Р Е Ш Е Н И Е
№ 214 София, 13.10.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на осемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№793 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.295 ГПК. Образувано е по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, срещу въззивно решение №261 от 15.06.2012г. по гр.д.№140/12г. на Пловдивския апелативен съд.
Жалбоподателят счита, че решението е процесуално недопустимо, тъй като е постановено по лишен от правен интерес отрицателен установителен иск. Решението е и неправилно, тъй като при разглеждане на делото съдът е допуснал съществени процесуални нарушения, както и нарушение на материалния закон – чл.12 от Закона за водите. Не подлежат на реституция по ЗСПЗЗ земи, които се намират върху острови, тъй като с чл.12 от Закона за водите островите изрично са обявени за публична държавна собственост. Този статут на островите произтича и от обстоятелството, че те са елемент от речното легло, представляват воден обект и като такъв са изключителна държавна собственост по смисъла на чл.18, ал.1 от Конституцията на Република България.
Ответникът в производството Х. М. С. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна. Подробни доводи развива в писмен отговор и писмени бележки. С определение №48 от 03.02.2014г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за приложимия ред за земеделска реституция на земя, намираща се върху остров и за правното значение на последвалата законодателна промяна, придаваща на островите статут на публична държавна собственост.
По поставения въпрос настоящият състав приема следното: Правото на собственост върху земи, намиращи се на речни острови, е било уредено в Закон за имуществата, собствеността и сервитутите от 1904г. /отм./. В чл.90 от ЗИСС е предвидено, че островите или островчета, които се образуват в коритата на плавателните или сплавните реки или потоци, принадлежат на държавата, ако с документ или с давност не се установи противното. Следователно законът не е изключвал възможността частни лица да притежават право на собственост върху остров или част от остров. Когато тези земи са били земеделски и са обобществени след 1944г., възстановяването следва да се извърши по реда на ЗСПЗЗ.
С чл.12, ал.1 от Закона за водите /ДВ бр.67 от 27.07.99г., в сила от 28.01.2000г./ са обявени за публична държавна собственост островите и земите, образувани в резултат на естествени процеси, настъпили в реките, водоемите и островите във вътрешните морски води и териториалното море. Разпоредбата е приета след период на продължително прилагане на ЗСПЗЗ и постановяване на решения по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху земи, намиращи се върху острови.
С решение №10/15.07.2014г. по конст.д.№4/2014г. К. съд на Република България дава тълкуване на чл.12, ал.1 от Закона за водите. В мотивите на решението са разгледани двата подхода на българския законодател за уреждане на правото на собственост върху островите. Прието е, че с чл.90 ЗИСС /отм./ островите в реките са получили самостоятелна регламентация като недвижими вещи и е определен техният собственик. С приемането на ЗС е надделяло другото разбиране – че правният статус на островите не следва да се урежда самостоятелно, а в рамките на други групи недвижими вещи – било като част от водния обект, който ги заобикаля, следвайки неговия статус, било като отделни поземлени имоти, нанесени в кадастралните карти. С новия чл.12, ал.1 ЗВ законодателят възприема по принцип установеното в ЗИСС /отм./ разрешение островите да бъдат обособени като самостоятелни обекти, различни от водите, в рамките на които се намират, както и да се определи кой е техен собственик. Когато обособяването се извършва със самия закон – чл.12, ал.1 ЗВ, островите придобиват статут на публична държавна собственост. Когато обаче собственият правен статус на островите е придобит чрез предхождащото им физическо и юридическо обособяване на отделни поземлени имоти, в това число земеделски земи, горски територии и др., законодателната цел вече е била постигната с това обособяване и затова отпада въпросът за действието на чл.12, ал.1 ЗВ върху подобни имоти. С други думи – чл.12, ал.1 ЗВ се прилага по отношение на островите, които до влизането в сила на този закон не са получили по една или друга причина самостоятелен правен статус в рамките на определена група недвижими имоти. Когато обаче индивидуализацията вече се е състояла, тя ще продължи да произвежда действие с оглед нуждите, за чието осъществяване е била извършена. Разпоредбата на чл.12, ал.1 ЗВ няма ефект на одържавяване и не е противоконституционна, тъй като не изключва действието на ЗСПЗЗ, Закона за горите и Закона за защитените територии по отношение на правния статус върху островите, включително с оглед на индивидуализацията им и правото на собственост върху тях.
От това становище на Конституционния съд следва, че чл.12, ал.1 ЗВ не влияе върху правото на собственост върху земи, намиращи се върху острови, когато са били възстановени по реда на ЗСПЗЗ преди приемането на този текст. Тези земи не стават публична държавна собственост по смисъла на чл.12, ал.1 ЗВ.
По съществото на касационната жалба.
Неоснователен е отводът за недопустимост на въззивното решение като постановено по лишен от правен интерес отрицателен установителен иск. Съгласно т.1 на ТР №8/27.11.13г. по тълк.д.№8/12г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако оспори правата на ответника. Прието е също, че в производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му.
В настоящия случай ищецът има правен интерес от отрицателен установителен иск, тъй като се легитимира като собственик на процесния имот с решение №23741/18.01.99г. на ПК П. за възстановавяне на собствеността по реда на чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ във възстановими реални граници, въз основа на изготвен помощен кадастрален план. Първоначалното решение №46/19.10.1992г. на ПК П., с което се признава правото на възстановяване на собствеността с план за земеразделяне не е окончателно, при реалното възстановяване на собствеността е съобразена настъпилата промяна в нормативната уредба, съгласно която в случай като този възстановяването се извършва по реда на чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ, вр. чл.18ж, ал.1 и чл.13а ППЗСПЗЗ. Доколкото държавата, която е ответник по предявения отрицателен установителен иск, оспорва правото на собственост на ищеца върху процесния имот, то е налице и правен интерес от иска, съгласно посоченото ТР на ОСГТК на ВКС.
Неоснователни са и оплакванията за неправилност на въззивното решение. При повторното разглеждане на делото от въззивния съд са изяснени всички онези въпроси, които са поставени с отменителното решение на ВКС. Правилно е приложен и мателиалният закон. Изяснено е по делото, че Целият остров „А.”, в който се намира процесният имот, е представлявал нива от 67 дка, собственост на К. Х. Д., б.ж. на [населено място], починал на 16.07.1940г. С публично завещание от 11.07.1940г. той е завещал на С. Г. С. и М. Х. С. цялата разполагаема част от наследството си. Островът не е бил предмет на съдебната спогодба от 16.09.1946г. по гр.д.№801/46г. на С. околийски съд, сключена между наследницата по закон Т. К. Хаджикалчева и наследниците по завещание С. С. и М. С., поради което е останал неподелен. Той е бил одържавен по З. /отм./ с протокол №3 от 31.01.1949г. на общинската комисия по Т.П.С. [населено място]. С решение по протокол №46 от 19.10.1992г. на ПК П. е признато правото на наследниците на М. Х. С., един от които е ищецът Х. М. С., да възстановят по реда на ЗСПЗЗ собствеността върху 16,5 дка от тази бивша нива, а с последващо решение №23741 от 18.01.1999г. са определени границите на възстановения имот – имот пл.№2 по помощния кадастрален план на острова. По делото има данни, че е възстановена собствеността и върху останалата част от острова, при което правоприемниците на бившия собственик са се снабдили с акт по обстоятелствена проверка №120, т.І, рег.№3948, н.д.№816/99г. на нотариус №171 по регистъра на нотариалната камара.
При тези данни правилно въззивният съд е приел, че процесният имот не е публична държавна собственост на основание чл.12, ал.1 от Закона за водите. Този имот е получил физическа и юридическа самостоятелност с решенията на ПК П. за възстановяване на собствеността в стари реални граници и това е станало преди влизане в сила на чл.12, ал.1 от Закона за водите. Съгласно приетото от Конституционния съд в решение №10/15.07.2014г. по конст.д.№4/2014г., чл.12, ал.1 ЗВ няма действие по отношение на земеделски земи върху остров, които са получили самостоятелност като отделни имоти преди влизането му в сила, като по отношение на тях се запазва действието на ЗСПЗЗ. Без значение е обстоятелството, изтъкнато в писмената защита на държавата, че островът не е бил нанасян в кадастралните планове на [населено място] след 1954г. и че е заснет и нанесен в кадастралния план едва с реституцията му по ЗСПЗЗ през 1999г. Тази реституция предхожда приемането на чл.12, ал.1 ЗВ. За юридическата самостоятелност на острова е от значение моментът на обособяването му в отделни имоти, а не регулационното им отреждане по плана, както неправилно се поддържа в писмената защита на държавата. Изискване за регулационно отреждане на имотите в строителните граници на населените места, които подлежат на реституция по реда на ЗСПЗЗ не може да се извлече от посочената от жалбоподателя разпоредба на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, тъй като този текст включва и земите, определени с околовръстен полигон, за които няма подробен устройствен план. В случая реституцията е извършена при спазване на чл.11, вр. чл.13а ППЗСПЗЗ, при изготвяне на помощен кадастрален план, който е основа за възстановяване на собствеността. Правото на собственост на държавата върху острова или части от него не може да бъде изведено и от посоченото в писмената защита решение на Конституционния съд №11/25.09.97г. по конст.д.№4/97г., свързано с прилагането на чл.18 от Конституцията, тъй като то има по-общо значение и в частност се отнася за водите, но не и за островите, на които е посветено другото решение №10/15.07.2014г. по конст.д.№4/2014г.
Не следва да се обсъждат възраженията на държавата, съдържащи се в касационната жалба, срещу начина на изпълнение на завещанието на К. х.К. от неговите наследници по завещание и засягането от тях на правата на наследника по закон Т. х.К., тъй като тези възражения представляват упражняване на чужди права в нарушение на чл.26, ал.2 ГПК.
По изложените съображения касационната жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, е неоснователна и следва да се остави без уважение. В. решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Тъй като ответникът по касация не е предявил искане за присъждане на разноски, не следва да се постановява диспозитив по този въпрос.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №261 от 15.06.2012г. по гр.д.№140/12г. на Пловдивския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |