Ключови фрази
Установителен иск Чл. 124, ал. 1 ГПК * придобивна давност * владение * намерение за своене * наследяване


Р Е Ш Е Н И Е

№ 32
гр. София, 02.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

при секретаря Ина Андонова
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев дело № 1816/18г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 – 293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Н. Р. от [населено място] срещу въззивно решение № 63 от 19.02.18г., постановено по в.гр.д.№ 43/18г. на Пазарджишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Решението е допуснато до касационен контрол при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за приложимостта на презумпцията по чл.69 ЗС по отношение на лице, позоваващо се на изтекла в негова полза придобивна давност, когато до изтичането на давностния срок то не е притежавало права върху имота по наследство.
Ответниците по жалбата са изразили становище за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 970 от 23.11.17г. по гр.д.№ 1033/17г. на Пазарджишкия районен съд, с което по предявения от В. Б. С., Г. С. В. и Й. П. С. против В. Н. Р. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че ищците са собственици по наследство на общо 5/36 ид.части от овощна градина, с площ от 2,140 дка, находяща се в землището на [населено място], м.”С.”, съставляваща имот № **** и от нива, с площ от 2,375 дка, находяща се в землището на същия град, м.”К.”, съставляваща имот № **** и е отменен издадения в полза на ответника констативен нот.акт № 43/15г. до размера на притежаваните от ищците идеални части от имотите.
По делото е установено, че правото на собственост върху процесните два имота е възстановено по реда на ЗСПЗЗ с решение № 4 от 17.07.2000г. на ПК-Септември на наследниците на С. М. П., починала през 1956г., част от които са страните по делото, като ответникът е син на починалата на 22.11.2013г. нейна дъщеря З. Й. Р.. През 2015г. ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на целите имоти на основание давностно владение, като във връзка с направеното по делото възражение за изтекла в негова полза придобивна давност е установено, че той през продължителен период от време /от 2002г. до 2014г./ ги е обработвал лично или чрез трети лица.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че обработването на процесните имоти от ответника през продължителен период от време не позволява да се направи извод, че са налице условията той да се легитимира като техен собственик по силата на изтекла придобивна давност. Изложени са съображения, че съсобствеността върху имотите е възникнала след реституцията им по реда на ЗСПЗЗ по наследяване, независимо от обстоятелството, че страните не са преки наследници на общата наследодателка, поради което ответникът е бил държател на частите на останалите наследници и за да е могъл да придобие техните идеални части по давност, той е следвало да отблъсне владението им, като доведе до тяхното знание намерението си да владее целия имот за себе си. Тъй като по делото не е установено ответникът да е предприел такива действия, които явно и недвусмислено да демонстрират намерението му за своене, съдът е приел това възражение за неоснователно. Посочено е, че такива действия са извършени едва през 2015г., когато ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на целите имоти.
Поставеният правен въпрос, обусловил изводите на въззивния съд, е решен в противоречие с практиката на ВКС, която настоящият състав споделя изцяло. В представеното от касатора Р № 262 от 29.11.2011г. по гр.д.№ 342/2011г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание, според презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец.
Предвид отговора на поставения правен въпрос се налага изводът, че въззивният съд неправилно е приел, че след като съсобствеността върху процесните имоти е възникнала в резултат на наследяване, касаторът е имал качеството на техен държател, при положение, че той се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност преди смъртта на своята майка, която е един от преките наследници на общата наследодателка С. М. П., тоест за период, през който той не е имал никакви права върху имота. Независимо от това крайнините му изводи за неоснователност на това възражение на касатора и за основателност на предявените искове са правилни.
За да се придобие един имот по давност е необходимо не само владелецът да упражнява непрекъснато фактическа власт върху него в посочения в закона период от време, но и осъществяваното владение да е постоянно, спокойно и явно. В случая данните по делото сочат, че осъществяваното от касатора владение върху процесните имоти, макар и да е продължило повече от 10 години, не е било явно, т.е. да е осъществявано по начин, който разкрива ясно намерението му да държи имотите като свои и фактическата власт да е упражнявана така, че да може всеки заинтересуван да научи за нея. Този извод се налага, тъй като в отговора на исковата молба касаторът не е оспорил твърденията на ищците, които са подкрепени и от събраните по делото гласни доказателства, че при срещите и разговорите си с тях по повод процесните имоти той е възприеман като представител на възрастната си майка /тя като съсобственик принципно е могла да ги обработва лично или чрез трети лица/ и е изразявал готовност да съдейства за ликвидирането на съсобствеността като никога не е заявявал, че счита имотите за свои. Ето защо следва да се приеме, че осъществяваното от него владение върху имотите е било скрито по своя характер спрямо ищците и няма за последица придобиването на притежаваните от тях по наследство идеалните части от имотите по давност съгласно чл.79, ал.1 ЗС.
С оглед изложеното и на основание чл.293, ал.1 ГПК обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация строените от тях разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Претендираните разноски за заредено гориво от техния пълномощник в размер на 50 лв. за явяването му пред ВКС не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни тези разноски да са платени от ответниците.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И :


О с т а в я в сила въззивно решение № 63 от 19.02.2018г., постановено по в.гр.д.№ 43/18г. на Пазарджишкия окръжен съд.
О с ъ ж д а В. Н. Р. от [населено място] да заплати на В. Б. С., Г. С. В. и Й. П. С. сумата 600 лв./шестстотин лева/ разноски.
Р е ш е н и е т о не подлежи на обжалване.


ПРЕДЕСДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: