РЕШЕНИЕ №398 гр. София, 2 ноември 2015 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Марияна Петрова , при становището на прокурора Тома Комов , изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 840 по описа за 2015г. Производството е по реда на чл.346 ал.1 от НПК и е образувано по подадени касационен протест от прокурор в Русенска окръжна прокуратура и жалби от частните обвинители Ц. Д. и К. В. П. чрез повереника им срещу въззивна оправдателна присъда № 14/ 12.03.2015г. по ВНОХД № 35/2015г. по описа на Русенски окръжен съд, с което е отменена осъдителна присъда № 182/22.10.2014г. по НОХД № 280/2014г. по описа на Русенски районен съд. В протеста се настоява за допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуални правила. Твърди се наличие на избирателен анализ – посочен пример с показания на свидетелите Ш., В., Й. и Л., пропускане на обсъждане на обяснения на подсъдимите пред други законни състави, свидетелски показания по НОХД № 1280/2014г. на РРС, както и на такива показания, които съответствали на тезата на защитата. Според прокурора, съдът бил възприел само обясненията на подсъдимия относно провокацията на постр.В., настоява, че всички свидетели по делото твърдели, че отправянето на заканите от подсъдимите (особено от М.), било насочено към пострадалите, като подс.М. целял да достигне пострадалата Й., която била на метър – два от него. Прокурорът се позовава на обстоятелство, че има цитирани и невзети предвид показания от досъдебното производство , които по време се доближават най-много до инцидента, и изключването им без причина от доказателствената съвкупност съставлявало нарушение на закона и процесуалните права на обвинението да докаже своите твърдения. Твърди избирателно формиране на доказателствената маса и с оглед на това- липса на мотиви. Прокурорът възразява в протеста и срещу липса на обсъждане на обвинителната теза за наличие на съизвършителство, след като съдът бил описал обективно поведение на подс.И. с включване в побоя над пострадалия и нанасяне на удари. Като недостатък на въззивния съдебен акт се сочи възприемането на противоправно поведение от двамата подсъдими, но невъзприемане на право на пострадалите да бъдат граждански ищци. Иска отмяна на присъдата и връщането на делото за ново разглеждане от Русенски окръжен съд. Частните обвинители и граждански ищци чрез повереника си твърдят, че присъдата била постановена при съществено нарушение на процесуалните правила и на материалния закон в наказателната и гражданската и част. Посочва се поведението на подс.М. , включително и вербално, като се прави извод, че от това поведение може да се направи извод, че е отправена закана, която възбужда основателен страх и че деянието от този подсъдим била осъществена от обективна и субективна страна. Твърди се, че неправилно са били кредитирани обясненията на подсъдимите и показанията на св.С.И., която била заинтересована от изхода на делото, както и на св.Ш., чиито показания влизали в противоречие със свидетелските показания по делото. Неправилно били игнорирани показанията на пострадалите, но и на св.К.,Т.,Л. и Н. Й.. Заявява се, че извършеният анализ на доказателствата бил превратен и еднопосочен. В тази връзка неоснователно били отхвърлени предявените граждански искове. Съдът бил допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като прекратил производство в гражданската част като недопустимо, тъй като св.В. нямал качеството на пострадало лице. В жалбата се сочи, че макар престъплението по чл.325 ал.2 от НК да е против реда и общественото спокойствие, независимо от това при засягане на телесна неприкосновеност с тези действия, съдебната практика допускала предявяването и приемането на граждански искове. За постр.В. повереникът развива съображения относно наличие на доказателства и съставомерност на действията на подс.М. по чл.325 ал.1 от НК, липса на мотив за извършването на тези действия, които били установени по безспорен начин по делото, същото се твърди и за подс.И.. Иска се отмяна на присъдата и връщането и за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите нарушения на материалния закон и съществени процесуални нарушения. В съдебното заседание прокурорът от ВКП поддържа протеста на окръжния прокурор, пледира, че въззивният съд е игнорирал доказателства, довело до превратна оценка и нарушение на чл.107 ал.3 от НПК. Съдът бил нарушил и чл.14 от НПК тъй като не бил изследвал всестранно и обективно доказателствата по делото, не дал отговори, бил преповторил жалбата на защитата и обясненията на подсъдимите. Като не бил даден отговор на възраженията, това съставлявало липса на мотиви и ограничаване на правата на прокурора. Тези нарушения довели до нарушаване на материалния закон, като присъдата била неправилна и незаконосъобразна, а законът бил приложен неправилно, крайният извод за вината на двамата подсъдими бил също неправилен. Дава становище, че жалбата на гражданските ищци следвало да се уважи. Настоява за отмяна на присъдата и връщането на делото за ново разглеждане. Частната обвинителка и граждански ищца Ц. Й., редовно призована, не се явява, не изпраща представител и не дава становище по делото. Частният обвинител и граждански ищец К. П. В., редовно призован, не се явява, не изпраща представител и не дава становище по делото. Подс.М., редовно призован се явява лично, представлява се от защитник, който пледира да се остави без уважение касационния протест и жалбите на частните обвинители и граждански ищци. Счита, че постановената присъда е правилна и законосъобразна, направен бил обстоен анализ и било посочено защо се дава вяра на едни доказателства за сметка на други. В преценката на доказателствата касационната инстанция не можела да се намесва, тъй като нямало допуснато нарушение на процесуални норми, свързани със събирането, проверката или оценката на доказателствените източници, а те не били интерпретирани едностранчиво,изопачено и тенденциозно. Твърди, че и протестът, и жалбите са мотивирани със съображения за необоснованост. Не били ограничени правата на страните, тъй като са били обсъдени само законосъобразно събраните доказателства, нямало основание да се приеме,че въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение въз основа на негодни доказателствени средства, на несъществуваща доказателствена основа или в разрез с установеното в закона. Моли да се остави в сила присъдата на въззивния съд, а подсъдимият поддържа казаното от защитата. Подс.И. се явява, редовно призован и се представлява от защитник, който пледира за оставяне без уважение на протеста и жалбите, като атакуваният съдебен акт бил единствен, спазил указанията на касационната инстанция до този момент - решение № 62/14г. С оправдателната присъда бил преодолян юридически парадокс деецът да бъде оправдан за думи и действия, част от обвинението по чл.144 ал.3 от НК, а да бъде осъден за същите думи и действия като част от състава на чл.325 ал.1 от НК. Подсъдимият поддържа тезата на защитата си. При последната си дума подс.М. моли да бъде оправдан, а подс.И. моли да се остави в сила решението на Русенски окръжен съд. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 182 от 22.10.2014 г. по н.о.х.д. № 1280/2014 г., РРС, НО, 8-ми състав е признал подсъдимите Й. Я. М. и И. Й. И. за невинни в това, на 03.08.2009 г. в [населено място],[жк]в съучастие да са извършили престъпление по чл.144 ал.3 от НК по отношение на К. П. В. и ги е оправдал по това обвинение. Подс.Й. Я. М. е бил признат за виновен в това, на същата дата и място е извършил престъпление по чл.144 ал.3 от НК по отношение на Ц. Д. Й., като за това престъпление е осъден на „лишаване от свобода" за срок от шест месеца. Двамата подсъдими М. и И. са признати за виновни за извършено в съучастие на същата дата и място престъпление по чл.325 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК и е наложил наказание „лишаване от свобода" за срок от шест месеца, на подс.М., а подс.И. по реда на чл.78а от НК е освободил от наказателна отговорност с налагане на административно наказание глоба в размер на 1000лв. Двамата подсъдими са оправдани по обвинението по чл.325 ал.2 от НК, а подс.И. и конкретно относно това хулиганството да се изразява в причиняване на имуществени вреди по автомобила на К. П. В. и отправяне на обиди към Ц. Й.. По отношение на подс.М. е приложен чл.23ал.1 от НК, като е определено за изтърпяване най-тежкото наказание от 6 месеца лишаване от свобода с приложение на чл.66 ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години. Двамата подсъдими били осъдени солидарно да заплатят на К. П. В., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл.325 ал. 1 вр. чл.20 ал.2 от НК в размер на 1000 (хиляда) лв., ведно със законната лихва, считано от 03.08.2009 г. до окончателното изплащане на сумата. Русенски РС отхвърлил изцяло предявеният от К. П. В. граждански иск предявен солидарно срещу двамата подсъдими, за сумата от 300 лв., представляващи претендирано обезщетение за причинени неимуществени вреди, претърпени от престъпление по чл. 144 ал.З вр. ал. 1 вр.20 ал.2 от НК, като неоснователен и недоказан. Подс. М. е осъден да заплати на Ц. Д. Й., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 144 ал.З вр. ал. 1 от НК в размер на 500 (петстотин) лв. ведно със законната лихва, считано от 03.08.2009г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 1000 лв., съставляващи разноски по делото за повереник. По реда на чл.189 ал.3 от НПК подсъдимите М. и И. са осъдени да заплатят в полза на ОД на МВР-Русе сумата от по 112.50 лв.,а за разноски на досъдебното производство, сумата от по 20 лв., а подс.М. отделно бил осъден да заплати и сумите от по 50 лв. държавна такса върху уважения размер на гражданските искове, подс. И. бил осъден да заплати по сметка на РРС сумата от 50 лв., съставляваща държавна такса върху уважения размер на гражданския иск по отношение на деянието по чл.325 ал.1 от НК. С въззивна присъда № 14/12.03.2015г. състав на Русенски окръжен съд по протест на прокурора, жалба на частния обвинител и граждански ищец В. и жалби на двамата подсъдими е отменил изцяло присъдата на РРС в наказателноосъдителните и части. Със същата присъда е отменил първоинстанционната присъда в гражданскоосъдителната и част относно уважения граждански иск във връзка с обвинението по чл.325 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК и е прекратил производството като недопустимо. Отменил я и в гражданско осъдителната и част относно предявеният от Ц. Й. граждански иск, като го е отхвърлил изцяло. При проверката на атакувания въззивен съдебен акт и след обсъждане на доводите на страните, настоящата касационна инстанция намери, че протестът на прокурора и жалбите на частните обвинители и граждански ищци са частично основателни. Пределите на касационния контрол са ограничени по начало от възприетата фактическа обстановка по делото, тъй като касационната инстанция не е съд по фактите. Предходните две инстанция са ползвали едни и същи установени факти, като проверяващата въззивна инстанция обаче се е възползвала от правомощията си по чл.316 от НПК и е възприела нови фактически положения – стр.12-15 от въззивното производство, предмет на настоящия касационен контрол. Отделно от това относно обвинението на подс.М. по чл.144 ал.3 вр.чл.20 ал.2 от НК спрямо постр.К. В., а и на подс.И. също по чл.144 ал.3 вр.чл.20 ал.2 от НК пак спрямо В. и съответно оправдаването им, както и относно оправдаването по обвинението срещу двамата подсъдими по чл.325 ал.2 от НК следва да се отбележи, че присъдите в тези части и на първостепенния, и на въззивния съд са идентични и не подлежат на касационен контрол, т.е. не съставляват нови присъди по смисъла на чл.346 т.2 от НПК. Това се отнася и до фактите от състава на престъплението по чл.325 ал.1 от НК относно подс.И. – относно участие в повреждането на автомобила на св.В., отправяне на обиди към Ц. Й., тъй като в тази част няма постановена нова присъда от въззивният окръжен съд. В останалата част на обвинението съдът от въззивната инстанция е групирал гласните доказателства по делото, събрани чрез свидетелските показания и обясненията на подсъдимите, в две основния групи- обясненията на двамата подсъдими и показанията на св.И., съпруга на подс.И., от друга- на показанията на св.В. и Цв.Й.- пострадали по делото, на св.Д., Н. Й., Л., Т. и Б.. Отделно съдът е кредитирал обясненията на подсъдимите, позовавайки се показанията на св.Ш., характеризиран от него като незаинтересован от изхода на делото свидетел. Касационната инстанция следва да разгледа жалбите в рамките на установените фактически положения и в тези рамки намира за установено наличието на нарушение на материалния закон в три основни пункта. Въззивната инстанция е приела за установено на първо място, че постр.В. се опитал да отпрати подс. М., като при последвала размяна на реплики двамата се сбили, излагайки хронологично блъскане от страна на подсъдимия, посягане от пострадалият, сбиване, при което пострадалият паднал на земята. Съдът е приел, че подсъдимият М. е продължил да нанася удари, като по това време се появил и подс.И., който се намесил с цел да разтърве биещите се, като се развикал, застанал между тях и започнал да блъска св. К. В.. На второ място тази инстанция е приела, че подс.М. с автомобила си с движение на заден ход ударил този на постр.В., като му причинил и щети. Също така, на трето място, въззивната инстанция е приела, че подс.М. влязъл в двора на къщата, взел от вътрешността и мотика, която вдигнал над главата си. Посочил е, че подсъдимият е напсувал постр.В., заявил е, че ще избие присъстващите и ще им запали къщата. Приел е също така, че св. Ц. Й. е видяла поде. М., който бил пред двора на къщата си с мотика в ръце, вдигната над главата и срещу нея, както и намесата на св. Л., който хванал мотиката с ръце, издърпал я от подс. М. и я хвърлил в двора на къщата им. При така възприетите от самата въззивна инстанция факти последната е изпаднала в дълбоко вътрешно противоречие, като е пристъпила към обсъждането на тези факти с доводи относно недоказаност на деянието по несъмнен и категоричен начин и аксиоматични съждения относно вида на една осъдителна присъда и на какво не може да почива тя – стр.23 от мотивите на атакуваният съдебен акт,4 абзац. От една страна съдът е приел, че са събрани достатъчно доказателства, за да установи горните факти, почти идентични с твърденията на държавното обвинение в обстоятелствената част на обвинителния акт, от друга страна е опровергал наличието им, приемайки че събраните по делото доказателства са недостатъчни, за ангажиране на наказателната отговорност конкретно на подс.М.. Подобно противоречие всякога следва да се приравнява на липса на мотиви, тъй като е непреодолимо. От доказателствата по делото не може да се извлекат направените и производни съждения на въззивната инстанция относно липсата на обективна и субективна страна. Така контролираната инстанция напълно произволно интерпретира възприетите от самата нея факти и в противоречие с тях приема, че „…така установеното по несъмнен начин поведение на М., макар и да е било възприето от сочената за пострадала св. Ц. Й., не е било насочено спрямо нейната личност, а единствено и само спрямо личността на лицето, е което подс. В. е бил в конфликт.“ Доказателственият анализ на контролираната инстанция само привидно се стреми към пълнота, обективност и всестранност при обсъждането на отделните доказателства и в тяхната съвкупност, в действителност този анализ не дава редица дължими по смисъла на закона отговори. Очевидно е, че при цитираното горе съждение контролираната инстанция е изпаднала в системна грешка, която обаче е логично следствие от непоследователността на извършения анализ и по същество превратното тълкуване на фактите по делото. Освен , че въззивният състав е изпаднал в дълбоко вътрешно противоречие, описвайки нападението на подс.М., като насочено към самия него, един несъмнен алогизъм, напълно произволно е установил, въпреки употребените изрази, използването на множествено число, липсата на насоченост на нападението към частният обвинител Ц. Й.. Същото се отнася и до излагането на фактите относно поведението на подс.И., където въззивната инстанция ги е заместила с оценка на мотивите на този подсъдим да се намеси в инцидента- „с цел да ги разтърве“. Съпоставянето на групи противоречиви доказателства също така страда от привидно търсене и намиране на противоречия, без обаче да се дава отговор на съществени въпроси от известните по делото факти. Така например въззивната инстанция приема показанията на св.Ш. като подкрепящи показанията на заинтересованият свидетел И. – твърдение на самата въззивна инстанция, но и обясненията на двамата подсъдими и ги противопоставя на показанията на св.Б. Б., Й. Д., по същество и на показанията на св.Л.. Тези свидетели при изпълнение на процедурите по чл.281 от НПК потвърждават напълно показанията си още от досъдебното производство, с изключение на намесата им в инцидента – св.Б., л.91 от първоинстанционното производство по НОХД № 1280/2014г. на РРС. При едно такова потвърждаване в пълна степен в съдебното заседание, разпоредбата на чл.281 ал.8 от НПК очевидно не е приложима., тъй като показанията от досъдебното производство се инкорпорират чрез спомена и потвърждаването му, а не се противопоставят на показанията от съдебното следствие Показанията на св.Ш., които са противопоставени на показанията на тези трима свидетели, също се основават на тези от досъдебното производство, както и пред отделни други състави на РРС след съответната процедура по чл.281 ал.4 вр.ал.1 т.2 и по чл.281 ал.1 т.2 от НК – 94,95 от първоинстанционното съдебно следствие, НОХД № 1280/2014г. При обсъждането им съдът от въззивната инстанция не е дал съществени отговори, които са и дължими, както се посочи. Така той не отговаря каква е по-високата степен на достоверност на тези показания, които са депозирани повече от 9 месеца по-късно, от показанията на посочените двама свидетели – Б. и Д. , депозирани 4 месеца по-късно. Дължи отговор на въпроса кога най-близо до събитията е спомена от тях и какво е тяхното качество, дължи също така отговор защо по- детайлния разказ не е източник на доказателствени факти, а такъв е по-схематичния. Така св. Ш. от първия момент е заявил, че може да е имало реплики с пристигналата по-късно св.Ц. Й., но не бил станал пряк свидетел, какво се е случило- -показания на л.100 от досъдебното производство, от друга страна е заявил, че е присъствал при действията на подс.М. с мотиката. Съдът от въззивната инстанция е дължал отговор на какво се дължи различната хронология на събитията, описана от този свидетел с тази, възприета от самия съд, и защо въпреки това неговите показания са кредитирани. Позоваването на липсата на спомен за свидетелите Б. и Д., за първия 5 години по-късно след събитията, които описва, не е достатъчен отговор на дължимите въпроси, тъй като липсата на спомен се преодолява по съответния процесуален начин, което е и сторено. Тук е мястото да се отбележи, че констатацията на съда от първата инстанция относно отговорите на св.Б. – л.93 от първоинстанционното съдебно следствие,НОХД № 1280/2014г- на РРС, при наличния протокол и използването на процедурата по чл.281 от НПК не променя горните изводи. При съпоставянето на показанията на тези трима свидетели- Д.,Б. и Л. с тези на св.Ш. съществени впрочем различия не се откриват – съдът от въззивната инстанция е възприел блъскане от страна на подс.М. ( макар св.Ш. да описва „ стопроцентов удар“- НОХД № 377/2011г., на РРС,стр.107 от първоинстанционното съдебно следствие, което съставлява превратно описване на фактите ), но така или иначе безспорно е установил нападение от страна на подс.М., в случая противоправно поведение, което е първопричината за развитието на инцидента. Трима свидетели извън семейния кръг на подсъдимите установяват нанасяне на побой и от двамата подсъдими, роднини по сватовство, на частният обвинител К. В., като това по същество относно подс.М. прави и св.Ш. – без да бъде конкретен обаче, това обаче не е било достатъчно на въззивната инстанция да установи този факт. Подобно игнориране на фактите е в пълно противоречие с изискванията на чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК и съществено ограничава възможностите на държавното обвинение и на частното такова да защитават своите тези, да упражняват своите права. Ако съдът от въззивната инстанция не е бил убеден в количеството и качеството на свидетелстването по делото, той като инстанция по същество-чл.315 от НПК, е бил задължен да положи всички необходими усилия за попълване на доказателствената маса на собствено основание, извън положените усилия на съда от първата инстанция по отношение на неразпитания свидетел Т. Петров, чиито показания от досъдебното производство поради отсъствието му не е било възможно да бъдат процесуално приобщени по реда на чл.281 от НПК (доколкото показанията му от провежданите съдебни следствия не биха могли да се ползват поради процесуалните нарушения при формирането на съдебните състави). Този процесуален пропуск е в ущърб на доказване на обвинителната теза и отново е от категорията на съществените процесуални нарушения, които ограничават правото на държавното обвинение да докаже тази теза. Съдът от въззивната инстанция в крайна сметка е възприел действия на подс.М., от които може да се заключи еднозначно, че той е участвал в инициирането на побой, повредил е по демонстративен начин чужда движима собственост, и всичко това е сторено на публично място, в присъствието на много хора. Саморазправата на публично място съществено и винаги уврежда обществените отношения , свързани с обществения ред и спокойствие, използването на превозното средство за увреждане на чуждо имущество е твърде демонстративно , за да се отдаде приоритет, както е сторил въззивният съд – стр.27 от мотивите на решението,втори абзац, на личните мотиви на подс.М. за извършеното от него деяние. Въпреки наличието на факти относно действия на подс.И. по участие в нанасянето на побой на постр.В., въззивната инстанция ги пренебрегнала, без да изложи основателни доводи за това, без да даде дължимите отговори, които се посочиха по-горе. Отговорът е задължителен, при излагане на съждения относно целта на подс.И., в какво се изразява намесата му, насочена при това единствено към постр.В., с цел да разтърве сбилите се мъже, тъй като има свидетелски показания, които установяват падане на земята на постр.В.. Въззивният съд е възприел намеса на подс.И. за разтърваване на биещите се именно след падането на земята на пострадалия. А при оценката на поведението на постр.В. на съставът на окръжния съд изобщо е убягнало приложението на материалния закон, въплътен в чл.12 от НК, маркирайки за сметка на това неотносимия институт на реторсията – стр.28 от мотивите, първи абзац. По отношение на обвинението по чл.325 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК контролираната инстанция е допуснала на първо място нарушение на материалния закон, като при така възприетите факти не е квалифицирала деянието като такова по чл.325 ал.1 от НК по отношение на подс.М.. Същото се отнася и за обвинението по чл.144 ал.3 от НК за заплаха с убийство по отношение на постр.Ц. Й., тъй като законът изисква само това- естеството на заканването да е такова, че то би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му. Законодателят не е предвидил възможността при оценка на съставомерност на едно такова деяние заканването действително да е възбудило основателен страх за осъществяването му. При налични факти, че св.Л. е отнел със сила от ръцете на подс.М. средство, годно по естеството си да лиши от живот, какъвто и да било извод, различен от това, че заканването би могло да възбуди основателен страх у Й. за осъществяването му, се явява произволен и в противоречие с установените от самия въззивен съд факти. Тъй като при оценката на доказателствата тази инстанция е допуснала съществени нарушения чрез игнорирането и превратното тълкуване на отделни доказателства, като по този начин е ограничила правата на държавното и частното обвинение да защитят своите тези, тоест техните права, това налага отмяна на атакуваната въззивна присъда в оправдателните и части и връщане на делото за ново разглеждане на обвинението по чл.325 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК по отношение на подс.М. и подс.И. ( разбира се, само в частта, разгледана от възивният съд, не и в оправдателната част на РРС по НОХД № 1280/2014г.) и по чл.144 ал.3 от НК по отношение само на подс.М. за закана с убийство спрямо ч.о.Й.. По отношение на гражданскооправдателната част на присъда тя следва да бъде отменена в частта относно отхвърлянето на предявения иск от гражданският ищец Ц. Й., този иск да бъде разгледан отново в съответствие с разглеждане на обвинението по чл.144 ал.3 от НК. При новото разглеждане на делото в тези части задължително отговор следва да намерят всички останали възражения на държавното и частното обвинение. Що се отнася до присъдата в частта относно предявения граждански иск от гр.ищец К. В., касационната инстанция не намери основание за отмяната и. Правилата по чл.270 ал.3 изр.1-во от ГПК изискват обезсилване на недопустимо решение и прекратяване на делото в тази част, в случая касационната инстанция, в светлината на нормата на чл.131 ал.1 т.12 от НК намира, че в рамките на обвинение по чл.325 ал.1 от НК не се засягат и не се увреждат лични права на гражданският ищец К. В.. Гражданският иск в наказателния процес е винаги акцесорен и той следва конкретното обвинение. Увреждащия В. деликт не съответства на обвинението по чл.325 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК и в този аспект предявеният граждански иск се явява недопустим. Водим от изложеното, на основание чл.354, ал.3 т.2 и т.3 вр. ал.1, т.4 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 14/ 12.03.2015г. по ВНОХД № 35/2015г. по описа на Русенски окръжен съд в частта за обвинение по чл.144 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.2 ал.2 от НК по отношение на подс.Й. Я. М. за закана с убийство на Ц. Д. Й., в частта за обвинение по чл.325 ал.1 вр.чл.20 ал.2 от НК по отношение на подс.Й. Я. М. и подс.И. Й. И. и в гражданската част по предявения гражданския иск на Ц. Д. Й.. ВРЪЩА делото на въззивната инстанция- Русенски окръжен съд, за ново разглеждане в отменената част от друг състав и от стадия на съдебното заседание. ОСТАВЯ в сила въззивната присъда в останалата и част. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: