16 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 420 гр. София, 05.07.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети май през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВАЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 906 по описа за 2020г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. С. К. и Д. Д. К., представлявани от адв. М. А., срещу решение № 150 от 20.12.2019г. по т.д. № 298/2019г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 32 от 24.04.2019г. по т.д. № 523/2015г. на Окръжен съд – Бургас в частта, в която е прието за установено по отношение на ответника Н. С. К., че в качеството му на солидарен длъжник дължи /солидарно с „Качика” ЕООД/ на ищеца сумата от 198525.24 лева - изискуема главница; сумата от 135.03 лева - изискуема редовна лихва за периода от 05.12.2013 година до 05.01.2014 година, включително; сумата от 30601.93 лева - изискуема наказателна лихва за периода от 15.01.2014 година до 07.04.2015 година, включително; сумата от 24683.81 лева - изискуема лихва, дължима и неплатена на 15.01.2014 година; сумата от 3948.64 лева - изискуема лихва, дължима и неплатена на 15.01.2014 година; сумата от 195 лева - разноски за застрахователна премия по застрахователна полица ЗП № 00200100016714 от 24.07.2014 година на ЗД „Евроинс“ АД, платена от ищеца на 30.07.2014 година; сумата от 25 лева - разноски за подновяване на вписване № 2009062301007 на договор за особен залог в ЦPОЗ, платена от ищеца на 03.06.2014 година, които вземания произтичат от договор за овърдрафт от 17.07.2008 година, изменен и допълнен с последващи анекс №1 от 30.05.2009 година, анекс №2 от 27.07.2009 година, анекс №3 от 25.03.2010 година, анекс №4 от 30.04.2010 година, анекс №5 от 29.11.2010 година, анекс №6 от 14.01.2011 година, анекс №7 от 29.04.2011 година, анекс №8 от 26.07.2011 година, анекс №9 от 30.09.2011 година, анекс №10 от 31.10.2011 година, анекс №11 от 12.12.2011 година, анекс №12 от 29.06.2012 година, анекс №13 от 30.08.2012 година, анекс №14 от 21.12.2012 година и анекс №15 от 24.09.2013 година, ведно със законната лихва върху главницата в размер на 198525.24 лева от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК в деловодството на Бургаския районен съд - 08.04.2015 година до нейното окончателно изплащане.
Касаторите излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поддържат, че въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд не се е произнесъл изобщо по искането за отправяне на преюдициално запитване по посочените във въззивната жалба въпроси. Излагат съображения за неправилност на извода, че вземанията на банката са били установени в посочените в исковата молба основание и размери, като сочат, че процесният кредит- овърдрафт е бил многократно погасен и погасяван през неговото времетраене и до момента, но с оглед неравноправните клаузи в него и в анексите към него и с оглед нелоялната търговска практика, извършвана от банката, тя неправомерно служебно е погасявала от „авоарите” по него други кредити на кредитополучателя и солидарния длъжник към същата банка и не е дала никога възможност процесният заем да се погаси, въпреки че длъжниците са превеждали обща сума за погасяването му, многократно превишаваща максималния му размер. Оспорват извода на въззивния съд, че не следва да се разглеждат възраженията на касатора Д. К. – трето лице-помагач, за неравноправност на клаузи от договора за кредит, защото те осъществявали личната ѝ защита спрямо кредитора, което било недопустимо, тъй като искът по чл.422 ГПК не бил насочен срещу нея. Оспорват и извода на въззивния съд, че обжалваното първоинстанционно решение било влязло в сила по отношение на „Качика” ЕООД и имало сила на пресъдено нещо спрямо тази страна, както и спрямо ипотекарния длъжник Д. К., на основание чл.223 ГПК, като сочат, че с уточняващата молба към въззивната жалба са уточнили, че обжалват решението само в частта, уважаваща установителния иск по чл.422 ГПК, т.е. става ясно, че решението е обжалвано с въззивна жалба в цялата негова част, уважаваща установителната искова претенция на ищеца по отношение и на двамата ответници, включително и в частта, уважаваща тази претенция по отношение на „Качика” ЕООД, противно на неправилните изводи на въззивния съд. Обосновават подробно възражението си за осъществявана от банката нелоялна практика в нарушение на Директива 2005/29/ЕО на ЕП и на Съвета относно нелоялни търговски практики от страна на търговците към потребителите и изхождащата от това преценка за неравноправен характер на договорните клаузи, на които банката се позовава. Сочат, че двете съдебни инстанции са допуснали нарушение на процесуалните правила, като не са се произнесли по направените в хода на делото възражения за допуснато от страна на банката нарушение на забраната за нелоялни търговски практики, позовавайки се единствено на обстоятелството, че ответникът – физическо лице и третото лице-помагач, отговарящ с имуществото си за дълга на дружеството, не са потребители, както и че помагачът – ипотекарен длъжник, чрез посочените възражения осъществявал личната си защита спрямо кредита, а искът по чл.422 ГПК не бил насочен срещу нея, което било недопустимо в това производство. Намират, че преразглеждането на тези въпроси от касационната инстанция е наложително и, доколкото липсва практика на СЕС и на ВКС, е необходимо и отправянето на преюдициално запитване и допускане на касационно обжалване.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като формулират следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е ипотекарният длъжник като лице, дало своя вещ като обезпечение на чуждо задължение и в процесуалното си качество на трето лице-помагач на страната на главните длъжници в установителен исков процес по чл.422 ГПК, целящ да установи дължимост на вземанията на кредитора ищец по заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК и по издаден въз основа на нея изпълнителен лист, по който е било осъществено принудително изпълнение срещу ипотекираното от помагача имущество, да осъществи собствена материалноправна защита със собствени възражения, които да бъдат разгледани от съда в това производство, включително и такива по чл.429, ал.3 ГПК и чл.151 ЗЗД – да противопостави на кредитора всички възражения, с които разполага длъжникът, както и да иска прихващания с вземания, които длъжникът има срещу кредитора, и които също да бъдат разгледани в това производство?
2. В хипотезата на предходния въпрос, допустимо ли е ипотекарният длъжник като лице, дало своя вещ като обезпечение на чуждо задължение и в процесуалното си качество на трето лице – помагач на страната на главните длъжници в установителен исков процес по чл.422 ГПК да обжалва самостоятелно решенията на съда и да води процеса до постановяване на окончателно влязло в сила решение?
3. Ако главният длъжник не обжалва първоинстанционното съдебно решение, а ипотекарният длъжник като лице, дало своя вещ като обезпечение на чуждо задължение и в процесуалното си качество на трето лице-помагач на страната на главните длъжници в установителен исков процес по чл.422 ГПК, целящ да установи дължимост на вземанията на кредитора ищец по заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК и по издаден въз основа на нея изпълнителен лист, по който е било осъществено принудително изпълнение срещу ипотекираното от помагача имущество, е подал въззивна жалба, с която обжалва решението му в цялата негова установителна част, постановяваща дължимост на паричното вземане по издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и издаден въз основа на нея изпълнителен лист, в тази хипотеза на обжалване на първоинстанционното съдебно решение влиза ли то в сила и ползва ли се със сила на пресъдено нещо по отношение на необжалвалия главен длъжник – ответник, както и влиза ли то в сила и ползва ли се със сила на пресъдено нещо по отношение на обжалвалия ипотекарен длъжник – помагач, който в срок е обжалвал решението в тази му част, предвид разпоредбите на чл.223 и чл.221 ГПК и чл.296, т.2 ГПК?
4. Следва ли пасивното процесуално поведение на главния длъжник-ответник като главна страна в процеса и не обжалването от негова страна на постановеното съдебно решение да влече негативи и да прави решението влязло в сила и ползващо се със сила на пресъдено нещо по отношение на подпомагащата страна в процеса, явяваща се ипотекарен длъжник, както и за солидарния длъжник – ответник и главна страна, при условие че всеки един от тях е обжалвал в срок и надлежно решението в цялата негова част, уважаваща установителната искова претенция на ищеца по чл.422 ГПК и по отношение на всички ответници с въззивна и с касационна жалба?
5. Ако съдебното решение влезе в сила и се ползва със сила на пресъдено нещо за главния длъжник – ответник, явяващ се и главна страна в процеса, това влязло в сила решение на основание чл.223 ГПК ще има ли установително действие в отношенията на третото лице – подпомагаща страна /и ипотекарен длъжник/ и насрещната страна – кредитор и ищец, при условие че решението е обжалвано надлежно и в срок от третото лице – подпомагаща страна /и ипотекарен длъжник/ с въззивна и касационна жалба в цялата негова част, уважаваща установителната искова претенция на ищеца по чл.422 ГПК по отношение на всички ответници?
6. Представлява ли нелоялна практика по смисъла на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към страна на потребители на вътрешния пазар и по смисъла на Закона за защита на потребителите търговската практика, прилагана от ищцовата банка, състояща се в извършване на едностранни служебни операции, с които банката е формирала задължения по отпуснат на кредитополучателя кредит „овърдрафт”, с които служебни тегления от лимита на кредита банката служебно е погасявала падежирали вноски по други кредити, отпуснати на същия кредитополучател, и при положение че кредитите, които банката служебно е предпочела да погаси, са в по-голям размер и по-обременителни за длъжника, както и че същите са обезпечени с други активи на дружеството, за разлика от процесния кредит овърдрафт – обезпечен с личен имот на трето лице подпомагаща страна – ипотекарен длъжник, като в резултат на така прилаганата от банката практика процесният кредит „овърдрафт” не е могъл да бъде реално погасен, въпреки постъпващите суми по сметката?
7. Представлява ли „потребител” по смисъла на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и по Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към страна на потребители на вътрешния пазар, както и по смисъла на Закона за защита на потребителите лицето, което макар да не е страна по договора за кредит, е обезпечило с личното си имущество – единственото му жилище, кредит на дружеството – кредитополучател? Представлява ли съпружеската връзка между това трето лице и управителя на дружеството – кредитополучател основание да се отрече качеството му на потребител по смисъла на посочените директиви и по смисъла на ЗЗП, респективно – основание да се отрече защитата, с която се ползват потребителите по силата на цитираните директиви и закон? Представлява ли и трудовоправната връзка между това лице и дружеството такова основание?
8. Разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към страна на потребители на вътрешния пазар, както и Закона за защита на потребителите, допускат ли национална правна уредба като съдържащата се в чл.6 от Наредба № 3 от 29 септември 2005г. за паричните преводи и платежните системи, както и в чл.21 от Наредба № 3 от 16.07.2009г., на които банката – ищец основава прилаганата от нея нелоялна търговска практика за служебно събиране както на налични, разполагаеми суми на кредитополучателя по разплащателната му сметка, но така също и усвояването служебно на суми, които не са разполагаеми като налични, а представляват отпуснат кредитен лимит по кредит овърдрафт на кредитополучателя /т.е. задължаване на един кредит, за да бъде погасен друг кредит/, като се отчита и обстоятелството, че по различните кредити са предоставени различни обезпечения и са в различна степен обременителни за отговарящите за тях лица?
8.1. Може ли да се приеме, че подобна нормативно уредена възможност преследва легитимна цел, когато при прилагането на същата се увеличава пасивът на едно лице, при това без определен краен предел? Спазен ли е принципът на пропорционалност при прилагането на подобна практика в случаите, когато се стига до резултат, при който потребителят не може да влияе върху преустановяването на същата и не може да се освободи от прекомерно тежките последици, които е длъжен да търпи?
9. В случай че подобна практика като описаната във въпрос 8 не е несъвместима с цитираното европейско законодателство и национален ЗЗП, то същото изисква ли с оглед защитата на потребителите последните да бъдат подробно информирани преди прилагането на тази практика, като даването на съгласие от тяхна страна да е след предоставянето на ясни и конкретни разяснения по приложението на тази практика? Допуска ли уредбата в посочените по-горе Директиви и национален ЗЗП съгласието за прилагането на такава практика /като описаната във въпрос 8/ от страна на засегнатите лица от нейното приложение да бъде изведено по тълкувателен път, от техни конклудентни действия, или напротив, съгласието им следва да бъда освен информирано и изрично изразено?
10. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички заявени и поддържани от страните доводи и възражения, от които зависи правилното разрешаване на спора по делото и да формира изводите си въз основа на всички събрани относими и допустими доказателства и след тяхната съвкупна преценка при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството?
Касаторите поддържат, че по първите два въпроса е налице противоречие с ТР № 4 от 11.03.2019г. по тълк.д. № 4/2017г. на ОСГТК на ВКС, определение № 472 от 22.08.2017г. по ч.т.д. № 1448/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 355 от 18.01.2016г. по гр.д. № 1897/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 142-9 от 11.11.1954г. на ОСГК, определение № 281 от 08.11.2017г. по т.д. № 1600/2017г. на ВКС, ТК, Iт.о., определение № 423 от 27.10.2017г. по гр.д. № 836/2017г. на ВКС, ГК, II г.о., както и намират, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По отношение на въпроси три, четири и пет касаторите се позовават на определение № 576 от 15.09.2014г. по ч.т.д. № 1923/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., ТР № 142-9 от 11.11.1954г. на ОСГК на ВС, определение № 12 от 12.01.2012г. по т.д. № 328/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 131 от 25.07.2019г. по гр.д. № 3102/2018г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 14 от 04.04.2018г. по гр.д. № 1140/2017г. на ВКС, ГК, II г.о., както и поддържат наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на съдебна практика по конкретно поставените в тях постановки. Твърдят, че по въпроси шест, седем, осем и девет липсва съдебна практика на ВКС, поради което са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като същевременно сочат, че въззивното решение е в противоречие със следните решения на СЕС: Решение на Съда /трети състав/ от 21 март 2019г. по дело С-590/17; Решение на Съда /пети състав/ от 7 ноември 2019г. по съединени дела С-349/18 и С-351/18, Решение на Съда /пети състав/ от 17 май 2018г. по дело С-147/16, Решение на Съда /четвърти състав/ от 3 септември 2015 по дело С-110/14, Решение на Съда /шести състав/ от 9 юли 2015г. по дело С-348/14; Решение на Съда /втори състав/ от 20 септември 2017г. по дело С-186/16; Решение на Съда /трети състав/ от 28 юли 2016г. по дело № С-191/15; Решение на Съда от 4 юни 2009г. по дело С-243/08; Решение на Съда /голям състав/ от 9 ноемви 2010г. по дело С-137/08; Решение на Съда /първи състав/ от 30 май 2013г. по дело С-488/11; Решение на Съда /първи състав от 30 май 2013г. по дело С-397/11; Решение на Съда /първи състав/ от 14 март 2013г. по дело С-415/11; Решение на Съда /първи състав/ от 15 март. 2012г. по дело С-453/10; Решение на Съда /шести състав/ от 19 декември 2013г. по дело С-281/12. По отношение на десети въпрос сочи определение № 107 от 19.02.2019г. по т.д. № 1390/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 94 от 13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 161 от 04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 68 от 24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ВКС, ТК, II т.о.
В касационната си жалба касаторите правят и искане на основание чл.628 ГПК вр. чл.267 ДФЕС да бъде отправено преюдициално запитване по въпросите във връзка с възраженията за нищожност на договорни клаузи и за нелоялна търговска практика по смисъла на Директива 2005/29 ЕО, поставени в изложението, както и по въпроси, формулирани от съда и явяващи се от значение за правилното разрешаване на делото, доколкото приложимото към спора право е такова, уредено в законодателни актове на ЕС – Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори и Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар.
Ответникът „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД оспорва касационната жалба. Излага възражение за недопустимост на касационната жалба на третото лице-помагач Д. К., като счита, че жалбата е подадена при отпаднал правен интерес с оглед липсата на подадена както въззивна, така и касационна жалба от кредитополучателя „Качика” ЕООД в частта на решението /на първоинстанционния съд и потвърдителното решение на въззивния съд/, в която искът на банката по чл.422 ГПК е уважен. Счита, че след като въззивното решение е влязло в сила спрямо кредитополучателя „Качика” ЕООД, то ипотекарният длъжник Д. К., която е учредила ипотека както за дълга на това дружество, така и за този на съдлъжника Н. К., следва да търпи принудително изпълнение срещу ипотекираното имущество за удовлетворяване на вземането на банката по образуваното изпълнително дело, дори и само за събиране на вземането по стабилизираната заповед за изпълнение срещу дружеството. Поддържа още, че към момента банката е получила от съдебния изпълнител сумите от продажбата на ипотекираното от касаторите К. имущество, обезпечаващо процесния договор за овърдрафт. Поддържа, че нито едно от сочените касационни основания не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е обусловил изводите на въззивния съд. Твърди, че предмет на спора по делото е размерът на вземанията на банката по абсолютен търговски договор – по договор за банков кредит – овърдрафт, по който нито едно от задължените лица няма качеството потребител и по силата на процесния договор не е предоставяна потребителска услуга на нито едно физическо лице, в това число и Д. К.. Сочи, че макар последната да е допусната да участва в производството по делото, тя не е необходим другар, тъй като правоотношението между нея и банката като ипотекарен кредитор не е предмет на спора, нито би могъл да бъде в рамките на производството по чл.422 ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че производството пред него е по въззивна жалба на Н. С. К. и Д. Д. К. срещу първоинстанционното решение, с което е уважена спрямо тях претенцията на ищеца по чл.422 ГПК. В мотивите си е приел, че първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е установено вземането на Банката спрямо длъжника - кредитополучател „Качика“ ЕООД-гр. Бургас за претендираните по делото главница, лихви, разноски, такси и др., произтичащи от сключения между тях договор за овърдрафт от 17.07.08г. с кредитен лимит от 200 000лв. Посочил е, че в този договор въззивникът Н. К., който е управител и едноличен собственик на капитала на дружеството, е посочен за солидарен длъжник и според чл.8.2 от договора за овърдрафт отговаря солидарно /при условията на чл.121 и сл. ЗЗД/ за изпълнението на всички задължения на последния към кредитната институция. С оглед на това е намерил, че след като вземането на ищеца спрямо главния длъжник /дружеството- кредитополучател/ е установено по основание и размер, то би следвало да се счете за установено и спрямо солидарно отговорния за същия дълг /в пълния му размер/ съдлъжник Н. К., освен ако в рамките на настоящото производство той не се защити с обосновано оплакване за неправилност на изводите на първата инстанция по въведените против вземането на кредитора общи за всички солидарни длъжници правозащитни възражения или по личните му такива /арг. от чл.122, ал.3 и чл.127, ал.3 от ЗЗД/.
Въззивният съд е констатирал, че в отговора и допълнителния отговор на исковата молба възраженията на съдлъжника против вземането на банката са същите като тези на дружеството- кредитополучател, както и че във въззивната жалба няма конкретни оплаквания срещу съществуването на заявените по делото вземания на кредитодателя, освен в контекста на приложима потребителска защита спрямо третото лице- помагач и свързаната с нея недействителност на всички клаузи от договора за овърдрафт и анексите към него, определящи положението на потребителя като неравнопоставено спрямо икономически по-силната страна в правоотношението- Банката.
Въззивният съд е намерил, че анализът на процесния договор за овърдрафт, анексите към него и останалите събрани по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност, ведно със заключенията по назначената съдебно- икономическа експертиза установяват вземането на банката в посочените в исковата молба основание и размери спрямо съдлъжника-въззивник. Приел е, че първото усвояване на кредита до 150000 лв. по договора за овърдрафт е уговорено и предоставено на кредитополучателя за рефинансиране на негов заем към друга банка, а последващото многократно усвояване на овърдрафта до максималния му размер след рефинансиране на сумите по чл. 2.1.1 /първото усвояване/, е ползвано като оборотни средства, свързани с основната дейност на търговеца. Посочил е, че след сключването на посочените в исковата молба анекси, крайният срок за погасяване на всички вноски-главница, лихви, такси, разноски и др. е 15.01.2014г. От заключението на съдебно-икономическа експертиза, допусната във връзка с движението по сметката, обслужваща овърдрафта, и размера на задължението на дружеството при завеждането на делото, е приел за установено, че за периода от 28.08.2008 г. до 30.08.2012 г. от отпуснатия овърдрафт са били усвоявани многократно суми в рамките на предвидения лимит от 200 000лв. Посочил е, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист начислените и непогасени задължения по договора за овърдрафт и анексите са в общ размер на 258114.65 лева, от които 198525.24 лева - усвоена и непогасена главница, 28767.48 лева - начислена и непогасена редовна лихва, 30601.93 лева - начислена и непогасена наказателна лихва и 220 лева – разноски; начислената съгласно чл. 5 от анекс №15 месечна погасителна вноска за лихва, дължима на 05.01.2014 г.в размер на 135 лева, както и падежиралите към крайния срок за погасяване на кредита 15.01.2014г. суми не са погасени на съответните падежни дати; ищецът е платил разноските за застрахователна премия от 195 лева на 30.07.2014 година и тези за подновяване вписването на договора за особен залог в ЦРОЗ в размер на сумата от 25 лв. на 03.06.2014 година.
Въззивният съд е приел, че банката и кредитополучателят по договора са уговорили в чл. 2.1.2 кредитът да бъде ползван по една конкретно посочена разплащателна сметка на кредитополучателя, като според експерта в периода от 28.07.2008 г. до 07.04.2015 г. от нея са били обслужвани три договора за кредит в лева, сключени между тях: процесният договор за овърдрафт, договорът за револвиращ банков кредит от 22.03.2005 г. и договорът за банков кредит от 11.03.2011г. През същият период от време от тази сметка чрез превалутиране са били прехвърляни и средства по разплащателната сметка на „Качика“ ЕООД в евро, която е обслужвала други два договора за кредит в евро между страните: договор за банков кредит от 03.02.2006 г. и договор за инвестиционен банков кредит от 19.12.2006 г. Посочил е, че по сметката няма постъпили суми с конкретно основание „за погасяване на овърдрафта“, доколкото като разплащателна тя е служела и за всякакви други разплащания на търговеца.
Въззивният съд е приел, че според договора до размера на разрешения овърдрафт Банката служебно изпълнява платежните нареждания на кредитополучателя, за които няма достатъчно средства по сметката /чл. 3.5/; че постъпващите по сметката суми намаляват частта на ползвания овърдрафт, без да е необходимо изрично нареждане за това от страна на кредитополучателя/чл.3.6/; че банката начислява лихва само върху използваната част от кредита; че усвоените суми по кредита не следва да надхвърлят към всеки един момент от действието на договора размера на овърдрафта; че в чл. 3.10 кредитополучателят е дал своето безусловно и неотменимо съгласие банката служебно да събира своите вземания, произтичащи от и във връзка със същия, от всички негови сметки при банката и/или да прихваща вземанията си срещу всякакви негови авоари при нея; че според чл. 4.1 за ползвания овърдрафт кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва с определен размер, която се начислява ежедневно и се плаща в последния ден на всеки месец, като при забава в плащането на дължими по договора суми кредитополучателят дължи на банката неустойка - наказателна лихва за забава в определен размер /едномесечен Софибор плюс 12 пункта надбавка годишно върху усвоената и непогасена главница по овърдрафта/ за времето на забавата до окончателното погасяване на забавените вноски. Приел е, че сключените впоследствие анекси са изменили условията по първоначалния договор и крайния падеж, но няма данни претендираното спрямо ответника- съдлъжник вземане на банката да е формирано в отклонение от направените в договора и анексите уговорки.
Въззивният съд е намерил за неоснователни въведените от ответниците по делото възражения за нищожност на отделни клаузи от договора за кредит и анексите към него /поддържани във въззивната жалба/, поради тяхната неравноправност. Посочил е, че тези доводи се черпят от нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., касаеща неравноправните клаузи в потребителските договори и от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), чрез който акт тя е транспонирана в националното ни законодателство, а също и от твърдението за нелоялни търговски практики от страна на Банката по смисъла на уреждащата тази материя Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и съвета от 11.05.05г., сочеща такива практики на търговци спрямо потребители на вътрешния пазар. Взел е предвид, че по смисъла на чл.2 от цитираната първа Директива „потребител“ е всяко физическо лице, което участва в качеството си на страна по договорите поради интереси, стоящи извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, както и че с § 13а, т. 9 ДР на ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на горепосочената Директива на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Посочил е още, че във връзка с преюдициални запитвания по приложението на чл. 2, б. „б“ от Директивата е формирана и практика на Съда на Европейския съюз, съобразена от първата инстанция, съгласно която понятието „потребител“ по смисъла на посочената разпоредба има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, изискващо съобразяване дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия /т. 27/. Преценката се извършва с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото /т. 28/. Съобразил е и практиката на ВКС, според която лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващо такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Посочил е, че Втората директива също се прилага при нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители, съгласно чл.5 /преди, по време на и след търговска сделка във връзка със стока/ и предимно урежда отношенията между потребители и предприятия.
С оглед на това и съобразявайки данните по делото, въззивният съд намерил, че дружеството- кредитополучател не може да се позове на защита като потребител. Приел е, че съдлъжникът му Н. К. в лично качество също не може да ползва от тази защита, тъй като към момента на подписването на договора за овърдрафт и по време на цялото негово действие е бил управител на търговеца /с изключение на времевия отрязък, когато такъв е било третото лице-помагач/ и същевременно едноличен собственик на капитала на дружеството - кредитополучател, което го поставя в тясна и трайно установена функционална връзка с търговската дейност на дружеството - кредитополучател, изключваща възможността участието му в договора за кредит да се счете продиктувано от лични съображения и цели, стоящи извън тези, които обслужват дейността на представлявания от него търговец. Заключил е, че Н. К. не може да се счете за икономически по-слаба страна в оспорваното кредитно правоотношение и не може да се позове на защита като потребител. По тези съображения е намерил за неоснователни възраженията на въззивника за нищожност на увреждащите го неравноправни клаузи от договора за овърдрафт и подписаните към него допълнителни анекси и е достигнал до извод, че същият дължи на банката заявените в настоящото производство суми по кредита, така както са описани по основание размер в исковата молба.
Въззивният съд е приел, че подробните възражения за неоснователно отказана от първата инстанция потребителска защита на въззивницата по делото Д. К. - трето лице помагач на ответниците в производство пред първата инстанция, не подлежат на самостоятелно разглеждане, доколкото осъществяват личната й защита спрямо кредитора, а искът по чл.422 от ГПК не е насочен срещу нея. Посочил е, че Д. К. е ипотекарен длъжник на банката и е обременила имотите си, посочени в н.а. №18, т.ІІІ, рег. №4970 по д. №385 от 17.07.08г., в обезпечение задължението на търговеца за връщане на усвоените по договора от 17.07.08г. за овърдрафт с лимит от 200 000лв. суми, в която и да е тяхна част, ведно с лихви, комисионни, такси и разноски, включително и на последващите анекси в случай на разсрочване на кредита или промяна на други условия по него. Констатирал е наличието на данни за насочване на принудително изпълнение от страна на Банката срещу ипотекираното имущество на К. с цел удовлетворяването й като обезпечен кредитор, но е намерил, че то не може да бъде избегнато с произнасянето на съда по въведените в този процес възражения за нищожност на клаузите от кредитния договор, в контекста на осъществената от третото лице-помагач на ответниците материално правна защита, тъй като предмет на делото не е установяването на задължението на ипотекарния длъжник към кредитора, а на чуждия дълг, който е обезпечен с ипотеката, а освен това К. не е страна по кредитното правоотношение. Изложил е съображения, че от процесуалноправна страна и предвид разпоредбата на чл.223 от ГПК, определяща субективните и обективни предели на СПН на съдебното решение между участващото в процеса трето лице - помагач и насрещната страна по делото, формираната с първоинстанционното решение СПН се изразява в това Д. К. да приеме за съдебно установено вземането на Банката спрямо „Качика“ ЕООД по договора за овърдрафт от 17.07.08г., доколкото обезпечава с имуществото си изпълнението му. Посочил е, че не е предмет на настоящото дело дали тя следва да бъде ангажирана в изпълнителното производство като ипотекарен длъжник на банката.
Въззивният съд е споделил изцяло всички останали правни и фактически съображения на първата инстанция, обуславящи крайния й извод по спора, поради което и на основание чл.272 от ГПК е препратил към мотивите на съдебния й акт.
С постановеното по делото решение № 100217 от 05.08.2021г. въззивният съд е оставил без уважение молбата по чл.250 ГПК за постановяване на допълнително решение по въззивна жалба на „Качика“ ЕООД против решение № 32 от 24.04.2019г. по т.д. № 523/15г. по описа на ОС – Бургас в частта, уважаваща предявения против него иск на банката по чл.422 ГПК, обективирана на л.4 от касационната жалба. Това решение не е обжалвано от страните.
Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на подадената от третото лице-помагач Д. К. касационна жалба. Легитимацията на същата да обжалва постановеното въззивно решение произтича от качеството ѝ на страна в производството, конституирана да подпомага и двамата ответници по предявените искове. С оглед на това нейно качество не могат да бъдат отречени легитимацията и интереса ѝ от обжалване на постановеното въззивно решение.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Неоснователен е доводът за недопустимост на решението поради неотправяне на преюдициално запитване до СЕС във връзка с направените от касаторите възражения. Дори и за въззивния съд да е било налице такова задължение, то неизпълнението му би рефлектирало върху правилността на постановеното решение, но не и върху неговата недопустимост.
Формулираният от касаторите първи въпрос се отнася до допустимостта в настоящото производство на направени от ипотекарен длъжник, обезпечил със своя вещ чужд дълг, възражения, осъществяващи собствена материалноправна защита и защитата, с която разполага длъжникът. Въпросът е формулиран общо и без връзка с решаващите мотиви на въззивния съд, който не е отрекъл на ипотекарния длъжник като трето лице-помагач правото да релевира всички възражения, с които разполага длъжникът, както и собствените си възражения, относими към спорното материално правоотношение, предмет на делото, а е отрекъл единствено правото на същия да се позове на собствената си потребителска защита, съобразявайки предмета на производството – установяване на вземането на длъжниците по договора за банков кредит, а не съществуването на ипотечното право на банката по отношение на ипотекарния длъжник, дал своя вещ за обезпечаване на този чужд дълг. Поради това по начина, по който е формулиран, въпросът не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. От друга страна, не е налице и поддържаното допълнително основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като изводите на въззивния съд не противоречат на посочената от касаторите практика на ВКС. В ТР № 4 от 11.03.2019г. по т.д. № 4/2017г. на ОСГТК на ВКС е прието, че обективното материално право признава на ипотекарния длъжник всички възражения, с които разполага главният длъжник, както е приел и въззивният съд. Определение № 472 от 22.08.2017г. по ч.т.д. № 1448/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 355 от 18.01.2016г. по гр.д. № 1897/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о. не дават разрешение на поставения въпрос. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Във връзка с възраженията, предоставени на ипотекарния длъжник, обезпечил със своя вещ чужд дълг, в исковото производство с предмет - обезпечения дълг, е формирана постоянна практика, според която това лице може да релевира всички възражения, с които разполага и длъжникът. Следва да се добави, че евентуалните възражения на ипотекарния длъжник за нарушаване на правата му на потребител се явяват извън предмета на такова производство, а могат да бъдат релевирани в производство по установяване или оспорване на ипотечното право на кредитора, доколкото уважаването на тези възражения би имало за последица освобождаване на третото лице от отговорността за чуждия дълг, но не и отричане на дълга на самия длъжник спрямо кредитора и възможността му да се удовлетвори от имуществото на самия длъжник.
Поставените от касаторите въпроси 2, 3, 4 и 5 се отнасят до изводите на въззивния съд, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта по установителния иск, предявен против главния длъжник „Качика“ ЕООД, и са свързани с правото на третото лице-помагач да обжалва решението в тази му част и със силата на такова решение по отношение на общите за главния и за солидарния длъжник факти. От една страна, въззивният съд не е излагал съображения за недопустимост третото лице-помагач да обжалва първоинстанционното решение в посочената част, а решаващите му изводи са обосновани със съображения, че решението в тази част не е обжалвано от въззивниците. При неправилност на този извод на въззивния съд касаторите са разполагали с предвидената в чл.250 ГПК защита – чрез искане за допълване на въззивното решение и обжалване на отказа за това, като в случая не са обжалвали постановеното от въззивния съд решение № 100217 от 05.08.2021г., с което е оставил без уважение молбата по чл.250 ГПК за постановяване на допълнително решение. От друга страна, въззивният съд не е приел за недопустимо в рамките на въззивното производство съдлъжникът Н. К. да се защити с обосновано оплакване за неправилност на изводите на първата инстанция по въведените против вземането на кредитора общи за всички солидарни длъжници правозащитни възражения или по личните му такива /арг. от чл.122, ал.3 и чл.127, ал.3 от ЗЗД/, но е констатирал, че в отговора и допълнителния отговор на исковата молба възраженията на съдлъжника против вземането на банката са същите като тези на дружеството - кредитополучател, както и че във въззивната жалба няма конкретни оплаквания срещу съществуването на заявените по делото вземания на кредитодателя, освен в контекста на приложима потребителска защита спрямо третото лице - помагач и свързаната с нея недействителност на всички клаузи от договора за овърдрафт и анексите към него. Поради това така формулираните въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационен контрол.
Поставените от касаторите въпроси 6, 8, 8.1 и 9 не се явяват обуславящи изхода на делото, тъй като въззивният съд не се е произнасял по тях, приемайки, че Н. К. не може да се счете за икономически по-слаба страна в оспорваното кредитно правоотношение и не може да се позове на защита като потребител, а третото лице Д. К. не може да се ползва от потребителска защита по настоящото дело с оглед предмета му. Същото се отнася и за въпрос 7, тъй като въззивният съд не е отрекъл на третото лице-помагач /ипотекарен длъжник/ качеството на потребител, а е приел, че същото не може да се ползва от потребителска защита в настоящото производство с оглед спорното материално правоотношение, предмет на делото. Поради това искането за допускане на касационно обжалване по посочените въпроси е неоснователно.
Формулираният въпрос 10 се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди всички твърдения и възражения на страните и събраните по делото доказателства. Въпросът е важен, но по него не е налице соченият допълнителен критерий на чл.280, ал.1, г.1 ГПК, тъй като, противно на твърдението на касаторите, въззивният съд е обсъдил всички относими към предмета на спора твърдения, доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства, и въз основа на тях е формирал решаващите си изводи.
Неоснователно е и направеното от касаторите искане за отправяне на преюдициално запитване по въпросите във връзка с възраженията за нищожност на договорни клаузи и за нелоялна търговска практика по смисъла на Директива 2005/29 ЕО, поставени в изложението, тъй като по изложените по-горе съображения тези въпроси не се явяват обуславящи решаващите изводи на въззивния съд и изхода на делото.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Н. С. К. и Д. Д. К. за отправяне на преюдициално запитване до СЕС на основание чл.267 ДФЕС.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 150 от 20.12.2019г. по т.д. № 298/2019г. на Апелативен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Н. С. К. и Д. Д. К. да заплатят на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата 250 лева /двеста и петдесет лева/ - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|