Р Е Ш Е Н И Е
№ 55
гр. София, 19 април 2021 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА
ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА
при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Тома Комов, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 89/2021 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест на прокурор при Апелативна прокуратура - Пловдив срещу решение от 15.12.20г. на Апелативен съд - Пловдив, постановено по внохд № 514/2020г. по описа на същия съд.
В протеста се релевират всички касационни основания. Оспорва се извода на съда, че нарушението по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, за което подсъдимият З. е бил предаден на съд, не е в причинна връзка с настъпилия тежък резултат. Заявява се, че този извод е в нарушение на процесуалните правила за провеждане и решаване на делото в процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, както и с ТР № 1/2009г. по приложението й. Освен това наказанието било несправедливо, тъй като по делото не били отчетени отегчаващи отговорността обстоятелства, които макар и да не са били посочени в обвинителния акт и не попадали в обхвата на признатите от подсъдимия факти, неправилно са игнорирани от решаващите инстанции. Изтъкват се подробни съображения в подкрепа на възраженията и се иска отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане на въззивния съд.
В съдебно заседание на ВКС прокурорът от Върховната касационна прокуратура не поддържа протеста. Пледира, че въззивният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, поради което решението следва да бъде оставено в сила.
Частният обвинител Н. А. Н., чрез повереника си, в писмено становище по чл. 351, ал. 4 от НПК, изразява позиция за неоснователност на касационния протест и законосъобразност на атакуваното решение.
Подсъдимият Я. З. лично и чрез защитника си молят за оставяне в сила на решението.
Върховният касационен съд, като провери правилността на обжалваното решение в пределите по чл. 347 от НПК, намери следното:
С присъда № 260005/11.09.20г., постановена по нохд № 1444/2020г., Пловдивски окръжен съд признал подс. Я. Г. З. за виновен в това, че на 26.05.2019г., в участък на пътя [населено място] - [населено място], при управление на МПС - л.а. „Грейт Уол”, с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил е нарушил правилата за движение по пътищата – чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП, чл. 20, ал. 1 и 2 от ЗДвП, чл.63, ал. 2, т. 1, пр. 1 от ППЗДвП, поради което по непредпазливост причинил смъртта на А. А. Н., настъпила на 03.08.2019г., като деянието е извършено в пияно състояние, поради което на осн. чл.343, ал.3, пр.1, б.”б” във връзка с чл. 343, ал.1, б.”в” от НК и чл. 58а, ал.1 от НК е осъден на 2 (две) години лишаване от свобода, чието изпълнение на осн. чл. 66, ал. 1 от НК отложил с изпитателен срок от 4 (четири) години.
Подсъдимият е признат за невиновен и оправдан да е нарушил чл.5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП и чл. 68, ал. 1 от ППЗДвП.
На осн. чл.343г от НК съдът наложил на подсъдимия наказание ”лишаване от право да се управлява МПС” за срок от 4 (четири) години.
Съдът се произнесъл по разноските и веществените доказателства по делото.
По протест на прокурора и жалба на подсъдимия било образувано внохд № 514/2020г. по описа на Пловдивски апелативен съд, приключило с постановяването на атакуваното понастоящем пред ВКС решение.
С него първоинстанционната присъда е изменена, като е отменена в частта, с която подс. З. е бил признат за виновен и осъден да е допуснал нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДВП, намиращо се в причинно-следствена връзка с резултата, поради което е оправдан по обвинението да е допуснал посоченото нарушение. С решението на подсъдимия са възложени направените от частния обвинител разноски при въззивното разглеждане на делото.
В останалата част първоинстанциония акт бил потвърден.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира протеста за подаден в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК, поради което е допустим.
Разгледан по същество е неоснователен.
Производството се е развило по реда на чл. 373, ал. 2 във връзка с чл. 373, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК, тъй като подсъдимият З. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил да не се събират доказателства за тях, а първоинстанционният съд е направил заключение за подкрепеност на самопризнанието му от събраните на досъдебното производство доказателствени материали.
Установено е, че в ранните часове на 26.05.2019 г., подсъдимият и пострадалият Н. пътували заедно със служебния автомобил, ползван от подсъдимия от хижа над [населено място] до [населено място]. И двамата били употребили алкохол – подсъдимият – бира, а А. Н. - ракия. Подсъдимият управлявал автомобила, а Н. стоял на седалката до него, като бил без предпазен колан. Инстанциите по същество са описали условията и характеристиките на пътя, на който се е реализирала злополуката - суха асфалтова настилка, ширина на пътното платно от 7. 20 метра, две ленти за движение, без неравности, ясно и сухо време; наличието на група пътни знаци, вдясно преди [населено място] - А1 "Опасен завой надясно" и В 24 "Забранено е изпреварването на моторни превозни средства, с изключение на мотоциклети без кош и мотопеди". След като преминал пътните знаци, подсъдимият навлязъл в десен завой с радиус от 240 м., при бяла непрекъсната разделителна линия между лентите за движение и със скорост около 90 км/ч. Съдът е оценил посочената скорост като „несъобразена” с движението в нощни условия, в зоната на завой, указана с предупредителен знак.
Без отклонение е възприета и посочената в обвинителния акт фактология във връзка с последвалите събития – че при излизането си от завоя подсъдимият видял светлини от фарове на срещуположно моторно превозно средство, като въпреки че възприел движение на превозното средство в своята пътна лента, не предприел намаляване на скоростта. Вместо това променил направлението на движение и с вече посочената скорост от 90 км/ч. навлязъл в насрещната лента и пресякъл единичната непрекъсната линия. Последвала загуба на контрола върху автомобила и въпреки употребата на спирачки, подсъдимият не успял да остане на пътното платно, а управляваният от него автомобил достигнал крайпътно дере (на около тридесет метра от платното) и се преобърнало в него.
В резултат на пътно транспортното произшествие пострадал А. Н., който бил транспортиран до медицинско заведение след подаден от подсъдимия сигнал на тел.112. Съдът ясно е посочил вида и характера на травматичните увреждания и убедително е обосновал наличието на причинна връзка между злополуката и настъпилата впоследствие (на 03.08.2019г.) смърт на пострадалия.
Наред с това, извън съмнение са фактите по употребата на алкохол от страна на подсъдимия, установена чрез техническо средство – Дрегер ( 1,1 промила алкохол ).
Основното развито в протеста оплакване, подкрепено с пространни доводи, в обобщен вид касае оправдаването на подсъдимия за допуснато нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, доколкото съдът е направил погрешни изводи за момента на „фактическата опасност” за движението, различаващи се от посочените в обвинителния акт факти и – съответно попадащи в обхвата на признанието на подсъдимия по гл. ХХVІІ от НПК.
Възражението е неоснователно.
В мотивите на съдебните актове коректно са отразени всички посочени в обвинителния акт от прокурора фактически рамки на обвинението, които не само че попадат в обхвата на признанието на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК, но и очертават допустимата защита на подсъдимия. Съдилищата са приели за установена идентична фактическа обстановка и тя е съответна на посочената в обвинителния акт, поради което не отговаря на обективните данни твърдението в протеста, че същата се различавала от посоченото в обвинителния акт. Хронологията на събитията и най-вече механизма на транспортното произшествие са ясно очертани и не предизвикват каквото и да е съмнение относно това в какво всъщност се е изразило деянието на подсъдимия.
Необходимо е да се посочи, че в касационния протест неправилно се поддържа схващане за идентичност между посочени в обвинителния акт факти и интерпретацията им с оглед приложимото право. При прегледа на изтъкнатите в обвинителния акт факти за деянието, ВКС не констатира заключение на прокуратурата за това кога е възникнала „фактическата опасност” за движението. Затова е необяснимо поради какви причини възражението се развива именно на тази плоскост и то в контекста на процесуални нарушения, свързани с приемането на правно-значимите обстоятелства. Изготвените по делото авто - технически експертизи еднопосочно поясняват, че : автомобилът, управляван от подсъдимия е излязъл от десен завой и едва след това е напуснал своята пътна лента /източната/ наляво; в момента на напускане на лентата водачът е имал пряка видимост към насрещната пътна лента и е имал възможност да възприеме автомобилни фарове от неограничено разстояние; че независимо в коя точка на кривата на завоя се е намирал лекия автомобил, водачът му е имал възможност да възприеме приближаването на насрещното МПС; че причина за настъпилото ПТП е грешна преценка на пътната ситуация, дължаща се най-вероятно на употребата на алкохол от водача, която е довела до технически неправилни действия при управлението на автомобила, довели до напускане на платното за движение. Изяснено е също в какво се състои неправилността на действията и от кой момент те не се отговаряли на изискванията за безопасно движение – подсъдимият З. е имал възможност да избегне произшествието, ако своевременно е възприел опасността от произшествие (напускане на пътното платно) и в тази връзка е предприел действия за неговото предотвратяване – плавно намаляване на скоростта и движение в собствената пътна лента, без да се отклонява наляво.
Времето на възникване на опасността за движението е в зависимост от конкретните пътни условия и пътната ситуация, но не и от формални критерии с оглед на величина на скоростта и/или пък наличието на други участници в движението. Макар и да е фактически въпрос, моментът на опасността, е резултат от комплексна оценка на редица обстоятелства, които в обобщен вид трябва да укажат първия възможен момент, в който водачът да реагира, така че да предотврати настъпване на транспортно произшествие. Затова, извършвайки правилна оценка на посочените в обвинителния акт и признати от подсъдимия факти, законосъобразно въззивният съд е заключил, че подсъдимият следва да бъде оправдан по обвинението транспортното произшествие да е в пряка причинно – следствена връзка с допуснато от водача нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Съгласно цитираната разпоредба водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението, като в случая се визират хипотезите на т.нар. непредвидима опасност. Следователно, претенцията на прокурора за осъждането на подсъдимия относно това правило за движение, е в зависимост от решаването на въпроса дали насрещно движещия се автомобил е предвидима или не опасност и от кой момент е възникнала критична пътна ситуация, налагаща подсъдимия да намали скоростта до безопасна величина или пък директно да спре. Тези въпроси обаче биха имали решаващо значение, ако причината за злополуката не се коренеше в друг вид опасност, произтичаща единствено от поведението на подсъдимия и състояща се в неправилната му преценка на пътната ситуация, респ. до погрешния му избор да промени рязко посоката си на движение, която на фона на избраната от него скорост и алкохолно повлияване, е довела до загуба на контрол и обръщане на автомобила в дерето. Поради това, ВКС намери за правилна констатацията на решаващия съд, че възможността на водача да възприеме на голямо разстояние (на къси светлини – на 179. 30 метра, а на дълги светлини – на 249. 30 метра, при опасна зона от 130. 51 метра) не представлява непредвидима опасност по смисъла на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, която да изисква интензивно задействане на спирачната система или някакво спасително отклонение наляво, поради което подсъдимият с основание е бил оправдан по тази част на обвинението, за което е бил предаден на съд.
С оглед на това, възраженията в протеста за допуснати нарушения на процесуалните правила във връзка с вътрешното убеждение по правно-значимите факти, както и при приложението на материалния закон, довело до неправилно оправдаване на подсъдимия по обвинението да е допуснал нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, не могат да се споделят и следва да се оставят без уважение.
Неоснователно е оплакването за несправедливост на наложеното наказание.
Споделят се изводите на Пловдивския апелативен съд във връзка с индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия З.. Отмереното от първоинстанционния съд и утвърдено при въззивната проверка наказание лишаване от свобода преди редукцията по чл. 58а от НК в минимално предвидения в санкцията на чл. 343, ал. 3, пр.1, б.”б”, пр.1 от НК размер от три години е съобразено с тежестта на установените обстоятелствата по чл. 54 от НК. В съответствие с изискванията на закона, наказанието на подсъдимия е индивидуализирано при условията на чл. 58а, ал. 1 във връзка с чл. 54, ал. 1 от НК, значително под средния размер на предвидената в текста на чл. 343, ал. 3, б. ”б”, пр. 1 от НК санкция.
Въззивният съд с основание е констатирал редица смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, като правилно е съобразена и самостоятелната им тежест и значение - отлични данни за личността му в социален, професионален и личен аспект; полагане на грижи за болен роднина; баща на две малолетни деца; липса на предходни осъждания; изключително позитивната му характеристика по месторабота; оказаната от дееца помощ на пострадалия след деянието (сигнализирал е за инцидента и на телефона за спешни повиквания 112 и на случайните минувачи); сериозния му ангажимент да подпомогне лечението и грижата за пострадалия, след изписването му от медицинското заведение, изразил се в даряването на кръв, заплащане на операциите, обгрижването след изписване от болницата, внасянето на дължимите от жертвата здравни осигуровки, закупуването на шина за врата му. Не без внимание е останало и обстоятелството, че в причинно – следствения процес довел до смъртта на пострадалия Н., са намесени и фактори, стоящи извън поведението на подсъдимия и свързани с усложнения от медицински характер, част от които не са били своевременно диагностицирани.
На базата на съвкупната им преценка, съдът с основание е обобщил, че личността на подсъдимия не само не се отличава с висока степен на обществена опасност, но и че с поведението си е проявил действително състрадание, грижовност, ангажираност и разкаяние за случилото се. Паралелно с това, съдът правилно е заключил, че подсъдимият е с такива лични, професионални и семейни качества, които позволяват благоприятна прогноза за по-нататъшното му поведение в обществото.
Твърдяните в касационния протест пороци, допуснати в процеса на индивидуализацията на наказателната отговорност, не се констатират. Във връзка с размера на основното наказание възражението се основава на тезата, че като отегчаващи отговорността обстоятелства следва да се отчитат обстоятелства, за които се съдържа информация в събраните на досъдебното производство доказателствени материали, въпреки липсата или независимо от факта на посочването на тези обстоятелства в обвинителния акт. Съгласно дадените в т.8.1 на ТР № 1/2009г. на ОСНК разяснения допустимата защита на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. Възможните отклонения от ограничението да се събират различни или нови факти, извън самопризнанието на подсъдимия, са във връзка с „правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност”. Необходимо условие за доказателствена дейност в коментираната насока е обстоятелствата от посочения кръг да са съвместими с фактологията по обвинителния акт и да не внасят „съществени изменения в нейните очертания”. Следователно, в производство, развило се в диференцираната процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, съдилищата не са ограничени във възможността си да установяват фактически данни, необходими за правилната индивидуализация на наказанието на дееца. Това е възможно обаче само в случаите, когато обстоятелствата от тази категория, са от една страна съвместими с признанието на подсъдимия за фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и, от друга страна, не надхвърлят рамките на изложената в него фактология. С още по-голяма тежест подобно заключение е относимо в случаите, когато се иска утежняване положението на дееца във връзка с данни, които той не е признал изрично и – съответно - спрямо които не е осъществявал защита. В настоящия случай, в протеста пространно се възразява срещу отказа на съда да приеме като отегчаващо отговорността обстоятелство (разкрито чрез показания на св. К. С., св. М., св. Ф. и св. С.), факта, че подсъдимият се е опитал да укрие участието си в произшествието. Въззивният съд подробно и с убедителни аргументи е обосновал отказа си, най-вече по причини от процесуален порядък – действията по укриване авторството не фигурират в обстоятелствената част на обвинителния акт; не са били предмет на обсъждане нито преди, нито при приключване на първоинстанционното производство, източниците на коментираната информация не са били подложени на стандартния доказателствен анализ за достоверност и най-вече – срещу тях не е осъществявана защита от подсъдимия. Следователно – фактическите данни за действия на дееца по укриване на авторството на деянието не само не попадат в пределите на направеното от него признание, но и съществено надхвърлят/изменят очертанията на посочената в обвинителния акт фактология. Подкрепените с отделни цитати от ТР №2/2002г.на ВКС, ОСНК и на ТР № 2/2015г. на ОСНК, касационни доводи не държат сметка, че сочените тълкувателни актове се отнасят до коренно различна процесуално -правна и материално-правна проблематика, която е неотносима към особеностите на настоящето производство и възраженията, по които се осъществява настоящия касационен контрол.
Поради това съображението на прокурора за игнориране на обсъжданото обстоятелство на плоскостта на отегчаващите отговорността обстоятелства е неоснователно.
Въззивният съд внимателно е ревизирал първоинстанционния акт и след като е констатирал пропуски при обосноваване размера на справедливото наказание, което според окръжния съд, следва да понесе подсъдимия, сам е отчел наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства. Съобразил е, че конкретно наличие на алкохол в кръвта (1,1 промила) надвишава два пъти съставомерния праг от 0. 5 промила. Вярно е и съображението за допуснато друго нарушение на правилата за движение по пътищата, свързано с избраната от водача скорост и съобразяването й с условията на пътя, което фигурира като фактическо описание в обвинителния акт и на чийто фон се е развило транспортното произшествие.
ВКС не споделя застъпеното от апелативния съд становище относно оценката като отегчаващо отговорността обстоятелство на факта във връзка с използването от подсъдимия на служебен автомобил по лични причини. По делото липсват данни при какви условия на работодателя превозното средство е предоставено на подсъдимия и била ли е налице забрана за ползването му извън работно време. Затова от обстоятелството за управлението му по време на деянието, не може еднозначно да се заключи, че то е в нарушение на службата и съответно – че този факт следва да се съобразява на плоскостта на отегчаващите отговорността обстоятелства.
В обобщение контролираният съд адекватно е съобразил реалната обществената опасност на деянието и дееца, като в крайна сметка е утвърдил като справедлива наложената след редукцията по чл. 58а , ал.1 от НК комплексна санкция. Приложението на чл. 66, ал. 1 от НК е убедително защитено - личността на подс. З. не представлява голяма обществена опасност, а цялостното му поведение и житейска реализация до момента не обосновават възможността от повторяемост на престъпна дейност. Извършеното от него е непредпазливо престъпление и очевидно представлява изолирана злощастна проява в живота му. Настъпването на тежкия резултат (смърт на едно лице) и наличието на квалифициращия признак ”пияно състояние”, в конкретния случай, не представляват основания за игнориране на индивидуалната превенция за сметка на генералната, така както прозира от доводите в протеста. Известно е, че една от предпоставките за приложението института на условното осъждане, е констатацията, че поправянето на дееца може да се постигне по този начин. Вярно е, че комплексната цел на наказателната дейност, по необходимост предполага съчетаването на изискванията на специалната и генералната превенция, включително и в хипотезите на чл. 66, ал. 1 от НК. Това обаче не означава, че на предупредително-възпитателното въздействие върху останалите членове на обществото, следва да се отдава приоритет, тъй като законодателният акцент при уредбата на обсъждания институт, е върху преобладаващото значение на задачата за поправяне на дееца. Индивидуалните особености на подсъдимия и ниската му обществена опасност като личност, преценени на плоскостта на функцията и задачите на наказателното правораздаване, не позволяват извод за необходимост от ефективно изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода”. Всички обстоятелства касаещи деянието и дееца, оценени самостоятелно и съвкупност с основание са довели въззивния съд до заключението, че постигането на всички цели на чл. 36 от НК може да бъде реализирано чрез налагане на наказание в размер на три години лишаване от свобода, което след редукцията по чл. 58а от НК е определено на две години, и отложено по реда на чл. 66, ал.1 от НК за срок от четири години, което е достатъчно строго наказание, наред с кумулативното такова по чл. 343г от НК в размер на четири години.
На последно място, искането на защитника на подсъдимия за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, е неоснователно. Вярно е, че съгласно посочената норма адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица, но предпоставките за присъждане им, респ. осъждането на конкретна страна в производството за тяхното поемане, са уредени в текста на чл. 38 а, ал. 2 от ЗА, а те настоящия случай не са налице. Друг е въпроса, че хипотезата, в която обвиняем/ подсъдим са финансово затруднени да заплащат адвокатско възнаграждение, е уредена чрез регламента на задължителна защита по чл. 94, ал.1, т. 9 от НПК, при който въпросът за разноските подлежи на разглеждане и решаване по различен процесуален ред и на различни основания.
С оглед на изложените съображения настоящият състав на ВКС намери, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт.
Водим от гореизложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 15.12.20г. на Апелативен съд - Пловдив, постановено по внохд № 514/2020г. по описа на същия съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на защитника на подсъдимия за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|