Ключови фрази

2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 546

София, 29.06.2022 г.



Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4004 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Юробанк България“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителните директори Д. Ш. и П. Д., чрез адв. Д. Д., против въззивно решение № 10429 от 18 юни 2021 г., постановено по в.гр.д. № 3836/2017 г. по описа на Апелативен съд София, в частта му за потвърждаване на решение № 3477 от 19 май 2017 г., постановено по гр.д. № 14051/2013 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от банката против Н. Ц. Н. иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на главница по сключен между тях договор за кредит за покупка на недвижим имот № ....../...... г. и допълнително споразумение към него от ........ г. над сумата от 42604,90 швейцарски франка до сумата от 88276,06 швейцарски франка.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че липсата на точно изпълнение следва да бъде съобразено в рамките производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, дори когато не са настъпили последиците на надлежно обявената предсрочна изискуемост на цялото задължение по договор за кредит. Неправилно въззивният съд взел предвид единствено настъпването на падежа на част от останалите вноски до датата на приключване на съдебното дирене, тъй като не била налице настъпила предсрочна изискуемост на остатъка от задълженията по кредита. По този начин съдът не зачел исковата молба, в която е изразена волята на кредитора за считане на задълженията по договора за изцяло предсрочно изискуеми и са формулирани претенции за остатъчните непогасени суми по кредита като общо дължими такива, а не суми за отделни погасителни вноски. Сочи се, че в хода на производството са настъпили последиците на предсрочната изискуемост, поради което е следвало да се установи дължимостта не само на падежиралите в хода на съдебното дирене вноски, а всички остатъчни суми по кредита. Поддържа се, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът не е обсъдил доказателствата по делото и така е постановил необосновано решение, изводите на което са в очевидно несъответствие с правилата на формалната логика; че съдът неправилно е приложил материалния закон, тъй като не е съобразил правилно правнорелевантните за настъпване на предсрочната изискуемост факти. Оспорва се изводът за наличието на уговорка за непозволен от закона анатоцизъм, защото въпросната договорка за капитализация била допустима на общо основание и по силата на чл. 9 ЗЗД, като се сочи, че съгласно Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфичните провизии за кредитен риск (обн. ДВ бр. 38 от 11.04.2008 г.), липсва забрана между страните да бъде уговорена възможност за капитализиране на лихви. Сочи се, че подходът на въззивната инстанция, при който не се прави разграничение между анатоцизъм и капитализация на лихви към главница и тяхното последващо олихвяване, не е оправдан, доколкото при капитализацията на лихви (където се преустановява начисляването на лихва за просрочие и се начислява само редовна лихва) не съществува опасност от рязко нарастване на дълга, каквато безспорно е налице при анатоцизма (където редовната лихва започва да се начислява и върху лихвата за просрочие, а не само върху главницата). Затова и заплащането на лихва върху формираната главница не само не е забранено, но и съответства на нормалната житейска логика и търговска практика за предоставения паричен ресурс да се дължи възнаграждение. Затова и законът не забранява капитализацията, а чл. 10, ал. 3 ЗЗД не урежда процесния случай. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответницата Н. Ц. Н., с адрес в София, представлявана от адв. В. В., в отговор на касационната жалба поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Срещу същото въззивно решение е подадена касационна жалба и от Н. Ц. Н., с адрес в София, представлявана от адв. В. Волева, в частта, с която първоинстанционното решение е отменено и е признато за установено в отношенията между страните, че Н. дължи на „Юробанк България“ АД на основание договор за кредит за покупка на недвижим имот № ....../........ г., неплатени падежирали вноски за главница в размер на 42604,90 швейцарски франка, както и неплатени падежирали вноски за договорна възнаградителна лихва в размер на 6216,81 швейцарски франка за периода 10.05.2012 г.-06.03.2013 г., по релевантния в отношенията между страните курс „купува“ на швейцарския франк към лева, определен от „Юробанк България“АД в деня на усвояването на кредита 25.07.2008 г., в размер на 1.180400, съгласно подписаното между страните приложение № 1/25.07.2008 г., за които вземания в полза на банката е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК, както и в частта, с която са присъдени разноски съобразно уважената част от исковете.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно в обжалваната част поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Предвид безспорно установеното по делото обстоятелство, че към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК касаторката не е имала неплатени задължения към банката и сочените от банката вноски с падеж 10.05.2012 г., 10.06.2012 г. и 10.07.2012 г. са платени; платени били вноски в период и много след депозиране на исковата молба по чл. 422 ГПК. Споделя се особеното мнение, с което е подписано решението, че при липса на възникнало право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем не следва да се присъждат падежирали вноски и да се прилага тълкувателно решение № 8/2017 г., ОСГТК. Поради това се счита, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е налице произнасяне за бъдещи вземания, които са възникнали след подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК, а сумите, за които исковете са уважени, касаят период след депозиране на заявлението. При това положение, правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем изобщо не е възникнало, защото е необходимо да е налице неизпълнение на договора, вследствие на което обективно да възникне правото за банката да обяви кредита за предсрочно изискуем и да уведоми кредитополучателя. Ако се приеме, че съдът може да присъди падежирали вноски и в случаите, когато няма неизпълнение от страна на кредитополучателя към датата на подаване на заявлението, би се стигнало до възможност банката да злоупотребява с права и да завежда дела, без изобщо да е възникнало правото за това. Поддържа се, че въззивното решение противоречи на т. 18 от ТР № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, според която предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. Поради това се счита, че позоваването на ТР № 8/2017 г., ОСГТК, при установената от фактическа страна липса на неизпълнение към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК води до очевидна неправилност на въззивното решение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, разрешени според касаторката в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Ответникът по тази касационна жалба „Юробанк България“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез адв. Д. Д., в отговор сочи доводи за липса на основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество.
По делото се установява, че ищецът „Юробанк България“АД основава исковете си на твърдението, че сключеният между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот е станал предсрочно изискуем на 10.07.2012 г. поради неплащането от страна на ответницата на три последователни месечни вноски в размер на по 705,93 швейцарски франка, с падежи на 10.05.2012 г., 10.06.2012 г., и 10.07.2012 г. Безспорно е, че на 22.07.2008 г. между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № ......../...... г., по силата на който ищецът се е съгласил да предостави на ответницата кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 107000 лева, по курс „купува“ на банката на швейцарския франк към лева в деня на усвояване на кредита, с краен срок за погасяване 28.07.2038 г., обезпечен с ипотека върху недвижим имот на ответницата, с първоначален размер на месечната погасителна вноска от 583,93 швейцарски франка, който е усвоен на 25.07.2008 г.; приложимият курс „купува“ на швейцарския франк към лева на датата на усвояване на кредита е 1,180400, като между страните при сключването на договора не е подписан първоначален погасителен план; с допълнително споразумение от 11.10.2011 г. страните са се споразумели да преструктурират отпуснатия кредит, като съгласно чл. 3 от споразумението сумата на съществуващото просрочие е била преоформена чрез натрупването ѝ към редовната главница по кредита, въведен е тримесечен срок за облекчено погасяване на кредита и е подписан нов погасителен план; ответницата е преустановила плащането на дължимите месечни вноски за договорни лихви и главници на 10.05.2012 г.; банката се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 9920/2013 г. по описа на Районен съд София, въз основа на който е образувано изпълнително дело за събиране на процесното спорно вземане, като изпълнението е било насочено към ипотекирания в полза на банката недвижим имот на длъжника. Пред въззивната инстанция е допусната и приета счетоводна експертиза, от която се установява, че с преводно нареждане на 11.02.2015 г. от частен съдебен изпълнител Н. К. е била преведена по служебна сметка на ищеца сума в размер на 64753,38 лева, получена от продажбата на ипотекирания в полза на банката недвижим имот, като с постъпилата сума банката е извършила погасяване на задължения на ответницата за разноски в размер на 16476,64 лева и със сумата 48276,75 лева е извършила погасяване на целия остатък от главницата по кредита в размер на 25831,36 швейцарски франка. След извършеното от банката погасяване, към датата на изготвяне на заключението (31.01.2020 г.), съгласно счетоводното отчитане на кредита от банката, остават дължими от ответницата задължения в размер на 44966,83 швейцарски франка за договорна лихва, и задължения за такси в размер на 3441,32 швейцарски франка. В тази връзка, позовавайки се на разясненията по ТР № 4/2013, ОСГТК, съдът приема, че фактите относно частичното удовлетворяване на вземането на ищеца в изпълнителното производство са ирелевантни и не следва да се вземат предвид при установяване съществуването на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, и неговия размер към момента на приключване на съдебното дирене.
Въззивният съд приема, че уговорената престация в швейцарски франкове не противоречи на специалните разпоредби на Закона за кредитните институции, нито на чл. 430, ал. 1 ТЗ. Обстоятелството, че реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице, а фактическото предоставяне на усвоения кредит на разположение на кредитополучателя е в националната валута, не обосновава извод, че договорът е сключен в лева, както поддържа ответницата. Приема се, че същият е сключен в швейцарски франкове.
Констатирано е, че с решение № 6001 от 12 август 2019 г., постановено по в.гр.д. № 11316/2017 г. по описа на Софийски градски съд, влязло в сила на 25.09.2019 г., е признато за установено между страните, че част от клаузите на процесния договор за кредит са нищожни, поради неравноправния им характер, а именно: чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 13, ал. 1, чл. 24, ал. 1 и ал. 2. В същото производство банката е била осъдена да заплати на Н. сумите, получени на основание признатите за нищожни клаузи от договора (1201,95 лева разлика от предварително договорения размер на анюитетните вноски и платените от ищцата 47 вноски за периода 07.12.2008 г.-05.12.2013 г.; 50 лева надплатена такса за управление по кредита, платена ежемесечно в периода 07.12.2010 г.-05.12.2013 г.; 5703,83 лева недължимо платена сума за анюитетни вноски за периода 07.12.2008 г.-10.04.2012 г., явяваща се разлика между стойността на анюитетната вноска, определена в швейцарски франкове, и платената в лева). С оглед на това решение, според приетото в първоинстанционното производство допълнително заключение на счетоводната експертиза за периода от сключването на договора за кредит до датата на подписването на допълнителното споразумение от 11.10.2011 г., на ответницата са били неоснователно начислени въз основа на нищожните клаузи от договора задължения в размер на 2156,16 швейцарски франка повече от действително дължимата от нея сума, съобразно първоначално договорените в договора условия. Приема се, че с допълнителното споразумение от 11.10.2011 г. ответницата се е съгласила, че задълженията ѝ по кредита към датата на сключване на споразумението са в размер на 87849,41 швейцарски франка, като посочената сума (съгласно чл. 3, ал. 1) включва всички дължими към датата на сключване на споразумението плащания във връзка с кредита, включително едностранно начислените от банката увеличени размери на месечните анюитетни вноски и едностранно увеличените размери на договорните лихви, определени въз основа на нищожните клаузи от първоначалния договор. Посочената сума включва и сумата на просрочените лихви, която „се преоформя служебно от банката на датата на допълнителното споразумение чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит“, която нова главница (включваща и просрочените лихви) подлежи на последващо олихвяване. С чл. 4 е предвиден „период на облекчено погасяване“, през който се начислява фиксирана годишна лихва в размер на 2,65 %, която е начислена, но неплащана през периода на облекчено погасяване лихва, след изтичането му се натрупва върху дълга, и така получената обща сума, съгласно уговореното в чл. 6, подлежи на последващо олихвяване. Въззивният съд намира, че с посочените разпоредби на страните са уговорили непозволен от закона анатоцизъм, който е допустим само при уговорка между търговци, поради което същите са нищожни, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Доколкото допълнително споразумение представлява предоговаряне на кредит, като задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, съдът приема, че същото е изцяло нищожно на основание чл. 366 ЗЗД, поради което не поражда правни последици и разпоредбите му не следва да се прилагат в отношенията между страните, в т.ч. тези, предвиждащи начисляване на допълнителни такси (чл. 12 и чл. 16), нов падеж на задълженията (чл. 15), и нов размер на месечните погасителни вноски, съгласно подписаният с него погасителен план.
Съобразно приетата във въззивното производство допълнителна счетоводна експертиза, по която е изготвен погасителен план за погасяване на кредит с уговорените параметри в договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL....../....... г., се установява, че при отчитане на заплатените от ответницата на банката суми за погасяване на задълженията по кредита в периода от 28.08.2008 г. до датата на последното плащане 10.04.2012 г., в общ размер на 38590,42 лева, се погасяват общо 55 месечни анюитетни вноски – за периода до 22.02.2013 г. включително. В този случай към датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК на 07.03.2013 г. не са налице каквито и да е непогасени просрочени задължения, тъй като датата на падежа на първата неплатена анюитетна вноска е 22.03.2013 г. Поради това се приема, че към датата, на която банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, не са били налице неплатени вноски с настъпил падеж в размер на по 705,93 швейцарски франка, с падежи на 10.05.2012 г., 10.06.2012 г., и 10.07.2012 г., тоест не са били налице непогасени падежирали задължения на ответницата и към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и не са били налице условията за обявяване на предсрочната изискуемост на остатъка от кредита. Въпреки че предсрочна изискуемост на остатъка от кредита в конкретния случай не е настъпила, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК съдът счита, следва да се вземат предвид настъпилите в хода на производството до приключване на съдебното дирене релевантни обстоятелства, а именно – настъпването на падежа на част от останалите вноски по кредита, с което задължението за заплащането на включената в тях част от претендираната главница и вземане за договорна лихва, е станало изискуемо. Констатира се, че към 22.02.2021 г., както и към датата на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция (18.03.2021 г.), общият размер на неплатените падежирали месечни анюитетни вноски по договора за кредит се равнява на левова равностойност на сумата от 66283,20 лева, в т.ч. 50290,82 лева главница и 15992,38 лева договорна възнаградителна лихва. Съобразно приложимия курс на банката „купува“ на швейцарския франк към лева в деня на усвояването на кредита, съгласно подписаното между страните приложение № 1/25.07.2008 г., в размер на 1.180400, задължението на ответницата се изчислява в размер на 56153,17 швейцарски франка, в т.ч. главница в размер на 42604,90 швейцарски франка и 13548,27 швейцарски франка договорна възнаградителна лихва. Тази лихва е начислена с изготвения по делото погасителен план, за периода 22.03.2012 г.-22.02.2021 г., който период е извън претендирания със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но същата се дължи на основание чл. 3, ал. 1 от първоначалния договор, която разпоредба е валидна и обвързва страните за реално ползвания от ответницата кредитен ресурс до датата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция. Доколкото обаче в исковата молба се претендира вземане за възнаградителна лихва в размер на 6216,81 швейцарски франка, съдът намира, че искът по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане за възнаградителна лихва следва да бъде уважен само до предявения размер. Тъй като изискуемостта на вземането за главница до размера от 42604,90 швейцарски франка е настъпила в хода на процеса, съдът приема, че следва да се признае за съществуващо и вземане за законна лихва върху тази главница, но за периода от датата на последния падеж – 22.02.2021 г., до окончателното плащане.
Въззивното решение е подписано с особено мнение от член на съдебния състав, според което, предвид установената по делото липса на предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, искът следва да се отхвърли както за предсрочно изискуемите суми, така и за падежиралите до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция вноски по договора, тъй като разясненията по ТР № 8/2017 г., ОСГТК, касаят единствено хипотезите, при които правото за обявяване кредита за предсрочно изискуем е възникнало към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, но не е надлежно упражнено.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, касационният съд, в настоящия си състав, намира, че следва да допусне касационното обжалване и по двете жалби по въпросите: следва ли съдът да вземе предвид настъпването на последиците на предсрочната изискуемост, когато предпоставките за настъпване на същата са настъпили в хода на съдебното дирене, като в исковата молба и с оглед изложените в хода на исковия процес твърдения (включително начина, по който претендираните суми са индивидуализирани), ищецът изразява недвусмисленото си желание да счита кредита за предсрочно изискуем, и има ли значението на покана за обявяване на задълженията по договор за банков кредит за предсрочно изискуеми съдържащото се в исковата молба изявление на кредитора, че претендираните суми са именно предсрочно изискуеми, като същите не се претендират и не са индивидуализирани като отделни погасителни вноски, а като глобална сума. Преценката на възприетото от въззивния съд разрешение следва да се извърши спрямо тълкуването, дадено от ВКС в решение № 10 по т.д. № 16/2019 г., II т.о. При отговора на тези въпроси ще се съобрази и питането на касатора Н., което обобщено се свежда до това дали в производство по чл. 422 ГПК следва да се съобразяват вземания, възникнали след подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК и исковата молба, когато не е налице неизпълнение на задълженията на кредитополучателя към датата на депозиране на заявлението, и следва ли да намери приложение в този случай чл. 235, ал. 3 ГПК. При разглеждането на спора по същество като довод за неправилност на въззивното решение ще се разгледа и въпросът на банката, свързан с констатирания от въззивния съд анатоцизъм.
За касационното обжалване банката дължи държавна такса от 1458,77 лева, а касаторката Н. – държавна такса от 1559,27 лева (изчислено на база обжалваемия интерес по курса към подаване на заявлението).
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 10429 от 18 юни 2021 г., постановено по в.гр.д. № 3836/2014 г. по описа на Апелативен съд София.
УКАЗВА на „Юробанк България“ АД в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателство за внесена по сметка на ВКС държавна такса от 1458,77 лева, като в противен случай производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
УКАЗВА на Н. Ц. Н. в едноседмичен срок от получаването на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателство за внесена по сметка на ВКС държавна такса от 1559,27 лева, като в противен случай производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на IV г. о. за насрочването му в открито съдебно заседание след представянето на доказателство за внесена държавна такса.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: