О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 400 гр. София, 26.11.2013 год. Върховният касационен съд на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА СНЕЖАНКА НИКОЛОВА като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 6155/2013 год. по описа на Върховния касационен съд, ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частната касационна жалба на Р. и. „С. н. Й. в Б.”, [населено място], чрез процесуалния й представител адвокат В. С. от [населено място], против въззивното определение от 5.07.2013 год. по ч. гр. д. № 8247/2013 год. на Софийски градски съд. С него е потвърдено първоинстанционното определение от 12.04.2013 год. по гр. д. № 10922/2013 год. на Софийския районен съд, с което е върната исковата молба на Р. и. „С. н. Й. в Б.” против [фирма] за присъждане на обезщетение в размер на сумата от 6 000 лв. за претърпени неимуществени вреди и производството по делото е прекратено в тази му част. Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на обжалваното определение с молба за отмяната му, като се позовава на съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно присъждане на обезщетения за неимуществени вреди на юридическите лица. Счита, че неправилно съдът не е взел предвид и направеното искане за осъждане на ответника да публикува извинение и опровержение за публикуването на клеветническите твърдения, което предполага произнасяне по въпроса за отговорността на ответника. Преди да разгледа по същество частната жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. От съображенията в частната жалба и т. н. „уточняваща молба” се налага извод за релевиране на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Доколкото е налице и позоваване на друго гражданско дело № 46734/2010 год. на Софийски районен съд, в което се твърди, че жалбоподателят е бил страна и приключило със спогодба, би могло да се изведе и релевиране на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Изложени са оплаквания против обжалваното въззивно определение, фактите по делото и правни аргументи относно прилагане на международното право и цитиране на съдебна практика на Европейския съд за присъждане на обезщетения на юридически лица, с която следва да бъде съобразена съдебната ни практика съгласно Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Релевантният въпрос дали юридическо лице е процесуално легитимирано да претендира обезщетение за неимуществени вреди от противоправно поведение, макар и да не е изрично формулиран от жалбоподателя в изложението му като правен въпрос, по който съдът се е произнесъл, може да бъде изведен и конкретизиран като такъв от изложените съображения и съобразно правомощието на касационната инстанция за това /ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Този въпрос няма данни да е разрешен в противоречие със съдебната практика, тъй като цитираното решение, на което се позовава касаторът, не е приложено към изложението, а практиката на Европейски съд по правата на човека не попада в обхвата на понятието „съдебна практика” по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това и не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касационното обжалване обаче следва да се допусне на другото релевирано основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като поставеният процесуалноправен въпрос има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отговорът му предполага тълкуване на закона относно процесуалноправната легитимация на юридическите лица при търсене на отговорност за вреди, в т. ч. неимуществени, от непозволено увреждане през призмата на практиката на Европейския съд по правата на човека, и доколкото в утвърдената съдебна практика, вкл. цитираната от въззивният съд, поставеният въпрос за допустимостта на предявен такъв иск от юридическо лице не е разглеждан. Както е застъпено в теорията правото на иск не е обусловено от основателността на същия, а от наличието на положителните и липсата на отрицателните процесуални предпоставки. То принадлежи на носителя на материалното право, накърнено от правния спор, и е средство за неговата защита. Жалбоподателят е твърдял, че притежава материалното право да получи обезщетение за понесени от противоправното деяние на ответника неимуществени вреди, поради което е и процесуално легитимиран да предяви иска си, което следва от правното му твърдение в исковата молба. Поради това и при наличие на процесуална легитимация искът е допустим. Разпоредбата на чл. 45 ЗЗД не съдържа ограничения относно страните в правоотношението, възникнало от непозволеното увреждане - всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, в т. ч. и на юридическо лице /ЮЛ/. Липсва основание да се приеме изключване на възможността да се търси отговорност за неимуществени вреди от ЮЛ и в последващите разпоредби в закона, вкл. и чл. 52 ЗЗД, чрез предявяването на иск за неимуществени вреди, което поставя въпросът и за осъвременяване на практиката ни в контекста на тази на ЕСПЧ в тази насока. В настоящия казус първоинстанционният съд приел, че липсва процесуална легитимация у ищецът, сега жалбоподател, тъй като юридическото лице не може да претърпи неимуществени вреди, т. е. отрекъл правото му на иск. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по иска на жалбоподателя за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от публикуваната от ответника статия, въззивният съд приел, че искът е недопустим поради липсата на възможност по вътрешното ни право да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди на юридическо лице, което формира воля чрез своите органи и затова не може да претърпи морални вреди, а само имуществени такива. Поради това счел, че предявеният иск е процесуално недопустим поради липса на правен интерес от защитата чрез иска за обезщетение за неимуществени вреди, каквито ищецът, като юридическо лице, не може да претърпи и с оглед липсата на възможност за такава правна защита, която не е предвидена в правния ни ред. Позовал се е на съдебна практика, приемаща неоснователност на такава претенция, а не недопустимост на предявения иск. Изложените от въззивния съд съображения за прекратяване на производството са относими към принадлежността на материалното право, твърдяно от ищеца да е нарушено от ответника, което е въпрос по основателността на претенцията, а не за нейната допустимост. В този смисъл е и цитираната от въззивния съд съдебна практика, в която произнасянето по основателността на иска включва имплицитно неговата процесуална допустимост, която следва от правното твърдение на ищеца относно спорното право, чиято защита търси чрез предявяването на иска. Съображенията на въззивния съд относно липсата на твърдяното от ищеца материално право поради невъзможността юридическите лица да търпят неимуществени вреди, всъщност касае произнасяне по същество на предявения иск, но не и по неговата процесуална допустимост, поради което и обжалваното въззивно определение следва да се отмени, заедно с потвърденото първоинстанционно определение, и делото се върне на първоинстанционния съд за разглеждане на заявената претенция. По изложените съображения, настоящият състав на ІІ гражданско отделение на ВКС О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 12781 от 5.07.2013 год. по ч. гр. д. № 8247/2013 год. на Софийски градски съд, по подадената от Р. и. „С. н. Й. в Б.”, чрез процесуалния й представител адв. В. С., частна касационна жалба против него и го ОТМЕНЯВА, както и потвърденото с него определение от 12.04.2013 год. по гр. д. № 10922/2013 год. на Софийския районен съд и ВРЪЩА ДЕЛОТО на Софийския районен съд за продължаване на процесуалните действия по разглеждане на предявения иск. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: