената допълнителна лицево-идентификационна експертиза, на които той категорично е посочил присъствието на Д. Г. съвместно с него. Тук е мястото да се посочи, че доказателствата, уличаващи подсъдимия в престъпната дейност не следва да се разглеждат всяко едно само за себе си, а съвкупно и този подход води до несъмнен извод за участие на подсъдимия Г. в престъплението, за което е бил признат за виновен.
Що се отнася до оспорването на годността на показанията на свидетелите П. В., П. С. и В. Р., дадени на досъдебното производство, ВКС в отменителното си решението по н.д. №721/2021 г. е взел отношение по тях, като е намерил, че разпита на св.В. може да бъде ползван, защото е извършен от компетентен орган, а тези на св.С. и св.Р. изобщо не са били включени в доказателствената съвкупност, тъй като не са приобщавани от съда на основание чл.281 от НПК. В този смисъл и въззивната инстанция коректно е ползвала единствено показанията на свидетелите С. и Р., дадени в хода на съдебното производство.
В заключение не са налице претендираните от жалбоподателите съществени процесуални нарушения, които да налагат отмяна на атакуваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане.
По касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК.
С извършената от апелативния съд преквалификация на престъплението от чл.214 ал.2 т.1 във вр.с ал.1 във вр.с чл.213а ал.2 т.4 от НК във такова по чл.213а ал.2 т.4 във вр. с ал.1 от НК за подсъдимия С. С. и от чл.214 ал.2 т.1 и т.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.213а ал.2 т.4 и ал.3 т.7 във вр.с чл.29 ал.1 б.“а“ от НК в такова по чл.213а ал.3 т.7 във вр.с ал.2 т.4 във вр.с ал.1 във вр.с чл.29 ал.1 б.“а“ от НК за подсъдимия Д. Г., не е допуснато нарушение на материалния закон.
Принципно такава преквалификация от съда е допустима, доколкото престъпленията по чл.213а ал.2 т.4 във вр.с ал.1 от НК и по чл.213а ал.3 т.7 във вр.с ал.2 т.4 във вр.с ал.1 във вр.с чл.29 ал.1 „б“ а“ от НК са по-леко наказуеми в сравнение с инкриминираните престъпления по чл.214 ал.2 т.1 и т.2 във вр.с ал.1 във вр. с чл.213а ал.2 т.4 и ал.3 т.7 във вр.с чл.29 ал.1 б.“а“ от НК и по чл.214 ал.2 т.1 във вр.с ал.1 във вр.с чл.213а ал.2 т.4 от НК, стига да не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Установената от въззивния съд фактическа обстановка е в рамките на отразената в обвинителния акт, поради което тезата на касаторите, че апелативният съд недопустимо се е отклонил от инкриминираните фактически обстоятелства /съществено е изменил обстоятелствената част на обвинението/, не издържа на критика.
За да е налице престъплението по чл.214 от НК е необходимо да се установи упражняването на принуда /сила или заплашване/, като преди, едновременно или след нея деецът довежда до знанието на изнудваното лице желаното от дееца поведение. В следствие на принудата пострадалият предприема акт на имуществено разпореждане с имуществен предмет, който акт причинява вреда на жертвата или на друг правен субект. Това престъпление е резултатно, То е довършено, когато в причинна връзка с осъществения от пострадалия акт на имуществено разпореждане настъпи вреда за него или за друго лице. В конкретния случай на подсъдимите е било инкриминирано, че са причинили имотна вреда на Д. В. М., изразила се в сбора от стойността на закупените от пострадалия вещи. В действителност, както правилно е отбелязал и въззивният съд, вредата за пострадалия се е изразила в преминаването на закупените от него вещи в патримониума на подсъдимите, но това обстоятелство не е било инкриминирано. Точно по тази причина, подсъдимите не могат да бъдат осъдени по чл.214 от НК. Това обаче не означава, че тяхната отговорност не може да бъде ангажирана за друго престъпление при същите факти, в каквато насока е направена ремарка и в отменителното решение на ВКС. Като се изключи инкриминираната „вреда“, останалите факти по обвинението, установени от доказателствата по делото, сочат на извършено престъпление от подсъдимите по чл.213а от НК. За разлика от престъплението по чл.214 от НК, за обективната съставомерност на това по чл.213а от НК се изисква осъществяване на заплашване, чрез изчерпателно изброените в закона средства. И при това престъпление е необходимо да бъде доведено до знанието на пострадалия какво поведение иска от него дееца- да се разпореди с вещ или със свое право, или да поеме имуществено задължение. За разлика от престъплението по чл.214 от НК, където целта на дееца е да набави за себе си или за другиго имотна облага, при чл.213а от НК целта е да принуди пострадалия да предприеме акт на имуществено разпореждане или да поеме задължение. Престъплението по чл.213а от НК е формално, тъй като в закона не съществува изискване пострадалият да е предприел изискваното от него поведение. По настоящото дело категорично е установено, че инкриминираните заплахи, свързани с телесната неприкосновеност и живот на пострадалия са били изречени от подсъдимия Г.. Край на спора по този въпрос е поставен още с първото касационно решение. От своя страна подсъдимият С. още преди отправянето на заплахата е довел до знанието на пострадалия, какво поведение се изисква от него, а именно „сега ще вземем една стока на твое име“, нещо с което св.М. не е бил съгласен. Тук е мястото да се посочи, че отправената заплаха по отношение на пострадалия още на първата дата е напълно достатъчна, за да го мотивира да предприеме исканите от дейците действия и на следващите дати, като не следва да се забравя, че се касае за едно единно престъпление.
На следващо място, защитникът на подсъдимия С. пледира за неговото оправдаване, като твърди, че той не е изричал инкриминираните в обвинителния акт заплахи, а те са дело единствено на подсъдимия Г.. Вярно е, че изразът „Ще мълчиш, защото ще ти начупим ръцете и краката и ще те хвърлим някъде“ е изречен от Д. Г., но не някой друг, а именно подсъдимият С. е уведомил пострадалия какво действие трябва да извърши, казвайки му: „Сега ще вземем една стока на твое име“. След извършените покупки от св.М. на 20.02.2017 г., мотивирани от заплахата, подсъдимият С. в допълнение е заявил „Ще си мълчиш, ако кажеш на някой ще те намерим и ще те начупим“. Тази закана, макар и осъществена след действията на пострадалия по закупуване на стоки има същото мотивационно въздействие като първата, но по отношение на последващото поведение на М., свързано със закупуване на стоки на другите две дати.
Поведението на всеки един от подсъдимите следва да се разглежда не изолирано, а взаимно свързано и на базата на съгласуваното им участие в отделни елементи на изпълнителното деяние- единият отправил заплахата, а другият довел до знанието на пострадалия, какво поведение се очаква от него. Ето защо, подсъдимият С. също следва да носи отговорност в извършване на престъплението по чл.213а от НК.
Всъщност, изложените от апелативния съд мотиви по правото, в това число и досежно квалифициращите обстоятелства, са верни и изчерпателни и напълно се споделят от настоящия касационен състав.
С оглед изложените дотук съображения, ВКС намира за лишени от основание доводите на касаторите за допуснато нарушение на материалния закон от въззивната инстанция.
По касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК.
Липсва явна и очевидна диспропорция между размерите на намалените от въззивната инстанция наказания /четири години лишаване от свобода и глоба в размер на 3000 лв. за подсъдимия С. и шест години лишаване от свобода и глоба в размер на 5000 лв. за подсъдимия Г./ и обществената опасност на деянието и дейците, която да произтича от несъответна или неизчерпателна преценка на смекчаващите отговорността обстоятелства. В касационната жалба на защитника на подсъдимия С., се твърди, че съдът не е отчел, че отправената към пострадалия заплахата не се характеризира с висок интензитет, както и не е отчел в достатъчна степен семейната ангажираност на подсъдимото лице, който полага грижи за болния си брат и детето си, характеристичните му данни и трудовата му ангажираност. В съдебното заседание в допълнение се твърди, че не е съобразена продължителността на наказателното производство. Проверката на въззивния съдебен акт не сочи на основателност на оправените претенции. На първо място интензитета на установената по делото заплаха изобщо не може да се прецени като нисък. Тя е била насочена към живота и телесния интегритет на пострадалия и е предизвикала „остра стресова реакция“ у него, прогресирала до „посттравматично стресово разстройство“, което продължава и до настоящия момент. Впрочем въззивният съд е пропуснал да отчете последното обстоятелство като отегчаващо отговорността. Всички релевантни за наказанието смекчаващи отговорността обстоятелства са били отчетени, включително и продължителността на наказателното производство и са мотивирали съда да определи на подсъдимия С. наказание лишаване от свобода под средния размер, предвиден за престъплението по чл.213а ал.2 от НК. Допълнително смекчаване на наказанието му не би било адекватно на множеството отегчаващи отговорността обстоятелства, констатирани от въззивния съд и на целите по чл.36 от НК.
По-нататък в жалбата на подсъдимия Д. Г. се оспорват възприетите от апелативния съд като отегчаващи отговорността обстоятелства- обремененото му съдебно минало, доколкото то обосновава наличието на „опасен рецидив“, броят на квалифициращите деянието признаци и реално получената имотна облага, респективно причинената имотна вреда на пострадалия, предвид че тя не е била инкриминирана, като се твърди, че е налице превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, а продължителността на наказателното производство се явява изключително по своя характер, обосноваващо приложението на чл.55 от НК.
При оценка на оспорените обстоятелствата, въззивната инстанция не е допуснала нарушения, с изключение на приетото, че осъжданията на Д. Г., извън това, обосноваващо квалификацията „опасен рецидив“, следва да се причислят към кръга на отегчаващите отговорността такива. Принципно този извод би бил правилен, ако по отношение на останалите осъждания на Д. Г., с изключение на присъда по нохд №55/2013 г. на РС-Каварна /обуславяща квалифициращия признак/, не беше настъпила реабилитация по чл.88а от НК. Такава обаче е налице, поради което предходните осъждания, не могат да се считат за отегчаващи отговорността обстоятелства.
На следващо място броят на квалифициращите признаци, когато са повече от един, както и отрицателни факти, които не са съставомерни за престъплението в извършването на което деецът е признат за виновен /в настоящият казус- получената облага от подсъдимите/, имат отношение към индивидуализацията на наказанието и винаги представляват отегчаващи отговорността обстоятелства.
Същевременно всички изброени в жалбата на Г. смекчаващи отговорността обстоятелства и тези, релевирани в съдебното заседание от защитника на този подсъдим, са били взети предвид от контролирания съд и са довели до определяне на наказание значително под средния размер, предвиден за престъплението по чл. 213а ал.3 от НК. Същите не са многобройни, нито изключителни по своето естество, поради което и не водят да приложението на чл.55 от НК, в каквато насока е направено искане.
Независимо, че едно от отегчаващите отговорността обстоятелства /осъжданията, извън квалификацията „опасен рецидив“/ следва да отпадне, ВКС намира за необходимо да подчертае, че отмерването на наказанието не представлява механичен математически сбор от смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а сложна комплексна дейност по тяхната оценка, която води до избор на такова по размер наказание, което да е адекватно на тежестта на извършеното и личността на дееца и на целите по чл.36 от НК. В този смисъл определеното на подсъдимия Г. наказание от шест години лишаване от свобода не е явно несправедливо.
По изложените съображения, ВКС намира, че не са налице претендираните касационни основания, поради което жалбите следва да бъдат оставени без уважение, а решението на апелативния съд- в сила.
Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето н.о.
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №8 от 13.04.2022 г., постановено по внохд №418/2021 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд.
РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/ |