Р Е Ш Е Н И Е № 208 гр. София, 01.02.2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в откритото заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и деветнадесета година в състав: Председател: Светла Димитрова Членове: Геника Михайлова Даниела Стоянова при секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4983 по описа за 2017 г. Производството е по реда на чл. 288 ГПК, а се разглежда по реда до влизане в сила на ЗИДГПК (обн. ДВ бр. 86/ 2017 г.) – аргумент от § 74 от ПЗР на изменението. До касационно обжалвано е допуснато решение № 119/ 27.03.2017 г. по гр.д. № 91/ 2017 г. в частта, с която Софийски окръжен съд, потвърждавайки решение № 154/ 08.12.2016 г. по гр.д. № 7/ 2016 г., е отхвърлил исковете на С. Н. С. срещу АСО „Сириус“ ЕООД с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, както следва: · да се признае за незаконна и да се отмени заповед № 7541/ 17.09.2015 г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 71, ал. 1 КТ; · за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и · присъждане на сумата 2 040 лв. – обезщетение в периода 18.09.2015 г. – 18.03.2016 г., в който ищецът е останал без работа. Касационното обжалване е допуснато при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (приложимата първоначална редакция) по въпроса: Поражда ли действие споразумението по чл. 119 КТ за промяна на основните трудови функции с клауза със срок за изпитване, ако работникът твърди, че не знае за него, продължил е да изпълнява предишните си трудови функции, а за споразумението е узнал едва с представянето му от работодателя по делото и какви са задължения на съда при разглеждането на такъв трудов спор по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ? По повдигнатия въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че когато трудовия договор съдържа клауза със срок за изпитване, но не е посочено в чия полза е срокът, законът фингира, че срокът е в полза на двете страни (чл. 70, ал. 2, изр. 1 КТ). Той не може да е по-дълъг от 6 месеца, а до неговото изтичане всяка от страните има право да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие (чл. 71, ал. 1 КТ). Целта на такава клауза е работодателят да провери годността на работника или служителя да изпълнява възложената работа, а последният да се убеди, че работата е подходяща за него. Тази цел обяснява и императивната разпоредба на чл. 70, ал. 5 КТ, която предвижда възможност само веднъж да се сключи трудов договор със срок за изпитване за една и съща работа с един и същ работник в едно и също предприятие. Законът допуска също страните да изменят трудовото правоотношение, като работодателят възложи, а работникът се съгласи да изпълнява друга длъжност, вместо първоначално заеманата. Когато трудовите функции на тази длъжност са различни от тези за длъжността, заемана по трудовия договор, страните могат да уговорят срок за изпитване и за нея. Такова изменение на трудовия договор изисква писмена форма за действителност (чл. 119 КТ), а клаузата за нов срок за изпитване не противоречи на императивната разпоредба по чл. 70, ал. 5 КТ. Годността на работника или служителя да изпълнява работата на новата длъжност също може да се провери. Когато по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ работодателят възрази, че упражненото право на уволнение по чл. 71, ал. 1 КТ е възникнало не по трудовия договор с клауза за срок за изпитване, а с допълнително споразумение за друга длъжност с различни трудови функции при клауза със срок за изпитване и за нея, а към писмения отговор на исковата молба представи подписаното от страните допълнително споразумение с такова съдържание и връчената заповед за уволнение преди изтичане на този срок, документите са годни да проведат защитата на ответника срещу иска. Такова споразумение към трудовия договор удовлетворява изискванията на чл. 119 КТ, а клаузата със срок за изпитване не противоречи на чл. 70, ал. 5 КТ. Когато обаче в първото по делото открито заседание ищецът заяви, че за споразумението е узнал едва с представянето му по делото, а не е заемал друга длъжност освен тази по трудовия договор, но не е уточнил, как ще обясни своя подпис под документа, първоинстанционният съд е длъжен да му зададе допълнителни въпроси, за да изясни заявява ли ищецът оспорване истинността на документа. Оспорването би било своевременно, в границите на преклузивния срок по чл. 193, ал. 1 ГПК, а следващите действия на първостепенния съд зависят от отговорите. Когато първоинстанционното решение е основано на такова допълнително споразумение, за което съдът не е изяснил дали ищецът оспорва истинността на документа, а уволнението по чл. 71, ал. 1 КТ е признато за законно, допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила е съществено. Задължението на втората инстанция да установи това нарушение е обвързано (производно) от оплакванията във въззивната жалба (чл. 269, изр. 2 ГПК). Когато в жалбата такова оплакване има заявено, въззивният съд е длъжен за го разгледа. Ако в жалбата са изложени твърдения, че ищецът оспорва подписа си под споразумението, въззивният съд е длъжен да процедира при условията на чл. 193 и 194 ГПК. Ако тези твърдения на ищеца остават неизяснени и в жалба, въззивният съд е длъжен сам да зададе въпросите, които първата инстанция си е спестила, в определението по чл. 267 ГПК или в откритото съдебно заседание (чл. 273 ГПК). В зависимост от отговорите, да процедира съобразно предвиденото в чл. чл. 193 – чл. 194 ГПК или с нарочно определение да обяви, че оспорване на истинността на документа по смисъла на чл. 193, ал. 1 ГПК няма заявено. Когато въззивният съд е пренебрегнал своите задължения, а в решението по съществото на спора също базира изводите за неоснователност на иска за отмяна на уволнението на допълнителното споразумение, решение е неправилно, постановено при касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК. Настоящият състав на Върховния касационен съд, като констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо и извърши проверка за неговата правилност съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, намира касационната жалба основателна. Съображенията са следните: А. отговор на въпроса включва спецификата на конкретния спор. В исковата молба С. Н. С. е твърдял, че малко преди да отнесе спора до съда е получил екземпляр от трудовия договор № 7541/ 31.03.2014 г. за длъжността „охранител“, която е заемал в предприятието на ответника АСО „Сириус“ ЕООД“ с уговорен и изтекъл 6-месечен срок за изпитване. Твърдял е, че на 18.09.2015 г. неговият пряк ръководител го е уведомил, че е уволнен, но не му е връчена заповед. Предявил е исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ. Работодателят е възразил, че на 19.09.2015 г. е уволнил ищеца на основание чл. 71, ал. 1 КТ, но не в границите на срока за изпитване по трудовия договор, а преди да изтече срока за изпитване по допълнително споразумение от 03.09.2015 г. Със споразумението страните са се съгласили ищецът да заеме длъжността „организатор охрана“, която е с различни трудови функции, а за новата длъжност са уговорили 3-месечен срок за изпитване. Към писмения отговор на исковата молба е представил допълнителното споразумение, подписано от страните, и заповедта за уволнение, връчена при отказ. В първото по делото открито съдебно заседание ищецът е реплекирал, че в предприятието на ответника е изпълнявал единствено длъжността „охранител“. За допълнителното споразумение е узнал едва с представянето му по делото, а работодателят го е „скалъпил“, използвайки „ниша в законодателството“. При разглеждането на делото първостепенният съд не е съобразил, че твърденията на ищеца по представеното от ответника допълнително споразумение са неизяснени; могат да включват и такива за неистинността на документа и са заявени своевременно, в срока по чл. 193, ал. 1 ГПК. Съдът не е поставил допълнителни въпроси за уточняване на твърденията с доказателствено значение (чл. 145, ал. 1 ГПК). С първоинстанционното решение е третирал допълнителното споразумение като истински документ е на него е базирал своите изводи, че исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ са неоснователни. Решението е било обжалвано, а във въззивната си жалба ищецът се е оплакал, че допълнителното споразумение е неистински документ. В откритото съдебно заседание въззивният съд не го е попитал в какво се изразява неистинността на документа (чл. 273, вр. чл. 145, ал. 1 ГПК), а на него е базирал решението, че исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ са неоснователни. Следователно е основателно касационното оплакване, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на чл. 269, изр. 1 ГПК – не се е произнесъл по оплакването за неистинност на допълнителното споразумение, нито е поставял въпроси, за да изясни твърденията на ищеца, в какво се изразява неистинността на документа, който носи и подписа на ищеца. Касационната инстанция е длъжна да отмени неправилното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Софийски окръжен съд. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да насрочи открито съдебно заседание, в които да постави въпроси, чрез които да изясни в какво се изразява неистинността на допълнителното споразумение, което ищецът е оспорил в границите на срока по чл. 193 ГПК. В зависимост от отговорите, въззивният съд е длъжен да процедира при условията на чл. 193 и 194 ГПК или с нарочно определение да постанови, че тези условия не са налице. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 119/ 27.03.2017 г. по гр.д. № 91/ 2017 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Софийски окръжен съд, който е длъжен да насрочи открито съдебно заседание и да процедира в съответствие с дадените указания. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.