Р Е Ш Е Н И Е № 168 София,02 март 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 791/2017г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производството е образувано по жалби на подсъдимия, депозирани лично или чрез защитата му срещу въззивно решение № 145 от 18.05.2017г., постановено по в.н.о.х.д. № 104/17 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, както следва: - жалба от подсъдимия Д. С., чрез служебния му защитник адв.Р. Б., с която се релевират трите касационни основания по чл.348, ал.1, т. 1 - 3 от НПК. В срока по чл.351 от НПК е постъпило и допълнение на касационната жалба; - жалба и допълнение/ лично изготвени / от подсъдимия, в които се сочат всички касационни основания и се поддържа касационната жалба, подадена чрез защитата. Постъпило е допълнение към касационната жалба на подсъдимия, изготвено от упълномощения защитник – адв.Т.. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на прокуратурата оспорва касационните жалби, като намира за правилно и законосъобразно решението на Апелативен съд- Велико Търново.Твърди, че извършените от подсъдимия престъпления се отличават с изключителна висока степен на обществена опасност, а самият той е с изградени престъпни навици и единственият начин да бъде преустановена престъпната му деятелност, съпътствала целият му съзнателен живот, е той да бъде изолиран трайно от обществото. Независимо от това, решаващите съдилища не са наложили най-тежкото по вид от предвидените наказания за престъплението по чл.116, ал.1, т.6, пр.2, т.8, пр. 2 и т.12, пр.1, вр. чл.115, вр. чл.29, ал.1, б."А", вр. чл.18, ал.1 от НК, а именно доживотен затвор без замяна. Моли решението на АС-Велико Търново да бъде оставено в сила. Адвокат Д., защитник на подсъдимия С. поддържа касационната жалба и допълнението към нея, изготвени от служебния защитник по изложените в тях съображения. Счита, че при повдигнато на досъдебното производство обвинение за недовършен опит по чл.116 от НК, квалификация възприета и от първия съд, въззивната инстанция/без наличието на протест/ е утежнила положението на подсъдимия, приемайки, че се касае за довършен опит, с което е и нарушила правото му на защита. Поддържа оплакването и за явна несправедливост на наказанието. Моли за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Адвокат Д., упълномощен защитник също поддържа касационните жалби, депозирани от подсъдимия и защитата му. Моли за отмяна на решението на АС - Велико Търново, предвид допуснати съществени процесуални нарушения, както и нарушения на материалния закон. Изцяло поддържа допълнението, изготвено от адв.Т. и моли за намаляване на наказанието. Позовава се на практика на ЕСПЧ, който нееднократно е констатирал, че няма разлика между наказанието доживотен затвор без замяна и доживотен затвор. Намира за нехуманно, наложеното на подсъдимия наказание, тъй като същото не отговаря на минималните стандарти за човечност на наказанието и изключва легитимните цели за превъзпитание и успешна реинтеграция на осъдения. Изразява становище, че двете решаващи инстанции са надценили значението на отегчаващите обстоятелства и не са съобразили факта, че не е настъпила биологичната смърт на пострадалата, както и, че подсъдимият е млад човек, родител, съдействал на разследващите. Моли за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Алтернативно моли за оправдаване на подс.С. по обвиненията за извършени престъпления по чл.116 от НК и чл.152, ал.3 от НК или за намаляване размера на наложените наказания. Адвокат Т., повереник на гражданския ищец Д. Г. пледира да не бъдат уважавани жалбите на касатора и неговия служебен защитник. На първо място намира, че част от доводите са за необоснованост на съдебния акт, което не е сред касационните основания. На следващо място по отношение на обвинението по чл.116, вр. чл.18, ал.1 от НК счита, че контролираните инстанции са обсъдили внимателно спорния по делото въпрос за умисъла на подсъдимия. Не намира за основателни твърденията на защитата за нарушено право на защита и утежнено положение на подсъдимия с квалифицирането на опита, като довършен от апелативния съд. Оспорва и твърденията за явна несправедливост на наказанията и в частност на това за престъплението по чл.116, вр. чл.18, ал.1 от НК. Счита, че решаващите съдилища правилно са индивидуализирали смекчаващите и отегчаващи обстоятелства и са наложили наказания, съответни на целите по чл.36 от НК. Подсъдимият Д. С. моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 3 от 26.01.2017г., постановена по нохд №107/16г. по описа на Габровски окръжен съд, подсъдимият Д. С. С. е признат за виновен в извършването на следните престъпления: - на 03.06.2016г., между 03,00 ч. – 05,00 ч. в къща , находяща се в [населено място], общ., [улица], при условията на опасен рецидив, направил опит умишлено да умъртви Д. Г. чрез палеж, по особено мъчителен за пострадалата начин и с цел да бъдат прикрити други престъпления – грабеж по чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.29, ал.1, б."А" от НК, опит за съвкупление, престъпление по чл.152, ал.3, т.5, вр. ал.1, т.2, вр. чл.29, ал.1, б."А", вр. чл.18, ал.1 от НК и блудство без съвкупление, престъпление по чл.150, ал.1 от НК, като опитът останал недовършен по независещи от дееца причини, за което на основание чл.116, ал.1, т.6, пр.2, т.8, пр. 2 и т.12, пр.1, вр. чл.115, вр. чл.29, ал.1, б."А", вр. чл.18, ал.1 от НК и чл.54 от НК го е осъдил на доживотен затвор; - на 03.06.2016 г. между 03,00 ч. – 05,00ч. в къща, находяща се в [населено място], общ. , при условията на опасен рецидив, отнел чужда движима вещ - телевизор марка /марка/" на стойност 260лв., от владението на Д. Г., с намерение противозаконно да го присвои, като употребил за това сила - хванал я за ръцете и я душил с найлонова торба, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.29, ал.1, б."А" от НК вр. чл.54 от НК го е осъдил на десет години лишаване от свобода, като го е оправдал по предявеното му обвинение по чл.199 ал.1, т.3 от НК; - на 03.06.2016 г. между 03,00 ч. – 05,00 ч. в къща, находяща се в [населено място], общ.., при условията на опасен рецидив, направил опит да се съвкупи с лице от женски пол Д. Г., като я принудил към това със сила - хванал я за ръцете, душил я с найлонова торба, с ръце и с тяло силно притискал пострадалата в областта на гръдния кош, като деянието останало недовършено по независещи от него причини, поради което го на основание чл.152, ал.3, т.5, вр. ал.1, т.2, вр. чл.29, ал.1, б."А" вр. чл.18, ал.1 вр. чл.54 НК го е осъдил на осем години лишаване от свобода, като го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл.152, ал.4, т.4 от НК; - на 03.06.2016 г. между 03,00 ч. – 05,00 ч. в къща, находяща се в [населено място], общ. . с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на Д. Г., чрез употреба на сила - хванал я за ръцете, душил я с найлонова торба, с ръце и с тяло силно притискал пострадалата в областта на гръдния кош, поради което и на основание чл.150, ал.1 от НК и чл.54 от НК го е осъдил на осем години лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинение по чл.150, ал.3, вр. ал.1 от НК; - на 03.06.2016 г. между 03,00 ч. - 05.00 ч., чрез струпване на дрехи и хартии, които залял с бутилки ракия и слънчогледово олио и възпламенил с кибрит, запалил сграда – къща, находяща се на [улица]в [населено място], общ. , собственост на Д. Г. на стойност 24 100лв. - имущество със значителна стойност, като причинените щети са в размер на 5 610лв., поради което и на основание чл.330 ал.1 от НК и чл.54 от НК го е осъдил на шест години лишаване от свобода. На основание чл.23 от НК, съдът е определил едно общо и най- тежко наказание, а именно – доживотен затвор, което на основание чл.61, т.1 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален специален режим. На основание чл.45 от ЗЗД подсъдимият Д. С. е осъден да заплати на гражданския ищец Д. Г. обезщетения за претърпените от нея неимуществени вреди, както следва: в резултат на престъплението по чл.116, ал.1, т.6, пр. 2, т.8, пр.2 и т.12, пр. 1, вр. чл.115, вр. чл.29, ал.1, б."А", вр. чл.18, ал.1 от НК в размер на 60 000лева; в резултат на престъплението по основание чл.152, ал.3, т.5, вр. ал.1, т.2, вр. чл.29, ал.1, б."А", вр. чл.18, ал.1 от НК в размер на 10 000 лева; в резултат на престъплението по чл.150, ал.3, пр. 2, вр. ал.1 от НК размер на 10 000лева, всички ведно със законната лихва, считано от 03.06.2016г., до окончателното им изплащане. Подсъдимият Д. С. е осъден да заплати на гражданския ищец Д. Г. обезщетение за претърпените от нея имуществени вреди в резултат на престъплението по чл.330, ал.1 от НК в размер на 5 610лева, ведно със законната лихва, считано от 03.06.2016г. до окончателното им изплащане. Съдът се е произнесъл по направените разноски, дължимите държавни такси върху уважените граждански искове и веществените доказателства. Всички касационни жалби са допустими, но неоснователни. Пределите на касационната проверка следва да бъдат очертани съобразно разпоредбата на чл.347 от НПК и доводите, релевирани в жалбите. Собственоръчно изготвената жалба от подсъдимия е бланкетна предвид съдържанието й, като с направеното допълнение тази бланкетност не е преодоляна. С касационната жалба и допълнението, депозирани от подсъдимия, чрез служебния му защитник се правят оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон, необоснованост на въззивния съдебен акт и явна несправедливост на наложените наказания. Необходимо е да бъдат направени няколко уточнения. На първо място, самият касатор е диференцирал оплакванията си за всяко едно от петте престъпления, за които е бил признат за виновен, а именно: за престъпленията по чл.116, ал.1, т.6, пр.2, т.8, пр. 2 и т.12, пр.1, вр. чл.115, вр. чл.29, ал.1, б."А", вр. чл.18, ал.1 от НК и по чл.152, ал.3, т.5, вр. ал.1, т.2, вр. чл.29, ал.1, б."А" вр. чл.18, ал.1 от НК – се сочат всички основания по чл.348, ал.1 от НПК, както и се поддържа необоснованост на атакувания съдебен акт, а за тези по чл.150, ал.1 от НК, чл.330, ал.1 от НК и чл.199, ал.1, т.4 от НК оплакването е само за допусната явна несправедливост на наложените наказания/касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК/. На второ място, в допълнението на касационната жалба/изготвено от служебния защитник, озаглавено “уточнение”/ се развиват аргументи в подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 и 3 от НПК, както и се заявява, че не се поддържа необоснованост, като основание за обжалване на въззивния акт. На следващо място, в допълнението, изготвено от упълномощения защитник - адв.-Т. се излагат аргументи в подкрепа на трите, поддържани касационни основание по чл.348, ал.1 от НПК, но само по отношение на престъпленията по чл.116, ал.1, т.6, пр.2, т.8, пр. 2 и т.12, пр.1, вр. чл.115, вр. чл.29, ал.1, б."А", вр. чл.18, ал.1 от НК и по чл.152, ал.3, т.5, вр. ал.1, т.2, вр. чл.29, ал.1, б."А" вр. чл.18, ал.1 от НК. Изложеното дава основание за следните изводи: оплакванията за необоснованост на въззивното решение, ведно с подкрепящата ги аргументация не обуславят касационна проверка, не само защото не се поддържат, но и поради факта, че необосноваността не е сред касационните основания. Досежно останалите оплаквания на първо място следва да бъдат обсъдени твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения. Това е водещо, тъй като евентуалното констатиране на основания по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, обуславящи необходимост от отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, от своя страна ще дерогират необходимостта от разглеждане на доводите, касаещи касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК/с изключение на трите престъпления – по чл.150, ал.1 от НК, чл.330, ал.1 от НК и чл.199, ал.1, т.4 от НК, за които се поддържа само явна несправедливост на наказанията/. Неоснователно е оплакването за неяснота в диспозитива на въззивното решение. Действително в диспозитива е отразено “ПОТВЪРЖДАВА № 3 / 26.01.17г. по НОХД № 107 / 16г. на Габровски окръжен съд”, като е пропусната думата присъда, което очевидно е технически пропуск, който не внася каквато и да било неяснота относно съдебния акт, който е потвърден. Оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения се правят по отношение дейността на въззивната инстанция по оценка на доказателствената съвкупност и правилността на формиране на вътрешното убеждение на съда, като изложените аргументи са общи и лишени от конкретика. Независимо от това, следва да се посочи, че оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина. В случая, инстанциите по същество са събрали възможния обем от доказателства, като същите са оценили при спазване на изискванията на НПК, като не са допуснати нарушения на разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК. Делото не страда от доказателствен дефицит, който да е попречил на апелативният съд да установи по надлежен ред фактите, подлежащите на доказване. Приетата фактическа обстановка относно релевантните факти е резултат от вярна интерпретация на данните, установени с годни доказателствени средства. Неоснователно е и оплакването за липсата на отговор в решението на възражения на защитата, което се приравнява на липса на мотиви. Съдебният акт, постановен от въззивната инстанция е решение, като изискванията относно съдържанието му са визирани в разпоредбата на чл.339, ал.1 и 2 от НПК. Действително въззивният съд е могъл да бъде по-задълбочен и прецизен в изложението си, но в случая не сме изправени пред хипотезата на непълнота и неяснота на мотивите, която да ограничава възможността за проверка на начина на формиране на вътрешното убеждение на съда. На следващо място се поддържа и оплакване за противоречие между мотивите и диспозитива на въззивното решение, с което е прието, че опитът по чл.116 от НК е довършен, а същевременно се потвърждава първоинстанционната присъда, с която той е квалифициран като недовършен. Това твърдение следва да бъде разгледано съвместно с оплакванията за нарушено право на защита и утежняване положението на подсъдимия от въззивната инстанция, приемайки за първи път, че опитът за убийство е довършен, срещу каквото обвинение С. не се е защитавал, а и въззивното производство е било инициирано само по жалба на подсъдимия. Съгласно разпоредбата на чл.18 от НК, опитът е започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици. Това легално определение ясно разграничава два вида опит – недовършен и довършен, като разграничителният критерий е само във връзка с обективната страна. И при двата вида опит е започнало осъществяването на изпълнителното деяние, но когато то не е довършено опитът се квалифицира като недовършен. Тогава когато изпълнителното деяние е довършено, но въпреки това не са настъпили общественоопасните последици, опитът ще е довършен. От субективна страна опитът е престъпна дейност, осъществявана само с пряк умисъл. По отношение на “убийството”, което е типично резултатно престъпление, е възможен както недовършен, така и довършен опит. Довършен опит ще има, когато изпълнителното деяние, включващо действията по умъртвяване на жертвата, е довършено, но не е настъпила смъртта по независещи от дееца причини, респективно недовършен опит ще има когато не е довършено изпълнителното деяние. В настоящия случай инкриминираното на подсъдимия обвинение е затова, че чрез палеж е осъществил действията по умъртвяване на пострадалата. При така възведеното обвинение и с оглед приетите фактически положения, се налага извод, че опитът е довършен, предвид довършването на изпълнителното деяние - палежът е бил реализиран преди подсъдимият да напусне жилището на пострадалата, но не е настъпила смъртта й, по независещи от него причини. Д. Г. е успяла да излезе лазейки от жилището и лекарската намеса е била своевременна. До тези изводи е достигнал и въззивният съд, като неоснователни са възраженията на подсъдимия и защитата му за нарушено право на защита и недопустимо утежняване на положението му. Тези изводи се налагат независимо, че повдигнатото и поддържано от прокуратурата обвинение срещу подсъдимия е за недовършен опит за убийство, каквито правни изводи е направил и първият съд. За вида на опита се изхожда от фактите и те са решаващите за приложението на материалния закон. В случая подсъдимият се е защитавал срещу фактически положения, ясно и точно очертани в обвинителния акт и възприети за установени от решаващите съдилища. Въззивният съд не е направил промяна във фактите, имащи значение за определяне вида на опита, срещу които подсъдимият да не се е защитавал, а само е извършил корекция на правото. Също така доколкото за промяната в правото не се е налагало съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, съдът е имал задължението правилно да приложи материалния закон, без да утежнява положението на подсъдимия. Задължението на съда е да даде вярната правна квалификация на деянието в рамките на възведеното обвинение, което в конкретния казус е по чл.116, ал.1, т.6, пр.2, т.8, пр. 2 и т.12, пр.1, вр. чл.115, вр. чл.29, ал.1, б."А", вр. чл.18, ал.1 от НК, като фактологията е тази която определя вида опит, но все в рамките на тази правна квалификация. Ето защо, направената от апелативния съд корекция на правото, не е с характеристики, ограничаващи или нарушаващи правото на защита на подсъдимия. С промяната не е утежнено и положението му. Това е така по няколко съображения: промяната от недовършен в довършен опит, не е довела до приложение на закон за по-тежко наказуемо престъпление, тъй като съгласно разпоредбата на чл.18, ал.2 от НК опитът без оглед на вида се наказва с наказанието, предвидено за довършеното престъпление, като вече при конкретната му индивидуализация следва да се вземе предвид степента на осъществяване на намерението и причините, поради което престъплението е останало недовършено; въззивния съд не е увеличил наказанието на подсъдимия, което е било индивидуализирано от първата инстанция при хипотезата на недовършен опит. Всички това дава основание да се приеме, че въззивната инстанция не е утежнила положението на подс.С., приемайки, че опитът е довършен. Не се е налагала и корекция в правната квалификация на деянието – “опит за убийство” по чл.116, ал.1, т.6, пр.2, т.8, пр. 2 и т.12, пр.1, вр. чл.115, вр. чл.29, ал.1, б."А", вр. чл.18, ал.1 от НК. В обобщение на горното не може да се приеме, че не е налице допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, довело и до нарушение на материалния закон. Неоснователни са оплакванията за несъставомерност на деянието по чл.116 от НК, тъй като подс.С. не е действал при пряк умисъл, тъй като той не е имал за цел чрез палежа да умъртви пострадалата, а само да заличи оставените кални следи. Вината е субективен елемент на престъплението, свързан с определено психическо състояние на дееца, отразяваща неговото субективно отношение към общественоопасния характер и общественоопасните последици. Изводите досежно вината, без оглед на нейната форма следва да се основават на обективните данни по делото. Решавайки въпроса за съдържанието на умисъла при престъпленията против личността, съдът е длъжен да изхожда от съвкупната преценка на всички обстоятелства, касаещи извършеното. В конкретния казус данните по делото сочат, че подсъдимият е натрупал дрехи и хартия, които полял с олио и ракия, в близост до леглото на което е лежала пострадалата и в обем, които е позволил за около пет минути от запалването на открития огън, пожара да обхване цялото помещение. Поставил е използваните от Г. патерици на място, до което след като се е разгорял огъня, тя не е могла да достигне. При запалването на пожара, подсъдимият вече е знаел, че Д. Г. е неподвижна и без помощни средства, не би могла да се придвижи. Всичко това по недвусмислен начин сочи на намерения за умъртвяване на пострадалата, като в случая леталния изход е могъл да настъпи и от задушаване от веществата, които се отделят при горенето. Тези изводи не се променят от факта, че подпалването не е директно по отношение тялото на пострадалата, както и, че житейски са съществували и други начина за причиняване смъртта на пострадалата. Въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон и в частта досежно приетата съставомерност на деянието по чл.152, ал.3, т.5, вр. ал.1, т.2, вр. чл.29, ал.1, б."А" вр. чл.18, ал.1 от НК. Установените по делото данни по несъмнен начин сочат, че подсъдимият е направил опит да осъществи полов акт с пострадалата. Освен обективните находки, които касатора намира, като неубедителни за обосноваване на обвинителната теза, по делото са налице и не могат да бъдат пренебрегнати или игнорирани показанията на самата пострадала, която в качеството си на свидетел е имала задължението да депозира достоверни показания. Аргументирано въззивният съд е отхвърлил тезата на защитата за доброволен отказ от опит и приложението на чл.18, ал.3 от НК. Настоящата инстанция изцяло споделя тази аргументация, като следва само да се посочи, че не е налице ненаказуем опит по смисъла на чл.18, ал.3, б.”А” от НК, когато несобствени подбуди на подсъдимия са обусловили промяната в намеренията му и отказа да довърши престъплението, а единствено явилите се по време на извършването обективни трудности и пречки са го принудили да се откаже от довършване на престъплението. Предвид горното, настоящият състав на касационната инстанция намира, че решаващите съдилища не са допуснали процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, които да обусловят наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Също така, контролираната инстанция не е допуснала и нарушение на чл.348, ал.1, т.3 от НПК, а именно явна несправедливост на наложените наказания и за петте престъпления. Аргументите на защитата са с акцент за нехуманност на наложеното наказание доживотен затвор за опита за убийство, както и за надценяване на отегчаващите обстоятелства и пренебрегване на данни за личността на подсъдимия, като относително младата възраст и факта, че е родител на малолетно дете. Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенции. Решаващите съдилища в съответствие с гореизложеното разбиране, застъпено в доктрината, което е намерило законодателно разрешение в разпоредбите от общата част на НК, касаещи наказанието и неговото определяне, са отчели значимите за индивидуализацията на наказанието на подс.С. обстоятелства. Въззивният съд от една страна е възприел изцяло фактическите данни, установени от първия съд, обуславящи съответните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, а от друга - е обсъдил и сочените от защитата за пренебрегнати/поддържани и пред настоящата инстанция/ смекчаващи обстоятелства. Правилно апелативният съд не е ценил като смекчаващо обстоятелство младата възраст на подсъдимия. Последният към момента на деянието е бил на 34години, което в житейски аспект действително е млада възраст, но от гледна точка на наказателното право тя не следва да се приема за такава. За да се цени възрастта на дееца като млада, следва същата да е близка с границата на непълнолетието, когато моралните императиви на личността не са достигнали своята устойчивост. Нещо повече за тази си възраст подсъдимият е осъществил множество престъпления, за които има влезли в сила седемнадесет присъди. Семейното положение на подсъдимия е оценено правилно от контролирания съд, като не може да се пренебрегне факта, че за малолетното му дете приоритетно полага грижи майката и близки роднини. Следва да се посочи и принципното разбиране на този състав за това, че при индивидуализацията на наказанието няма място за механичен формален подход при съпоставката между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към степента на обществена опасност на деянието и дееца. В случая е налице завишена степен на обществена опасност както на деянията, така и на дееца. По отношение на наказанието доживотен затвор, настоящият състав намира, че от една страна неговото налагане не е в нарушение на основни права, гарантирани от ЕКПЧ, а от друга страна е резултат на законосъобразно и справедливо индивидуализиране на наказанието, което следва да се наложи на подсъдимия за престъплението по чл.116, ал.1, т.6, пр.2, т.8, пр. 2 и т.12, пр.1, вр. чл.115, вр. чл.29, ал.1, б."А", вр. чл.18, ал.1 от НК. По принцип наказанието , което следва да се наложи на лице признато за виновно в извършване на престъпление е решение на националните съдилища. Като в редки и изключителни случай “твърде несъразмерната присъда” би била нарушение на чл.3 от ЕКПЧ. По отношение на наказанието доживотен затвор, няма да е налице нарушение на чл.3 ако вътрешното право допуска възможност за преразглеждане на доживотната присъда с цел нейна замяна, опрощаване, прекратяване или условно освобождаване на осъденото лице. Нарушение би имало ако няма предвидена възможност за “преразглеждане” на наказанието, пред каквато хипотеза не сме изправени. Наказанието доживотен затвор се налага, когато извършеното престъпление е изключително тежко. В практиката си върховната инстанция е имала поводи да отбележи, че престъплението е изключително тежко, когато разкрива особено висока степен на обществена опасност и морална укоримост, надхвърляща значително тази на обикновените случаи на същото престъпление. От значение са личността на подсъдимия и пострадалия, обстоятелствата, които характеризират деянието, начинът на извършването му и последиците от него, наличието на множество квалифициращи обстоятелства и интензивността на тяхното проявление. Именно тези принципни положения са изходна база при преценката на решаващите съдилища, кое от алтернативно предвидените наказания ще съдейства за постигане на целите по чл. 36 от НК. Пострадалата Д. Г.- 73 г., била е напълно беззащитна, предвид на факта, че страда от заболяване, което и е пречило да се придвижва без помощта на патерици. Деянието е извършено през нощта, след поредици от извършени други престъпления срещу личността й. В процесната нощ подсъдимият демонстрирал упоритост за престъпно намиране на средства. Подготвен с маска и ръкавици, той се отказва от първоначалните си намерения да извърши кражба на гориво от товарни автомобили, паркирани в близост до селскостопански сгради в [населено място] и се насочва към къщата на пострадалата, където извършва пет престъпления в условията на съвкупност. Престъплението е осъществено при няколко квалифициращи признака на чл.116 от НК – по особено мъчителен за пострадалата начин, с цел да прикрие други три престъпления и при условията на опасен рецидив. Съдебното минало на подс.С. недвусмислено сочи на една завишена степен на обществена опасност. Предходни осъждания, извън тези квалифициращи деянието като осъществено при условията на опасен рецидив, които са за престъпления против собствеността и личността, го характеризират като личност с престъпна упоритост и трайно изградено поведение в нарушение на установените обществени отношения. Преценката на всички горепосочени обстоятелства убедително обосновават , че извършеното от подсъдимия престъпление по чл.116 от НК, макар и останало в стадия на опита покрива критериите на чл.38а, ал.2 от НК за изключителна тежест, поради което съдилищата правилно са преценили, че целите на специалната и генерална превенции могат да бъдат постигнати единствено с налагане на наказание доживотен затвор. Ето защо, наложеното на подсъдимия наказание доживотен затвор не се явява несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК. Не са явно несправедливи и наложените наказания за останалите четири престъпления, по отношение на които извън гореобсъдените твърдения за игнорирани смекчаващи обстоятелства, други доводи не се навеждат. Гореизложеното дава основание на настоящия състав на касационната инстанция да направи извод за това, че атакуваното решение на Апелативен съд – Велико Търново е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 145 от 18.05.2017г., постановено по внохд № 104/17г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.