Р Е Ш Е Н И Е № 109 гр. София, 12.08.2019 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 636/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.290 вр. чл.386, ал.3 ГПК. Образувано е по две касационни жалби на „Профи кредит България” ЕООД със седалище в [населено място] срещу решения на Софийски апелативен съд, постановени по т. д. № 3802/2017 г. С касационна жалба вх. № 10790/08.06.2018 г. е обжалвано решение № 1070/02.05.2018 г. от 30.04.2018 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 1109 от 03.05.2018 г., в частта, с която е потвърдено решение № 2958 от 03.05.2017 г. по гр. д. № 12486/2014 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на „Профи кредит България” ЕООД да преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на Общи условия към договори за потребителски кредит клаузите на чл.12.3, чл.12.4, чл.12.5.3, чл.12.5.5 и част от клаузите на чл.13.1 и чл.13.3 и за задължаване на „Профи кредит България” ЕООД да огласи за своя сметка диспозитива на съдебното решение по посочения в него начин, в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е уважен предявеният от „Сдружение за правна помощ на потребителите” колективен иск по чл.186, ал.1 вр. ал.2, т.2 ЗЗП като е осъдено „Профи кредит България” ЕООД да преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на Общи условия към договори за потребителски кредит Версия 01/21.07.2014 г. клаузи с посочена номерация и съдържание чл.7.1.1, т.1 в частта „.... е длъжен да уведоми писмено...”, чл.7.1.1, т.2 в частта „... не по-късно от един работен ден след дебитиране сметката на КР при обслужващата го банка” и чл.13.1 в частта „КЛ/СД изразяват съгласието си единствено адресът за кореспонденция, посочен от КЛ в точка ІІІ от ДПК, да се използва за всички писмени документи, изпращани им от КР”, и в частта, с която „Профи кредит България” ЕООД е осъдено да заплати на „Сдружение за правна помощ на потребителите” разноски за въззивното производство. С касационна жалба вх. № 23023/21.12.2018 г. е обжалвано решение № 2800 от 29.11.2018 г., с което по реда на чл.247 ГПК е поправена очевидна фактическа грешка в решение № 1070/02.05.2018 г. от 30.04.2018 г. като е постановено в осъдителната част от диспозитива на решението да се чете „клаузата на чл.7.1.2, т.1” вместо „клаузата на чл.7.1.1, т.1” и „клаузата на чл.7.1.2, т.2” вместо „клаузата на чл.7.1.1, т.2”. В касационната жалба срещу основното решение се прави искане за обезсилване на решението в обжалваните части като недопустимо, евентуално - за отмяната му като неправилно и за отхвърляне на предявения колективен иск с присъждане на разноски за всички инстанции. Недопустимостта на решението е аргументирана с довод, че въззивният съд, аналогично на първоинстанционния, е разгледал недопустим иск, поддържан въпреки отпадането на правния интерес от търсената съдебна защита като последица от извършена след предявяването му отмяна и изменение на оспорваните като неравноправни/нищожни клаузи в общите условия Версия 01/21.07.2014 г. Касаторът поддържа, че в резултат на промените в общите условия, за които потребителите са уведомени, но не са изразили несъгласие с тях и/или воля за продължаване действието на общите условия в редакцията преди промяната, общите условия във версията от 21.07.2014 г. (действала към момента на завеждане на делото) не се прилагат нито към заварени договори за потребителски кредит, нито към договори за потребителски кредит, сключени след изменението/отмяната на оспорваните клаузи. Навежда оплаквания, че изводите на въззивния съд за допустимост на исковете противоречат на общата разпоредба на чл.16, ал.3 ЗЗД и на специалната разпоредба на чл.147б, ал.2 ЗЗП, уреждащи правилата за обвързване на насрещната страна от изменението на приложими към договорното правоотношение общи условия. Наред с доводите за липса на правен интерес, в жалбата са развити и доводи за недопустимост на решението в частта, с която е уважен колективният иск по отношение на клаузите на чл.7.1.1, т.1 и чл.7.1.1, т.2 от общите условия. Според касатора, въззивният съд се е произнесъл относно неравноправния характер на тези клаузи и е разпоредил премахването им от общите условия, без да е бил сезиран с искане за това от ищеца. Неправилността на решението е обоснована с доводи за нарушения на материалния и процесуалния закон при формиране на изводите на въззивния съд за неравноправен характер на клаузите, за които е разпоредено да бъдат изключени от общите условия на „Профи кредит България” ЕООД. Водещото оплакване на касатора е, че в противоречие с разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК въззивният съд не е взел предвид настъпилите след предявяване на иска промени в съдържанието на общите условия към договорите за потребителски кредит и е квалифицирал като неравноправни клаузи, които в действащата към датата на постановяване на решението редакция не предвиждат условията, релевирани в исковата молба като фактическо основание на иска по чл.186 ЗЗП. Останалите оплаквания са насочени към оспорване на законосъобразността на изводите на въззивния съд за неравноправен характер на отделните клаузи, които касаторът е осъден да премахне от общите си условия. Касационната жалба срещу решението по чл.247 ГПК съдържа оплаквания за недопустимост и за неправилност на решението и искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Относно недопустимостта на решението касаторът поддържа доводи, идентични на доводите в касационната жалба срещу основното решение - отпадане на правния интерес от поддържане на колективния иск след извършената в хода на делото промяна в съдържанието на общите условия Версия 01/21.07.2014 г. Като основания за неправилност на решението касаторът сочи нарушение на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК, изразяващо се в несъобразяване на новите редакции на клаузите на чл.7.1.2, т.1 и чл.7.1.2, т.2 към датата на приключване на устните състезания, и противоречие с материалния закон на изводите за неравноправен характер на клаузите, обуславящ тяхната нищожност и неприложимост в отношенията с потребителите, сключили договори за потребителски кредит. В срока по чл.287, ал.1 ГПК са подадени отговори на касационните жалби от ответника по касация „Сдружение за правна помощ на потребителите” със седалище в [населено място], който изразява становище за неоснователност на жалбите и за потвърждаване на обжалваните решения и претендира разноски. В отговорите е направено искане за произнасяне относно неравноправния характер на оспорваните клаузи съобразно всички въведени с исковата молба основания по чл.143 ЗЗП, но тъй като при осъществяване на проверката по чл.290, ал.2 ГПК касационната инстанция е ограничена от мотивите към обжалваното решение и от заявените касационни основания, това искане не може да бъде удовлетворено. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото и на поддържаните касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното : Производството по гр. д. № 12486/2014 г. е образувано пред Софийски градски съд по предявен от „Сдружение за правна помощ на потребителите” - квалифицирана организация с правомощия да предявява искове за преустановяване или за забрана на търговски практики, които са в нарушение на интересите на потребителите, против „Профи кредит България” ЕООД иск за преустановяване на действие, с което се нарушават колективни интереси на потребителите чрез включване в Общите условия на „Профи кредит България” ЕООД към договор за потребителски кредит (действащи във версия 01/21.07.2014 г.) изброени в исковата молба клаузи, определени от ищеца като неравноправни (с оглед изложени в молбата фактически основания) и нищожни по смисъла на чл.143 вр. чл.146 ЗЗП. Ответникът „Профи кредит България” ЕООД е оспорил иска като неоснователен с възражения и доводи, подробно аргументирани в отговора на исковата молба. В открито съдебно заседание на 28.04.2016 г. ответникът е направил възражение за недопустимост на иска поради отпадане на правния интерес от неговото поддържане с оглед извършени след предявяването му и разгласени по предвидения за това начин промени в общите условия от 21.07.2014 г. Във връзка с възражението са наведени твърдения, че в резултат на промяната част от оспорваните като неравноправни клаузи са изцяло отменени, а друга част са изменени и съдържанието им в действащата актуална Версия 05/29.01.2016 г. не покрива сочените от ищеца критерии за неравноправност; че действалите до промяната общи условия от 21.07.2014 г. няма да се прилагат занапред нито към заварени, нито към сключени впоследствие договори с потребители. Първоинстанционният съд е квалифицирал иска с правно основание чл.186, ал.1 вр. ал.2, т.1 ЗЗП вр. чл.143 ЗЗП вр. чл.379 ГПК и се е произнесъл по него с решение, с което е признал за нищожни - изцяло или частично, част от посочените в исковата молба клаузи; Осъдил е „Профи кредит България” ЕООД да преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на общите условия към договорите за потребителски кредит клаузите на чл.12.3, чл.12.4, чл.13.1 и чл.13.3 - в признатите за нищожни техни части, и изцяло клаузите на чл.12.5.3 и чл.12.5.5; Задължил е „Профи кредит България” ЕООД да огласи за своя сметка диспозитива на съдебното решение по указания за това начин; Отхвърлил е иска по отношение на други клаузи, съдържащи се в Общи условия към договор за потребителски кредит Версия 01/21.07.2014 г., в т. ч. и по отношение на оспорените като неравноправни части от клаузите на чл.7.1.2, т.1, чл.7.1.2, т.2 и чл.13.1; Присъдил е разноски на страните съгласно чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Възражението на ответника за недопустимост на иска е преценено от първоинстанционния съд като неоснователно с мотив, че искът по чл.186 ЗЗП предпоставя произнасяне и по действителността на прилаганите от ответника клаузи от общите условия, поради което интересът от установяване на неравноправния им характер не отпада с приемането на нови общи условия в хода на процеса, доколкото потребителите могат в рамките на давностния срок да предявят индивидуални искове за защита на увредените си права като се позоват на влязлото в сила решение за уважаване на колективен иск. Наличието на правен интерес от успешно провеждане на иска е аргументирано и с невъзможността да се установи по категоричен начин - предвид обема на сключваните от ответника договори, че всички потребители са уведомени за промяната в общите условия по реда на чл.147б ЗЗП. Изложени са и съображения, че дори да се приемат за изпълнени изискванията на чл.147б ЗЗП, измененията в общите условия имат действие занапред и не обхващат вече възникнали права и задължения на страните по договорите за потребителски кредит, респ. евентуалната отговорност на ответника за причинени на потребителите вреди от прилагане на неравноправните клаузи. Решението на първоинстанционния съд е обжалвано от двете страни с въззивни жалби, по повод на които е образувано т. д. № 3802/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд. С решение № 1070/02.05.2018 г. от 30.04.2018 г. Софийски апелативен съд е обезсилил решението на Софийски градски съд в частта, с която са признати за нищожни посочените в диспозитива на решението клаузи в общите условия на „Профи кредит България” ЕООД Версия 01/24.07.2014 г. (по съображения, че съдът не е бил сезиран с установителен иск за нищожност на клаузите, предявяването на какъвто иск е извън правомощията на сдружението - ищец); Потвърдил е решението в частта за осъждане на „Профи кредит България” ЕООД да преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на Общи условия към договори за потребителски кредит клаузите на чл.12.3, чл.12.4, чл.12.5.3, чл.12.5.5., чл.13.1 и чл.13.3 (в съответните им части, посочени в диспозитива на решението) и за задължаването му да огласи за своя сметка диспозитива на съдебното решение; Отменил е частично решението и е осъдил „Профи кредит България” ЕООД да преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на общите условия Версия 01/21.07.2014 г. клаузите на чл.7.1.1, т.1 в частта „... е длъжен да уведоми писмено”, чл.7.1.1, т.2 в частта „... не по-късно от един работен ден след дебитиране сметката на КР при обслужващата го банка” и чл.13.1 в частта „КЛ/СД изразяват съгласието си единствено адресът за кореспонденция, посочен от КЛ в точка ІІІ от ДПК, да се използва за всички писмени документи, изпращани им от КР”. В зависимост от изхода на спора във въззивното производство с решението си въззивният съд е преразпределил и отговорността на страните за разноски по чл.78 ГПК. След обявяване на решението съдът е констатирал, че е допуснал очевидна фактическа грешка като е пропуснал да отрази в диспозитива формираната в мотивите воля за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по отношение на част от спорните клаузи и е поправил грешката с решение № 1109 от 03.05.2018 г. В изпълнение на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд се е произнесъл по поддържаното във въззивната жалба на ответника оплакване за недопустимост на обжалваното решение в частта, с която е разгледан по същество въведеният с колективния иск правен спор. Въззивният съд не е възприел възражението на ответника за отпадане на правния интерес от целената с иска защита вследствие извършеното в хода на делото изменение на общите условия. Изложил е мотиви, че предмет на иска са конкретните общи условия Версия 01/21.07.2014 г. и докато е налице възможност действалият им вариант да се прилага към сключени до изменението договори за потребителски кредит, поддържаният от ищеца иск във варианта, в който е предявен, е допустим и постановеното по повод на него решение не е недопустимо. При извършване на преценката за допустимост на иска съдът е съобразил липсата на доказателства, опровергаващи приложимостта на общите условия в актуалната към момента на завеждане на делото редакция спрямо вече сключени договори за кредит, и е споделил довода на ищеца, че промяната на общите условия в хода на разглеждане на иска е форма на шиканиране на процеса. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която „Профи кредит България” ЕООД е осъдено да преустанови прилагането и използването на клаузи от общите условия, Софийски апелативен съд е приел, че : Клаузата на чл.12.3 е неравноправна и нищожна по смисъла на чл.143 вр. чл.146 ЗЗП в частта „В случай, че КЛ/СД (клиентът/солидарният длъжник) просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни. настъпва автоматично прекратяване на ДПК (договора за потребителски кредит) и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо КР (кредиторът) да изпраща на КЛ/СД уведомление, покана, предизвестие или други.”, тъй като в разрез с императивното правило на чл.87, ал.4 ЗЗД отнема на потребителя възможността за преценка дали неизпълнената част от задължението, с оглед на която се предвижда настъпване на предсрочна изискуемост и прекратяване на договора за потребителски кредит, е значителна или незначителна от гледна точка на интереса на кредитора. Невъзможността за извършване на такава преценка, която е гарантирана от общата нормативна уредба, обуславя неравноправен характер на клаузата и води до нейната нищожност съгласно чл.146 ЗЗП. По аналогични съображения е неравноправна и нищожна клаузата на чл.12.5.3, според която „Кредиторът има право да прекрати едностранно ДПК и да го обяви за предсрочно изискуем, като изиска незабавно погасяване на всички задължения на клиента/солидарния длъжник по ДПК, в случай че КЛ/СД са посочили невярна информация, в която и да е от декларациите, предоставени във връзка с ДПК”. Неравноправна и нищожна е клаузата на чл.12.4 в частта „след прекратяване на ДПК остава в сила задължението на КЛ/СД да заплатят всички дължими суми, в това число и задълженията по погасителен план, включващи и възнаграждението при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и такси”. Изводът за неравноправен характер на клаузата произтича от обстоятелството, че с прекратяване на договора длъжникът губи преимуществото на срока, а едновременно с това и правото да ползва предоставения му паричен ресурс през времето, за което при действието на договора би могъл да го ползва и срещу което ползване дължи цена под формата на възнаградителна лихва. Няма основание след прекратяване на договора потребителят да дължи възнаграждение за „нещо”, правото върху което е изгубено като последица от прекратяването на договора и изгубването на преимуществото на срока. Предявеният иск е основателен по отношение на клаузата на чл.13.1 в частта „СД се съгласяват и упълномощават КЛ да получи екземпляр от ДПК и горепосочените приложения, както и всякакви други документи на тяхно име”. Клиентът и солидарният длъжник отговарят солидарно за задълженията на клиента по договора при уговорените условия и макар отношенията помежду им да са основани на доверие и близост, на определен етап от действието на договора и особено в случай на неизпълнение от клиента е възможно интересите им „да се окажат противоречиви”. Предвид различните последици, които възникват от неизпълнението за клиента и за солидарния длъжник, последният има собствен интерес да бъде гарантирано от договора правото му да получава в лично качество и на самостоятелно основание всички адресирани до него съобщения на кредитора във връзка с договора и то на посочен от него отделен адрес, различен от адреса на клиента. Клаузата на чл.13.3 в частта „Всяко известие, инструкция, въпрос или документ въз основа или във връзка с ДПК се считат за получени и узнати от КЛ/СД, ако бъдат изпратени на адреса за кореспонденция, посочен в т. III на ДПК, както и ако са изпратени по факс или e-mail адрес, или съобщени по телефон, посочени от КЛ/СД в ДПК или последно декларирани от тях” също покрива критериите за неравноправна клауза по чл.143 ЗЗП. От една страна тя предвижда възможност за кредитора да се изпраща всякакви съобщения до клиента и солидарния длъжник на посочения в т.ІІІ адрес и в случаите, когато те са посочили друг адрес по реда на чл.8.2 ОУ. От друга страна въведената с нея фикция, че всяко изпратено по указания начин съобщение ще се счита в отношенията между страните и за получено, независимо дали има реално получаване и дали са изчерпани нормативно установените начини за връчване, „замества уредените в обективния правов ред начини и възможности за връчване на съобщения между субектите по правоотношението с изначално, пълно и безусловно освобождаване на кредитора от каквото и да било задължение да положи грижата на добрия търговец за връчването на съобщения, свързани с ДПК, на клиента/солидарния длъжник и доказването на опитите за такова връчване с простото изпращане на съобщенията по някой от установените в ОУ начин, без при това кредиторът да е длъжен дори да се увери в какъвто и да било поне опит за реално връчване”. Установената фикция влошава положението на потребителя в сравнение с общата нормативна уредба за връчване на съобщения и изявления на страните в гражданските правоотношения и „е в явен ущърб на правото на потребителя да бъде своевременно и надлежно уведомяван за изявленията на противната страна по ДПК”. Въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение, след като е достигнал до изводи за неравноправен характер и на още три клаузи, посочени в мотивите към въззивното решение с номерация и текст съобразно съдържанието на общите условия във версията им от 21.07.2014 г. : чл.7.1.2, т.1 в частта „..... да уведоми писмено......”, чл.7.1.2, т.2 в частта „...., но не по късно от един работен ден след дебитиране сметката на КР при обслужващата го банка” и чл.13.1 в частта „КЛ/СД изразяват съгласието си единствено адресът за кореспонденция, посочен от КЛ в точка ІІІ от ДПК, да се използва за всички писмени документи, изпращани им от КР”. За да счете за неравноправна клаузата на чл.13.1 в съответната й част, съдът е изходил от разбирането, че в процеса на развитие на правоотношението клиентът или солидарният длъжник могат да променят първоначално посочения в договора адрес за кореспонденция и след като уведомят кредитора за промяната, той следва да съобрази това и с оглед правилата за добросъвестност и за полагане на грижата на добрия търговец да изпраща занапред всички писмени документи на съобщения актуален адрес, а не на посочения в т.ІІІ на договора първоначален адрес. Предвиждането в чл.13.1 за изпращане на писмените документи на първоначално посочения в т.ІІІ адрес за целия период на действие на договора създава предпоставки за увреждане на правата на потребителя, доколкото не държи сметка за последния адрес, на който потребителят може реално да бъде намерен и да получи изпратените му документи, което характеризира клаузата (в разглежданата част) като неравноправна. По отношение на клаузата с посочена номерация чл.7.1.2, т.1 съдът е приел, че лексическото тълкуване на употребения в текста й израз „... да уведоми писмено ...” насочва към извод, че под задължение на потребителя „да уведоми” кредитора (а не „да изпрати уведомление” до него) се разбира осъществяване на уведомяването не само чрез изпращане, но и чрез осигуряване на реално достигнало до кредитора уведомление, т. е резултативно уведомяване, тежестта за чието осъществяване пада върху потребителя. Като е съобразил императивната разпоредба на чл.29, ал.2 ЗПК, предвиждаща, че за отказ от договора е достатъчно потребителят да изпрати уведомление до кредитора, съдът е счел, че клаузата въвежда за потребителя „значително утежняващ режим чрез използването на изискващия резултат обективно довеждане на отказа до знанието на кредитора” („уведоми”, а не „изпрати уведомление”), с което накърнява принципа за засилена защита на потребителя и попада в хипотезата на чл.143 ЗЗП. Неравноправният характер на клаузата, означена като чл.7.1.2, т.2, в частта „... но не по късно от един работен ден след дебитиране сметката на КР при обслужващата го банка” е аргументиран със съждения, че въпреки императивните законови забрани за накърняване правата и интересите на потребителя, при едни и същи условия и по един и същи повод - с оглед осигуряване на възможност за потребителя да се откаже от договора, без да се съобразява с трудно предполагаеми, разбираеми и осъществими предпоставки или да понася необосновани и значително обременяващи го последици, е уреден различен режим в полза на кредитора и във вреда на потребителя. Посочено е, че за една и съща цел - усвояване и връщане на средствата по кредита, в полза на кредитора се въвежда фикция за усвояване на предоставения кредит най-късно на следващия работен ден след дебитиране на сметката му, дори сметката на потребителя да не е реално заверена (без да се държи сметка за възможни препятстващи усвояването причини), докато за потребителя се приема, че е върнал сумата, но не при същите условия, а само при реално заверяване на сметката на кредитора и от датата на заверяването. В съответствие с възприетите разрешения въззивният съд е уважил иска и по отношение на цитираните три клаузи, но в диспозитива на решението е означил първите две с номерация „чл.7.1.1, т.1 и чл.7.1.1, т.2”, която не кореспондира със съдържанието на общите условия във версията от 21.07.2014 г. С решение № 2800 от 29.11.2018 г. въззивният съд е допуснал по реда на чл.247 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение като е постановил клаузите с посочена в диспозитива номерация чл.7.1.1, т.1 и чл.7.1.1, т.2 да се четат като чл.7.1.2, т.1 и чл.7.1.2, т.2. За да извърши поправката, съдът се е позовал на явното несъответствие между изводите в мотивите към решението за неравноправен характер на клаузите на чл.7.1.2, т.1 и чл.7.1.2, т.2 и изразената в диспозитива воля за осъждане на ответника да преустанови използването в общите си условия на клаузи със същото текстово съдържание, но с погрешно изписана номерация. Решенията на Софийски апелативен съд са валидни, допустими и правилни. Неоснователно е оплакването в касационните жалби за недопустимост на решенията като постановени по недопустим иск, поддържан след отпадане на правния интерес от търсената съдебна защита. Сключването на договор с потребител при действието на общи условия е подчинено на специални правила, уредени в чл.147а и чл.147б (ДВ бр.61/25.07.2014 г.) ЗЗП. За общи условия, приети преди влизане в сила на разпоредбите на чл.147а и чл.147б ЗЗП, приложение намират общите правила на чл.16 ЗЗД и чл.298 ТЗ. Съгласно чл.147а, ал.1 и ал.2 ЗЗП, при сключване на договор при общи условия с потребител общите условия обвързват потребителя само ако са му били предоставени и той се е съгласил с тях чрез полагане на подписа си. Разпоредбата на чл.147а ЗЗП възпроизвежда правилата на чл.16, ал.1 ЗЗД и чл.298, ал.1, т.1 ТЗ за обвързване на насрещната страна от предложение за сключване на договор при общи условия, предпоставящи обвързването с общите условия от изразяване на писмено съгласие за приемането им. Аналогично на общото правило на чл.16, ал.3 ЗЗД, че изменението или замяната на приетите при сключване на договора общи условия има сила за насрещната страна само ако й е било съобщено и тя не е заявила в предоставения срок, че го отхвърля, в чл.147б, ал.1 ЗЗП е предвидено задължение за търговеца да уведоми потребителя за всяко изменение в общите условия по сключения договор в 7-дневен срок на посочен телефон, електронна поща или адрес за кореспонденция, а с чл.147б, ал.2 вр. ал.4 ЗЗП на потребителя е предоставено правото да прецени дали да приеме променените общи условия или да ги отхвърли като се откаже от договора или продължи да го изпълнява при действащите преди изменението общи условия. Отхвърлянето на измененията в общите условия, т. е. несъгласието те да се прилагат към възникналото при действиео на други общи условия правоотношение, следва да бъде направено с изрично писмено изявление на потребителя до търговеца, освен в случаите по чл.147б, ал.3, изр.2 ЗЗП. Предявеният от „Сдружение за правна помощ на потребителите” иск по чл.186, ал.1 ЗЗП е насочен към защита на колективния интерес на потребители, сключили/сключващи договори за потребителски кредит с ответника „Профи кредит България” ЕООД. В исковата молба са изложени твърдения, че искът се предявява по повод констатирано в кръга на правомощията на ищеца по ЗЗП нарушение на потребителски права и интереси чрез включване и прилагане в отношенията с потребителите на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 ЗЗП в предлаганите от ответника Общи условия към договор за потребителски кредит, действащи към датата на завеждане на делото във Версия 01/21.07.2014 г. Очертан е условно и кръгът на засегнатите потребители - всички физически лица, които извън рамките на своята търговска и професионална дейност са сключили с ответното дружество договори за потребителски кредит в периода след приемане на общите условия от 21.07.2014 г. като са се съгласили и са приели изрично съдържащите се в тях клаузи съгласно чл.16, ал. ЗЗД, както и тези, които са сключили договори за потребителски кредит преди датата 21.07.2014 г. и не са заявили, че отхвърлят общите условия във версията им от 21.07.2014 г. по реда на чл.16, ал.3 ЗЗД. Твърденията в исковата молба обосновават несъмнен правен интерес от предприетата съдебна защита като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и този интерес не е отпаднал вследствие извършената в хода на делото промяна в съдържанието на общите условия. Ответникът не е оспорил факта, че е сключил договори за потребителски кредит с потребители при действието на общите условия във версията от 21.07.2014 г. Обвързването на потребителите от промените в общите условия след 21.07.2014 г., включително от последната представена пред първоинстанционния съд тяхна версия 05/29.01.2016 г., е обусловено от изпълнение на формалностите по чл.16, ал.3 ЗЗД, респ. чл.147б ЗЗП. Дори да се приеме, че ответникът е довел изменението на общите условия до знанието на всички потребители, страни по сключени при действието на общите условия от 21.07.2014 г. договори, това не е достатъчно да се отрече правния интерес от поддържане на иска. Поради неограничения кръг на потребителите, за защита на чиито интереси е предявен искът, ищецът обективно не би могъл да разполага с информация и да проведе доказване на положителния факт, че има потребители, които в предвидения за това срок са отхвърлили измененията в общите условия по указания в чл.147б, ал.4 вр. ал.2 ЗЗП начин. При невъзможност да се установи категорично, че всички потребители, приели общите условия от 21.07.2014 г., са се съгласили с последващите промени в съдържанието им, няма основание правният интерес - така, както е обоснован в исковата молба, да се счете за отпаднал като последица от промяната в съдържанието на общите условия. Аргумент за наличието на правен интерес и оттук - за допустимост на разгледания от инстанциите по същество иск, е и обстоятелството, че промените в общите условия не засягат всички оспорени като неравноправни клаузи, а една несъществена част от тях. Настоящият състав на ВКС не възприема довода в касационните жалби, че за отсъствие на правен интерес от търсената защита сочи липсата на заявени след разгласяване на делото искания от страна на потребители за участие в инициирания с колективния иск съдебен процес. Предявяването на иск по чл.186 ЗЗП от овластен за това правен субект гарантира в достатъчна степен защитата на колективния потребителски интерес, засегнат от оспорените като неравноправни клаузи в общите условия на дружеството - ответник. Участието на потребителите в процеса зависи от свободната им преценка и взетото от тях решение да се доверят на предприетите в защита на интересите им действия, без да участват лично или чрез упълномощен представител в производството за разглеждане на колективния иск, не може да бъде аргумент за липса на правен интерес. Предвид изложеното съставът на ВКС приема, че като е разгледал по същество правния спор, въззивният съд е постановил допустими решения и няма основание те да бъдат обезсилвани съгласно чл.293, ал.4 вр. чл.270, ал.3 ГПК. С оглед допуснатите от въззивния съд поправки на очевидни фактически грешки в основното решение по отношение на клаузите с номерация чл.7.1.1, т.1 и чл.7.1.1, т.2, оплакването на касатора за недопустимост на решението в частта, с която е уважен искът по отношение на тези клаузи, е безпредметно и не следва да се обсъжда. Като неоснователни съставът на ВКС преценява доводите в касационните жалби за постановяване на обжалваните решения при съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.235, ал.3 ГПК, задължаващи съда да съобрази настъпилите след предявяване на иска факти от значение за спорното право. Безспорно е, че в хода на първоинстанционното производство ответникът - сега касатор, е променял неколкократно съдържанието на общите условия, действали към датата на предявяване на иска във Версия 01/21.07.2014 г., но несъобразяването от въззивния съд на тези промени не представлява процесуално нарушение по чл.235, ал.3 ГПК. Както правилно е посочил въззивният съд, предмет на иска по чл.186, ал.1 ЗЗД са конкретни клаузи от общите условия със съдържанието им към датата на неговото предявяване, които обвързват кръг от потребители, сключили договори за потребителски кредит при тяхното действие или възприели приложението им към сключени преди приемането им договори. С оглед невъзможността да се установи с категоричност неприложимостта на общите условия във версията от 21.07.2014 г. спрямо всички обвързани от тях потребители произнасянето по основателността на иска е обусловено от преценка дали колективният интерес на потребителите е нарушен чрез прилагане на оспорваните като неравноправни клаузи в съдържанието, с което те са действали към датата на завеждане на делото. Следва да се има предвид и това, че при съпоставка на общите условия от 21.07.2014 г. с последната представена по делото версия от 29.01.2016 г. не се констатира съществено различие в текста на клаузите, които въззивният съд е счел за неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, с изключение на клаузата на чл.7.1.2, т.2, чийто текст е приведен в съответствие с разпоредбата на чл.29, ал.4 ЗПК, и изр.2 от клаузата на чл.13.1 относно изпращането на документи, адресирани до солидарния длъжник. Промяната на останалите клаузи не премахва условията, с оглед на които ищецът е квалифицирал клаузите като неравноправни и е поискал отпадането им от общите условия към договора за потребителски кредит, поради което дори да е била съобразена от въззивния съд, тя не би имала за последица отхвърляне на иска в неговата цялост. Правилни са изводите на въззивния съд за неравноправен характер на клаузите на чл.12.3, чл.12.4, чл.12.5.3 и на част от клаузите на чл.13.1 и чл.13.3, по отношение на които искът по чл.186, ал.1 ЗЗП е уважен с потвърдената част от първоинстанционното решение. Разпоредбата на чл.143 ЗЗП дефинира като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В текстовете на чл.143, т.1 т.18 ЗЗП са изброени възможни проявни форми на неравноправни клаузи, като по аргумент от т.19 на чл.143 ЗЗП изброяването е примерно, а не изчерпателно. Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП вр. Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, неравноправните клаузи в потребителски договори са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Включването в общите условия на търговец, сключващ договори с потребители, на неравноправни клаузи засяга интересите на потребителите и попада в кръга на действията, за които е предвидена съдебна защита чрез искове по чл.186 ЗЗП. Клаузите на чл.12.3, чл.12.4 и чл.12.5 уреждат условия за настъпване на автоматично прекратяване на договора за кредит и за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, както и произтичащите от това последици за потребителя - клиент/солидарен длъжник. Според чл.12.3, в случай, че клиентът/солидарният длъжник просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора за потребителски кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на клиента/солидарния длъжник уведомление, покана, предизвестие или други. Основателен е доводът на ищеца, че доколкото е предпоставено от неизпълнение на договорно задължение (просрочие в смисъл забава на дължима вноска по кредита), предвиденото в чл.12.3 прекратяване е равнозначно на разваляне на договор с продължително изпълнение по смисъла на чл.87 ЗЗД. От неизпълнение на договора произтича и правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, поради което правилно въззивният съд е приел, че въпросът дали развалянето на договора и обявяването на предсрочната изискуемост са съвместими помежду си правни институти е без значение за произнасянето относно неравноправния характер на клаузата. Тезата на касатора, че клаузата на чл.12.3 урежда прекратяване на договора за кредит като „естествен резултат” от правото на кредитора да иска предсрочно изпълнение на задълженията по кредита, не намира опора в текста на чл.12.3 и не се възприема от настоящия съдебен състав. За да бъде развален поради неизпълнение един двустранен договор, неизпълнението трябва да е съществено от гледна точка на интереса на кредитора - аргумент от чл.87, ал.4 ЗЗД. Идеята за неизпълнение, което е съществено от гледна точка на интереса на кредитора, е заложена и в чл.71 ЗЗД, уреждащ правото на кредитора да иска изпълнение на срочно задължение преди срока, когато длъжникът стане неплатежоспособен, както и в чл.432, ал.1 ТЗ, уреждащ основания за настъпване на предсрочна изискуемост по договор за банков кредит. Разпоредбата на чл.87 ЗЗД е приложима и към договора за потребителски кредит, доколкото в регулиращите го специални закони не са предвидени други правила за неговото разваляне, а разпоредбата на чл.432, ал.1 ТЗ не дерогира приложението на разпоредбата на чл.71 ЗЗД, която съдържа общи правила за предсрочната изискуемост. Като се има предвид изложеното, клаузата на чл.12.3 не би била неравноправна, ако съдържа достатъчно ясни критерии за тежестта на договорното неизпълнение, при проявлението на което договорът за кредит ще бъде прекратен (и то автоматично), респ. ще бъде обявен за предсрочно изискуем от кредитора. Неприемлив е довода на ответника - касатор, че във формулировката „в случай, че клиентът/солидарният длъжник просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни” е заложен „ясно и недвусмислено обективен и безспорен критерий” за прекратяване на договора/предсрочна изискуемост на кредита. Посочената формулировка не съдържа указание дали просрочието с повече от 30 календарни дни следва да обхваща цяла дължима месечна вноска или част от нея и какво трябва да е естеството на просроченото задължение - главница и/или други акцесорни задължения, уговорени в договора (например възнаградителни лихви, такси и др.). Освен това тя не държи сметка за продължителността на срока на договора и за размера на кредитния дълг, които несъмнено имат значение за преценката дали неизпълнението е съществено за кредитора, за да има той интерес да се освободи от конкретната договорна обвързаност. Липсата на ясни критерии в съдържанието на клаузата препятства възможността при възникнал съдебен спор между страните по договора за потребителски кредит съдът да прецени дали е осъществено предвиденото в чл.12.3 основание за прекратяване на договора, респ. за предсрочна изискуемост на кредита. Поради неяснотата относно тежестта на неизпълнението, релевантно за настъпване на прекратяването/предсрочната изискуемост, клаузата на чл.12.3 поставя длъжника в значително по-неблагоприятно положение спрямо кредитора, който може да се позовава на нея винаги, когато длъжникът забави плащания по кредита с повече от 30 дни, дори забавата да е частична или да касае само акцесорни задължения. Същевременно клаузата е в разрез и с принципа за равнопоставеност на страните в договорното правоотношение, от който произтича изискване за кредитора да отправи изявление до длъжника за едностранното прекратяване/разваляне на договора, а съответно и за превръщането на срочното задължение в безсрочно. Израз на този принцип е съдържащата се в чл.87 ЗЗД законодателна уредба на правото на изправната страна да развали едностранно договора поради неизпълнение, обуславяща надлежното упражняване на правото на разваляне на договора от отправяне на изрично волеизявление до неизправната страна. Необходимостта от писменото уведомяване на длъжника по договор за банков кредит за упражняване от банката на правото да превърне целия кредит в предсрочно изискуем в случай на забава в плащането на погасителни вноски е възприета - противно на твърденията на касатора, в постановеното от ОСГТК на ВКС Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. по повод тълкуването на чл.418 вр. чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 ЗКИ. Предвиденото в чл.12.3 автоматично прекратяване на договора и обявяване на кредита за предсрочно изискуем без необходимост от уведомяване на длъжника нарушава изискването за равновесие в отношенията длъжник - кредитор и поставя длъжника в значително по-неблагоприятно положение, включително като се имат предвид неблагоприятните последици, произтичащи за него от прекратяването на договора и от предсрочната изискуемост на кредита. Предвид изложените съображения касационната инстанция споделя крайния извод на въззивния съд за неравноправен характер на клаузата на чл.12.3 ОУ и преценява като неоснователни доводите в касационната жалба за неправилност на въззивното решение в частта за уважаване на иска по отношение на нея. Твърдението на касатора, че в практиката му по събиране на вземания договорите за потребителски кредит се прекратяват едва след забава на погасителни вноски за срок от 75 дни, за което кредитополучателят бива уведомен, е неотносимо към преценката за основателност на иска. Прилагането на тази практика обаче означава, че самият касатор не счита забавата на една погасителна вноска с повече от 30 календарни дни за съществено неизпълнение, предпоставящо автоматично прекратяване на договора/предсрочна изискуемост на кредита без необходимост от уведомяване на длъжника. Обоснован и законосъобразен е изводът на въззивния съд за неравноправен характер на клаузата на чл.12.4 в частта, според която след прекратяване на договора остава в сила задължението на клиента/солидарния длъжник да заплатят всички дължими суми, в това число задълженията по погасителен план, включващи и възнаграждението при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и такси. Прекратяването на договора за потребителски кредит, който е с продължително изпълнение, има действие занапред и от момента, в който то стане факт, клиентът изгубва правото да ползва предоставения му от кредитора паричен ресурс. Заплащането на суми по погасителен план (главница и лихви), на възнаграждение за допълнителни услуги и на такси по кредита е форма на изпълнение на задълженията на кредитополучателя, а договорното изпълнение е съвместимо само с действащ договор, със съществуваща договорна връзка между страните. С прекратяването на договора, както и с обявяването на кредита за предсрочно изискуем, длъжникът губи правото да ползва за в бъдеще предоставения му от кредитора паричен ресурс и всички съпътстващи кредитното правоотношение услуги. Въвеждането в тежест на потребителя на задължение да заплаща суми, представляващи в действителност цена на ползвания кредит, за време, през което няма да получава насрещна престация от кредитора, нарушава равнопоставеността на страните по правоотношението и поставя потребителя в по-неблагоприятно положение спрямо кредитора - чл.143 ЗЗП. В подкрепа на неравноправния характер на разглежданата клауза следва да се посочи и приетото след постановяване на обжалваното решение Тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, с което е отречено правото на кредитора при предсрочна изискуемост на кредита да получи уговорената в договора за кредит възнаградителна лихва за времето от настъпване на предсрочната изискуемост до крайния срок на договора. Аргументът на касатора, че чрез квалифицирането на клаузата като неравноправна се стига до освобождаване на неизправните потребители от отговорност за неизпълнение на договора, обуславящо последиците по чл.12.4, са неубедителни. Отговорността на длъжника за неизпълнение на договора се реализира по правилата за обезщетяване на вреди от договорно неизпълнение чрез заплащане на санкционни лихви и неустойки съобразно предвижданията в конкретния договор и общите условия към него. В първата си част (която не е приета за неравноправна от инстанциите по същество) клаузата на чл.12.4 предвижда при прекратяване на договора длъжникът да заплати на кредитора неустойка в размер на 35 % от остатъчния дълг на главницата по погасителен план и това е своеобразна санкция за неизпълнението на договора. В съответствие със закона са изводите на въззивния съд за неравноправен характер на клаузите на чл.12.5.3 и чл.12.5.5, според които кредиторът има право да прекрати едностранно договора за потребителски кредит и да го обяви за предсрочно изискуем като изиска незабавно погасяване на всички задължения на клиента/солидарния длъжник в случай, че те са посочили невярна информация в която и да е от декларациите, предоставени във връзка с договора (чл.12.5.4), както и при смърт или поставяне под пълно или ограничено запрещение на клиента (чл.12.5.5). Първата клауза не създава достатъчна яснота относно информацията, която кредиторът счита за съществена за договора и конкретно - за формиране на решението си да сключи договор с конкретния кредитополучател и да го кредитира за определен период от време. В чл.432, ал.1, т.2 ТЗ представянето на неверни сведения от заемателя е уредено като основание, пораждащо право за банката да поиска предсрочно връщане на сумата по кредита, но тази разпоредба следва да се прилага във връзка с разпоредбата на чл.431 ТЗ, която посочва какви сведения е задължен да предостави заемателят - сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора. В чл.12.5.3 подобна конкретизация не се съдържа, което означава, че кредиторът може да прекрати произволно договора и да обяви кредита за предсрочно изискуем с всички неблагоприятни последици за клиента/солидарния длъжник при деклариране от тяхна страна на всякакви неверни данни, без значение дали те са съществени за сключването на договора и/или за неговото изпълнение. При липса на конкретизация относно данните, които кредиторът счита за съществени за интереса си, е невъзможно в случай на съдебен спор съдът да прецени дали договорът е прекратен, респ. обявен за предсрочно изискуем, поради поведение на клиента/солидарния длъжник, осъществяващо хипотезата на чл.12.5.3. Въззивният съд не е изложил мотиви защо преценява като неравноправна клаузата на чл.12.5.5 и по този начин е нарушил разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, но нарушението не е съществено и не предпоставя отмяна на решението като неправилно, в каквато насока е заявено искане от касатора. Споделяйки крайния извод на първоинстанционния съд за основателност на иска по отношение на посочената клауза, въззивният съд очевидно е възприел и мотивите на първата инстанция, че визираните в клаузата основания за прекратяване на договора и за обявяването му за предсрочно изискуем не намират опора в действащото законодателство и поставят кредитополучателя в значително по-неблагоприятно положение от установения в законодателството правен режим. Даденото разрешение се възприема и от касационната инстанция. Правата и задълженията на кредитополучателя по договор за потребителски кредит са наследими и в случай на смърт преминават върху неговите наследници, ведно с отговорността за точно изпълнение на договора. Правно неиздържан е аргументът на касатора, че на наследниците ще се „наложи” кредитно правоотношение, което не е ясно дали биха сключили, е правно неиздържан, доколкото „заместването” на починалия наследодател в правоотношението е последица, която настъпва по силата на закона, независимо от волята на наследниците (освен ако те не се откажат от наследството). Поставянето под запрещение не води до неспособност на кредитополучателя да погасява задълженията си по кредита, а предпоставя изпълнението на задълженията да се извършва вместо от него, от лицата, натоварени с настойнически или попечителски функции. Настоящият състав не споделя довода на касатора, че договорът за потребителски кредит се сключва с оглед личността на кредитополучателя. Извод в негова подкрепа не следва от разпоредбите на чл.16 - чл.18 ЗПК, които уреждат критериите и реда за преценка на кредитоспособността на кредитополучателя, а и в действащото законодателство няма разпоредби, които да придават на договора за потребителски кредит белези, присъщи на договорите intuitu personae. След като въвежда основания за преустановяване действието на договора против волята на потребителя, които не са предвидени в закона, клаузата на чл.12.5.5 е неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП и не следва да се прилага от кредитора. Преценена от гледна точка на критериите по чл.143 ЗЗП, клаузата на чл.13.1 също създава предпоставки за увреждане на потребителя и за нарушаване на изискването за добросъвестност, тъй като не отчита самостоятелния характер на отговорността на кредитополучателя и на солидарния длъжник като страни по договора за потребителски кредит и възможните противоречия в интересите им в процеса на развитие на договорното правоотношение. В частта, според която „солидарните длъжници изразяват съгласието си единствено адресът за кореспонденция, посочен от клиента в точка ІІІ от договора за потребителски кредит, да се използва за всички писмени документи, изпращани им от кредитора”, клаузата улеснява кредитора в кореспонденцията с клиента и солидарния длъжник, но създава риск за солидарния длъжник да не получи реално важни за него документи, изпратени на посочения от клиента адрес, по причини, че не са му предадени от клиента или че клиентът е променил адреса си, без да уведоми кредитора, или че кредиторът не е съобразил промяната в адреса. Доводът в касационната жалба, че след като е изразил предварително съгласие изпращаните от кредитора документи и съобщения да му бъдат връчвани чрез клиента (кредитополучателят), солидарният длъжник не би следвало да има претенции и да се счита засегнат от евентуална злоупотреба с доверието му от страна на клиента, не разколебава извода за неравноправен характер на обсъжданата част от клаузата на чл.13.1. Съгласието на солидарния длъжник да получава документи и съобщения по указания в чл.13.1 начин е отнапред заложено от кредитора в съдържанието на общите условия и именно поради факта, че по този начин са създадени условия за неравнопоставеност на страните по договора и за увреждане на интересите на солидарния длъжник, клаузата е оспорена с иска по чл.186, ал.1 ЗЗП. Неравноправният характер на чл.13.1 в частта, предвиждаща единствено адресът за кореспонденция, посочен от кредитополучателя в т.ІІІ от договора, да се използва за всички писмени документи, изпращани му от кредитополучателя, произтича от обстоятелството, че чрез нея се облекчава кредитора в кореспонденцията с клиента и солидарния длъжник като му се осигурява възможност да изпраща всички писмени документи на точно определен адрес, посочен от клиента още при сключване на договора, без да го задължава да съобрази евентуална промяна на адреса в последващ сключването на договора момент, включително след съобщаването й от клиента съобразно чл.8.2 от общите условия. В случая не може да се прави аналогия с разпоредбата на чл.41, ал.2 ГПК, на която се позовава касаторът, тъй като чл.41, ал.2 ГПК регулира процесуални правоотношения от публичен характер, а клаузата на чл.13.1 урежда отношения между равнопоставени правни субекти и по аргумент от чл.143 ЗЗП е недопустимо да въвежда условия, поставящи едната страна (потребителят - кредитополучател или солидарен длъжник) в по-неблагоприятно положение спрямо другата (търговецът - кредитор). Клаузата на чл.13.1 в обсъжданата част не препраща към клаузата на чл.8.2, както неоснователно поддържа касаторът, поради което не може да се приеме, че двете клаузи се прилагат във връзка една с друга и че след уведомяване от клиента за промяна на посочения в чл.ІІІ от договора адрес за кредитора възниква задължение по силата на чл.13.1 да изпраща съобщения на този адрес. Относно клаузата на чл.13.3 съставът на ВКС споделя изцяло преценката на въззивния съд, че тя „замества” предвидените в обективния правов ред способи за връчване на съобщения с пълно и безусловно освобождаване на кредитора от задължението да положи грижата на добрия търговец за реално достигане на свързаната с договора информация до знанието на клиента/солидарния длъжник, както и при евентуален спор да докаже, че е направил опити за осъществяване на реално връчване. С чл.13.3 е въведена фикция за връчване, но без установени ясни правила в кои случаи и при какви предпоставки изпратените от кредитора документи и съобщения ще се считат получени от адресата - клиент или солидарен длъжник, дори реално да не са достигнали до него. Правото на кредитора да се ползва от благоприятните последици на фингираното връчване не е обвързано със задължения в негова тежест да положи грижата на добрия търговец, за да осигури достигане на документа/съобщението до адресата. Също така възлагането на неблагоприятните последици от фингираното връчване върху клиента/солидарния длъжник не е поставено в зависимост от тяхно недобросъвестно поведение или неоправдано неприемане на изпратените от кредитора съобщения и документи, а е предвидено за всички случаи на изпращане на съобщения и документи без оглед на реалното им получаване и на причините, поради което то е осуетено. Неравноправният характер на клаузата е очевиден при първоначален прочит на съдържанието й и всички доводи на касатора, насочени към оспорване правилността на извода на въззивния съд за осъществяване на хипотезата на чл.143 ЗЗП, са неоснователни. Постановеното от въззивния съд решение № 1070/30.04.2018 г. от 02.05.2018 г. е правилно и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение и поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл.247ГПК с решение № 2800 от 28.11.2018 г. „Профи кредит България” ЕООД е осъдено да преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на общите си условия към договор за потребителски кредит клаузата на чл.7.1.2, т.1 в частта „... е длъжен да уведоми писмено...” и клаузата на чл.7.1.2, т.2 в частта „.... но не по-късно от един работен ден след дебитиране сметката на кредитора при обслужващата го банка”. Относно клаузата на чл.7.1.2, т.1 следва да се посочи, че използваният в текста й израз „да уведоми” безспорно предвижда резултатно уведомяване, чието осъществяване предполага изпълнение на две кумулативни изисквания - изпращане на уведомление и неговото реално получаване от адресата (кредиторът по договора). Текстът на клаузата е достатъчно ясен и противно на виждането на касатора не е необходимо да се тълкува по правилата на чл.20 ЗЗД, за да се установи какво съдържание е вложено в израза „да уведоми”. Формулирайки клаузата по посочения начин, касаторът е обусловил надлежното упражняване на правото на кредитополучателя да се откаже от сключения договор за потребителски кредит преди изтичане на срока по чл.7.1.1 ОУ не само от отправянето на волеизявление за отказ, но и от достигане на волеизявлението до знанието на кредитора. В действащото законодателство правото на отказ от сключен договор за потребителски кредит е уредено в 29 ЗПК и според ал.2 на чл.29 ЗПК то се смята за упражнено при условие, че потребителят изпрати уведомление до кредитора преди изтичане на крайния срок по ал.1. Несъответствието между текста на закона и текста на разглежданата клауза е явно и създаването с общите условия на задължение за кредитополучателя, каквото законът не въвежда - да осигури реално получаване от кредитора на изпратеното съобразно чл.29 ЗПК уведомление за отказ от договора, сочи на неравноправност на клаузата по смисъла на чл.143 ЗЗП в съответната й част. В подкрепа на този извод е и факта, че в последната представена пред първоинстанционния съд версия на общите условия към договор за потребителски кредит - Версия 05/29.01.2016 г., съдържанието на чл.7.1.2, т.1 е променено като изразът „да уведоми” е заместен с формулировката от чл.29, ал.2 ЗПК „да изпрати писмено уведомление”. Промяната обаче е ирелевантна за основателността на предявения иск, чиято цел е да осигури защита на потребителите, спрямо които клаузата на чл.7.1.2, т.1 се прилага със съдържанието преди изменението от 29.01.2016 г. Становището на състава на ВКС относно клаузата на чл.7.1.2, т.2 е следното : Равнопоставеността в отношението между страните по договор за банков кредит предполага кредиторът и кредитополучателят да разполагат с еднакво благоприятни възможности и механизми за упражняване и изпълнение на произтичащите от договора права и задължения. Клаузата на чл.7.1.2, т.2 урежда задълженията на клиента да върне на кредитора получената като кредит сума, ведно с лихвата за периода след усвояване на средствата по кредита до датата на връщане на главницата, в случай на отказ от договора. Ищецът е оспорил като неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП частта от клаузата, която предвижда, че за дата на усвояване на кредита се смята датата, на която сметката на кредитополучателя е заверена със сумата, но не по-късно от един работен ден от дебитиране на сметката на кредитора при обслужващата го банка, изхождайки от условието в следващото изречение от текста на чл.7.1.2, т.2, че за дата на връщане на главницата се приема датата, на която сметката на кредитора в обслужващата го банка е заверена с възстановените суми. При съпоставяне на условията, с които е свързано усвояването на кредита от кредитополучателя и получаването на върнатите средства от кредитора, се налага извод, че спорната част от клаузата поставя кредитополучателя в по-неблагоприятно положение спрямо кредитора и не отчита добросъвестността в неговото поведение. Ако тя бъде прилагана в отношенията между страните, спрямо кредитополучателя кредитът ще се смята за усвоен най-късно един работен ден след дебитиране на сметката на кредитора при обслужващата го банка, независимо дали кредитните средства реално са постъпили по сметката на кредитополучателя (противоречие с чл.305 ТЗ), а спрямо кредитора главницата ще се смята за върната, само ако сметката му в обслужващата го банка е заверена с възстановената сума, т. е. и тогава, когато кредитополучателят добросъвестно е извършил всички действия за връщане на сумата, но по причини извън неговото поведение сметката на кредитора не е заверена в деня на превода или в следващия работен ден, съгласно чл.9 от Наредба № 3 на БНБ за условията и реда за откриване на платежни сметки. Като се има предвид задължението на кредитополучателя по чл.29, ал.4 ЗПК при упражнено право на отказ от договора да върне на кредитора без неоправдано забавяне главницата, заедно с начислените лихви от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на връщане на главницата, оспорената от ищеца част от клаузата на чл.7.1.2, т.2 несъмнено не е в интерес на кредитополучателя и е неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП. Доводът на касатора, че за кредитора е необходимо да има яснота относно точната дата на усвояване на средствата по кредита с оглед изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, не обосновава съответствие на клаузата с дължимата от търговеца добросъвестност в отношенията с потребителите. За кредитополучателя също е необходимо да има яснота дали е упражнил надлежно правото си на отказ от договора и дали е изпълнил своевременно задълженията, произтичащи от изпратеното до кредитора изявление за отказ (чл.29, ал.2 ЗПК), но клаузата на чл.7.1.2, т.2 не създава предпоставки за удовлетворяване на тази необходимост. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК обжалваните с касационната жалба решения на Софийски апелативен съд по т. д. № 3802/2017 г. са правилни и следва да бъдат оставени в сила. В зависимост от изхода на делото пред касационната инстанция основното решение на въззивния съд следва да бъде потвърдено и в частта за разноските. Ответникът по касация е поискал разноски за производството пред ВКС, но не е представил доказателства за реалното им извършване, поради което разноски не следва да му бъдат присъждани. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановеното от Софийски апелативен съд решение № 1070/02.05.2018 г. от 30.04.2018 г. по т. д. № 3802/2017 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 1109 от 03.05.2018 г., в обжалваните части, както следва : В частта, с която е потвърдено решение № 2958 от 03.05.2017 г. по гр. д. № 12486/2014 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на „Профи кредит България” ЕООД да преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на Общи условия към договори за потребителски кредит клаузите на чл.12.3, чл.12.4, чл.12.5.3, чл.12.5.5, чл.13.1 и чл.13.3 със съдържание, посочено в диспозитива на решението, и за задължаване на „Профи кредит България” ЕООД да огласи за своя сметка диспозитива на съдебното решение по указания в него начин; В частта, с която след отмяна на решението по гр. д. № 12486/2014 г. на Софийски градски съд е осъдено „Профи кредит България” ЕООД да преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на Общи условия към договори за потребителски кредит Версия 01/21.07.2014 г. клаузи с посочена номерация чл.7.1.1, т.1 в частта „... е длъжен да уведоми писмено”, чл.7.1.1, т.2 в частта „... не по-късно от един работен ден след дебитиране сметката на КР при обслужващата го банка” и чл.13.1 в частта „КЛ/СД изразяват съгласието си единствено адресът за кореспонденция, посочен от КЛ в точка ІІІ от ДПК, да се използва за всички писмени документи, изпращани им от КР”; В частта, с която „Профи кредит България” ЕООД е осъдено да заплати на „Сдружение за правна помощ на потребителите” разноски за въззивното производство в размер на 810 лв. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2800 от 29.11.2018 г. по т. д. № 3802/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което по реда на чл.247 ГПК е поправена очевидна фактическа грешка в решение № 1070/02.05.2018 г. от 30.04.2018 г. по отношение на клаузи от общите условия с посочена номерация чл.7.1.1, т.1 и чл.7.1.1, т.2 като е постановено същите да се четат с номерация чл.7.1.2, т.1 и чл.7.1.2, т.2 при запазване на текстовото им съдържание, възпроизведено в диспозитива на поправеното решение. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :