18
Р Е Ш Е Н И Е
№ 294
гр. София, 27.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА
при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1599 по описа за 2017г., взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 701 от 22.12.2017г. по настоящото т. дело № 1599/2017г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на решение № 1842 от 21.03.2017г. по в. гр. дело № 9784/2016г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение от 15.07.2013г. по гр. дело № 10970/2012г. на Софийски районен съд, І ГО, 37 състав в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. Е. Сало срещу „Юробанк България“ АД, [населено място] установителен иск за признаване за нищожна на клаузата на чл. 23 от договора за кредит за покупка на недвижими имоти № HL41961/15.09.2008г. Касационното обжалване на въззивния съдебен акт в посочената част е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по следния правен въпрос: Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 ЗЗП клауза от кредитен договор, с която всички вреди от валутните промени и валутният риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за валутните разлики изключенията по чл. 144, ал. 3 ЗЗП?
С определение № 330 от 29.05.2018г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение и в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. Е. Сало срещу „Юробанк България“ АД, [населено място] осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за разликата над уважения иск 596,37 швейцарски франка /966,12 лв./ до пълния предявен размер от 3 500 швейцарски франка /5 670 лв./ поради преюдициалност на произнасянето по установителния иск за обявяване на нищожност на клаузата на чл. 23 от договора за кредит за покупка на недвижими имоти.
Касаторът Н. Е. Сало чрез процесуалния си представител адв. В. Волева прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа становище, че неправилно въззивният съд е приел, че е уговорено отпускане на кредитния лимит в швейцарски франкове, а валутата в евро служи за определяне на равностойността, като не се е съобразил с обстоятелството, че реално не са отпуснати швейцарски франкове, предвид блокираната сметка по чл. 2, ал. 1 от договора. Релевира доводи, че правата на банката не са нарушени, доколкото тя се е лишила от ресурс с равностойността в друга валута, а прехвърлянето на риска върху кредитополучателя е неравноправно. Поддържа, че немотивирано въззивната инстанция е приела, че ищцата е имала възможност да прецени кредитния риск, предвид заеманата от нея длъжност зам. председател в АЕБТРИ; не е отчела липсата на доказателства, че към сключването на договора за кредит ищцата е изпълнявала тази длъжност, както и че АЕБТРИ не извършва банкова, финансова, инвестиционна или кредитна дейност. Касаторът излага доводи, че клаузата на чл. 23 от договора за кредит е написана на неясен и неразбираем език, попада в приложното поле на чл. 143, т. 18 ЗЗП, както и че кредитът е усвоен в евро и следва да се връща в евро. По отношение на основателността/неоснователността на осъдителния иск за сумата в размер 3 472 швейцарски франка /разликата над присъдения размер 596,37 швейцарски франка до пълния предявен размер от 3 500 швейцарски франка/ касаторът поддържа, че исковата претенция е обусловена от прогласяването на нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 5 от процесния договор за кредит. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, исковете да бъдат уважени и претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът „Юробанк България“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Д. В. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение. Излага следните съображения: клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора за кредит не е нищожна; ищцата е усвоила на 25.09.2008г. 374 100 шв. франка, като след отпускането на тази сума същата е превалутирана в евро поради това, че ищцата е платила в евро цената на жилището, което е закупила с отпуснатия кредит; ирелевантно за валидността на посочената договорна клауза е дали банката е изпълнила задължението си да отпусне уговорения кредит в швейцарски франкове; предвид задължението на кредитополучателя да връща отпуснатия кредит в швейцарски франкове, всяка от страните носи валутния риск от понижаване или повишаване на обменния курс по време на срока на договора за кредит; ищцата е погасявала отпуснатия кредит чрез вноски в швейцарски франкове; преговорите по сключване на договора за кредит са продължили през достатъчен период от време и ищцата е имала възможност и време да обмисли договорните клаузи и да прецени в каква валута иска да й бъде отпуснат кредита. Ответникът моли решението да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди инвокираните доводи, взе предвид данните по делото и провери правилността на въззивно решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
По релевантния правен въпрос:
С решение № 295/22.02.2019г. по т. дело № 3539/2015г. на ВКС, ТК, Второ отделение съдебният състав е дал отговор на релевантния за спора правен въпрос в следния смисъл: „Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП.“ За да даде този отговор, съдебният състав се е позовал на задължителната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС /решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703, определение от 22.02.2018г. по дело С-119/17, EU:C:2018:103, решение от 30.04.2014г. по дело С-26/13, EU:C:2014:282, решение от 23.04.2015г. по дело C-96/14, EU:C:2015:262, решение от 03.06.2010г. по дело C-484/08, EU:C:2010:309/, както и практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК /решение № 95/13.09.3016г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, II т. о./.
Съгласно чл. 1, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори посочената Директива има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител. Съгласно чл. 288 ДФЕС директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите-членки, до които е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. Съобразно чл. 291, т. 1 ДФЕС държавите-членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки по вътрешното право за прилагане на правнообвързващите актове на Европейския Съюз. В изпълнение на това задължение с § 13а, т. 9 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП посочената Директива е въведена във вътрешното ни право. Поради това и с оглед факта, че разпоредбите на чл. 143, изр. 1, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП са идентични с чл. 3, чл. 4 и чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. посочените национални правни норми следва да се тълкуват в тяхната взаимна връзка, в духа и целите на Директивата и съобразно даденото от СЕС тълкуване на чл. 3 – 5 от нея.
С определение № 701 от 22.12.2017г. по т. дело № 1599/2018г. на ВКС, ТК, Второ отделение настоящото касационно производство е било спряно до произнасяне от СЕС по дело С-119/17 и след приключване на делото настоящото производство е възобновено с определение № 330 от 29.05.2018г. Преюдициалните въпроси, по които е било образувано дело С-119/17 на СЕС се отнасят до тълкуване на разпоредбите на чл. 4, § 2 и чл. 3-5 от Директива 93/13/ЕИО, в хипотеза на договор за кредит, в който е записано, че кредитът се отпуска и погасява във валута /швейцарски франкове/, но фактически цялата сума е предоставена на разположение на кредитополучателя в национална валута /румънски леи/, като паричната единица на сметката се използва виртуално само за изчисление. В т. 20 от определението от 22.02.2018г. по дело С-119/17, постановено по чл. 99 от Процедурния правилник на СЕС е изразено становище, че кредитът следва да се погасява в чуждестранната валута, независимо, че е предоставен в националното платежно средство и въпреки че договорът предвижда преобразуване на налични по банковата сметка на кредитополучателя ликвидни средства в националното платежно средство във валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски. При тези обстоятелства СЕС е приел, че този договор не следва да се приравнява на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, във връзка с какъвто договор са дадените разрешения в постановеното от СЕС решение по дело С-26/13 и т. 40 от решението по дело С-186/16.
В т. 16, 18, 20, 23-30 от мотивите на определението по дело № С-119/17 СЕС препраща към свое решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка дали клауза от договор за банков кредит е неравноправна от гледна точка на разпоредбите на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 2 от Директивата.
Съгласно чл. 3, § 1 от Директивата, чл. 143, изр. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб /вреда/ на потребителя значителна неравнопоставеност /значително неравновесие/ между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Съгласно чл. 4, § 2 от Директивата и чл. 145, ал. 2 ЗЗП преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език.
В т. 1 от диспозитива на решението по дело С-186/16 и в разяснителната част към него и т. 1 от диспозитива на определението по дело С-119/17 разпоредбата на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО е тълкувана в смисъл, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза, включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, между търговец и потребител, която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да бъде погасен в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, тъй като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация.
В множество решения СЕС се е произнесъл, че чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите, но само при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Поради това разпоредбата на чл. 4, § 2 от Директивата трябва да се тълкува ограничително /решение по дело C-26/13, т. 42; решение по дело C-96/14, т. 31; решение по дело С-186/16, т. 34/.
Изискването за съставяне на договорната клауза на ясен и разбираем език се прилага и по отношение на клаузата, попадаща в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ или „съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на доставените стоки или предоставените услуги, от друга“ по смисъла на член 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО. При условие, че такава клауза е изразена на ясен и разбираем език, същата не се счита за неравноправна и не се прави преценка на неравноправния й характер /решение по дело С-186/16, т. 1 изр. 2 от диспозитива; решение по дело C-484/08, т. 32; решение по дело C-26/13, т. 68/.
В т. 68 от мотивите на решението от 20.09.2018г. по дело С-51/17, EU:C:2018:750 СЕС е пояснил, че договорните клаузи, отнасящи се до въпроса за валутния риск спадат към чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО, като преценка на техния неравноправен характер не се извършва, ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че са били изразени от продавача или доставчика на ясен и разбираем език.
В т. 2 от диспозитива на решението по дело С-186/16 и т. 3 от диспозитива на решението по дело С-51/17 СЕС е посочил, че чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че „изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен /клауза относно валутния риск/, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите си задължения“.
В т. 50 от мотивите на решението по дело С-186/16 и т. 75 от мотивите на решението по дело С-51/17 СЕС е изяснил, че „от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита. От друга страна, продавачът или доставчикът, в случая банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че продавачът или доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения“.
Следва да се отбележи, че съгласно постоянната съдебна практика на СЕС въведената с Директива 93/13/ЕИО система на защита на потребителите се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слабата страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка, както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им /решение по дело C-34/13, EU:C:2014:2189, т. 48; решение по дело C-26/13, т. 39; решение по дело C-169/14, ЕU:C:2014:2099, т. 22; решение по дело С-96/14, т. 26 и др./.
В т. 3 от диспозитива и т. 54 и т. 56 от мотивите на решение по дело С-186/16 СЕС се е произнесъл, че разпоредбата на чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирана в чл. 145, ал. 1 ЗЗП, трябва да се тълкува в смисъл, че „преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута /най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13/“. За да установи „дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне“ /решение по дело С-186/16, т. 57; решение по дело C-415/11, EU:C:2013:164, т. 68 и 69/.
В т. 55 от мотивите на решението по дело С-186/16 СЕС е приел, че клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя.
В т. 2 от диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл. 147 ЗЗП, следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
В постановеното решение № 295/22.02.2019г. по т. дело № 3539/2015г. на ВКС, ТК, Второ отделение, на което е даден отговор на релевантния и за настоящия спор правен въпрос, съдебният състав е приел, че „изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП не намират приложение, тъй като са относими единствено към основанията чл. 143, т. 7, т. 10, т. 12 ЗЗП, в които не попада клауза, регулираща валутните рискове при договаряне на кредит в чуждестранна валута /щвейцарски франкове/ и погасителни вноски, дължими в същата валута.“ Посочено е , че договорът за кредит не представлява сделка с ценни книжа, нито сделка с финансови инструменти, в който смисъл е и постановеното от ВКС по реда на чл. 290 ГПК решение № 95/13.09.3016г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, II т. о./. Изразено е разбирането, че цената на кредит в чуждестранна валута по смисъла на чл. 144, ал. 3, т. 1 във връзка с чл. 143, т. 12 ЗЗП е единствено възнаградителната лихва, но не и допълнителните разходи, които прави кредитополучателят вследствие поемането на валутния риск, включително разликата в обменния курс. Неприложимостта на чл. 144, ал. 3, т. 2 ЗЗП произтича от обстоятелството, че договорът за кредит в чуждестранна валута не представлява договор за покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове или международни парични преводи в чужда валута. Изложените съображения изцяло се споделят в настоящото съдебно решение.
По правилността на въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част по установителен иск за признаване за нищожна клаузата на чл. 23 от процесния договор за кредит:
С оглед отговора на релевантния правен въпрос настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. Е. Сало срещу „Юробанк България“ АД установителен иск за признаване за нищожна клаузата на чл. 23 от процесния договор за кредит, е постановено в противоречие на материалния закон и практиката на СЕС и ВКС.
Касаторът – кредитополучател е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключил през 2008г. договора за кредит за покупка на недвижим имот като физическо лице и процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Ответната банка се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР на ЗЗП поради това, че е сключила процесния договор в рамките на своята търговска /банкова/ дейност.
Изводът на въззивната инстанция, че процесните клаузи, включително чл. 23, ал. 1 от договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от банката – ответник и ищцата не е имала възможност да влияе върху тяхното съдържание, са законосъобразни и съответстват на разпоредбите на чл. 146, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП и константната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 51/04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 98/25.07.2017г. по т. д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, II т. о. Процесният договор за кредит е изготвен от банката и презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, като по делото не са ангажирани доказателства, установяващи, че ищцата - потребител е имала възможност да изрази становище по съдържанието на договора, вкл. по клаузата на чл. 23, ал. 1 от него и да повлияе върху нея.
С клаузата на чл. 23, ал.1 от договора за кредит – предмет на иска, кредитополучателят е декларирал, че е „запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2 /от договора/, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит“. С посочената договорна клауза ищцата е поела за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро. В чл. 23, ал. 2 от договора ищцата е декларирала, че е запозната и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 – чл. 23 от договора и е съгласна с настъпването им.
На основание чл. 145, ал. 1 ЗЗП клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора за кредит трябва да се тълкува заедно с останалите клаузи, както и с оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на сключването. С чл. 1 от договора е уговорено кредитният лимит да се предостави в швейцарски франкове в размер на равностойността в щвейцарски франкове на 229 500 евро. В чл. 2, ал. 1 е предвидено, че кредитът се усвоява в швейцарски франкове, но сметката е блокирана и практически кредитополучателят не е имал достъп до тази сметка. Съгласно чл. 2, ал. 3 швейцарските франкове от блокираната сметка се превалутират служебно от банката в евро по курс „купува“ швейцарския франк към евро на банката за съответната валута в деня на усвояването. Следователно реалното усвояване на кредита от кредитополучателя - потребител става в евро по негова сметка в евро. Реален паричен поток от банката - кредитодател към кредитополучателя в швейцарски франкове не е осъществен, а действителното усвояване на кредита е в резервната валута на страната – в евро.
Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП предвижда клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като съгласно ал. 2 при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. Процесната договорна клауза на чл. 23, ал. 1 не отговаря на изискването за яснота и разбираемост. Ответната банка не е предоставила на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в чуждестранна валута достатъчна информация, която би му позволила да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо задълженията по кредита, т. е. да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита. Предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дължимите погасителни вноски, изразени в лева/евро в посока на повишаването им, не води до извод, че потребителят е достатъчно информиран по смисъла на тълкуването на горепосочените правни норми, дадено от СЕС.
Кредитополучателят е физическо лице – потребител и е сключил договор за кредит за покупка на недвижим имот – апартамент в швейцарски франкове, като по делото липсват доказателства имотът да е купен при заплатена цена в швейцарски франкове, нито са налице данни, че за извършване на покупката са били необходими швейцарски франкове. Видно от заключението на тройната съдебно-счетоводна експертиза /т. 19/, за разплащане на покупката на недвижимия имот със средствата от кредита е използвана и разплащателна сметка на ищцата, в която са трансферирани съответните суми в евро по курса на банката и от която са преведени по сметките на продавачите на имота. В същото време в договора е предвидена клауза, възпрепятсваща реалното предоставяне на потребителя на необходимия му паричен ресурс в швейцарски франкове, предвид наличието на блокирана сметка. От посочените обстоятелства може да се направи извод, че потребителят е приел предложението на банката за кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на определена сума в евро като по-изгоден с оглед по-нисък лихвен процент и предположението за стабилност на швейцарския франк като една от основните световни валути.
Кредитополучателят – потребител е икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката от гледна точка, както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това банката като икономически по-силната страна в правоотношението и с оглед на експертната си компетентност и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване на принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, предвид професионалната й дейност, както и какви действия кредиторът би могъл да предприеме за минимализиране на валутния риск. Липсват доказателства, че банката е представила на кредитополучателя подобна информация и че му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове.
Поради това кредитополучателят не е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поема със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута, предвид получаването на доход в местна национална валута.
Кредитополучателят не е имал възможност на база на предоставената му от ответната банка информация относно възможните промени в обменните курсове да вземе решение, основано на „добра информираност“, и да направи разумна преценка какъв договор за кредит да сключи - договор за кредит при по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или договор за кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Предвид липсата на информация в дългосрочен план за промяната в обменните курсове на швейцарския франк, той не е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поема със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута, и се е съгласил с установените предварително от търговеца /банката/ условия, без да може да повлияе на съдържанието им, вкл. на изявленията в чл. 23 от договора, че е „запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 - 23 от договора“.
С непредоставянето на необходимата информация на потребителя банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на неговото изпълнение процесната договорна клауза на чл. 23, ал. 1 е довела до значителна неравнопоставеност между страните. Потребителят не е защитен и от клаузата на чл. 21 от договора, тъй като упражняването на правото на превалутиране е предпоставено от съгласието на банката, която има противоположни на кредитополучателя икономически интереси и би се съгласила на превалутиране единствено при неизгоден валутен курс за кредитополучателя. Налице е значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, тъй като ако банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да се очаква, че относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител би се съгласил с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестрана валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне. Поради това, че с клаузата на чл. 23, ал. 1 във вреда на потребителя върху него се прехвърля изцяло валутния риск, то се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП.
Съгласно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП нищожна е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Предвид изложените съображения и с оглед отговора на правния въпрос, обусловил допускането на решението до касационен контрол, клаузата на чл. 23, ал. 1 е неравноправна, тъй като не е индивидуално договорена в договора за кредит в чуждестранна валута, последиците от нея са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, същата не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, сключена е в нарушение на принципа за добросъвестност и създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Предвид неравноправния й характер, спорната клауза се явява нищожна на основание чл. 143, т. 19 във връзка с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, поради което искът по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността й е основателен и следва да бъде уважен.
По отношение на въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над уважения иск 596,37 швейцарски франка /966,12 лв./ до пълния предявен размер от 3 500 швейцарски франка /5 670 лв./:
Преди произнасяне по правилността на въззивното решение в посочената му част настоящият съдебен състав счита, че следва да извърши проверка на неговата допустимост. Съгласно задължителната практика на ВКС /ППВС № 1/10.11.1985г. и ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 5/20.02.2012г. по гр. д. № 658/2011г. на ВКС, ГК, ІІI г. о., решение № 77/08.03.2011г. по гр. д. № 127/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010г. по гр. д. 92/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК и други/ е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.
При служебната проверка за допустимост на въззивното решение в посочената част /по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над присъдените 596,37 швейцарски франка до претендираните 3 500 швейцарски франка/ настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е процесуално недопустимо поради следното:
1/ От претендираната с исковата молба сума в общ размер 3 500 швейцарски франка /3 472 швейцарски франка представляващи разликата от предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищцата за 16 месеца завишени такива за периода от датата на усвояване на сумата по кредита – 25.09.2008г. до завеждане на исковата молба – 01.03.2012г., и 28 швейцарски франка, представляващи надплатена за месеца комисионна за управление на кредита от датата на усвояване на сумата по договора за кредит – 25.09.2008г. до завеждане на исковата молба/ Софийски районен съд е осъдил ответника да заплати на ищцата сума в размер 596.37 швейцарски франка, представляващи част от претендираните 3 472 швейцарски франка, както и да заплати сумата в размер 28 швейцарски франка, и е отхвърлил иска до пълния предявен размер. С въззивната жалба ищцата е обжалвала първоинстанционния съдебен акт в частта, с която е отхвърлен осъдителният иск за разликата над платената сума до претендирания размер 3 500 лв., т. е. обжалваемият интерес е в размер 2 875,63 швейцарски франка, представляваща разликата между присъдените 624,37 швейцарски франка /596,37 швейцарски франка + 28 швейцарски франка/ и претендираните 3 500 швейцарски франка, респективно над присъдените 596,37 швейцарски франка до 3 472 швейцарски франка. Ответната банка е обжалвала с въззивна жалба решението на Софийски районен съд в осъдителната му част и частта, с която са уважени част от установителните искове. Въззивният съд, от една страна е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която осъдителните искове са уважени за сумите 596,37 швейцарски франка и 28 швейцарски франка, но от друга страна, като е потвърдил решението на СРС в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за разликата над 596,37 швейцарски франка до пълния предявен размер 3 500 швейцарски франка, недопустимо е включил в тази част и сумата 28 швейцарски франка. Поради изложените съображения въззивното решение в посочената част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за сумата в размер 28 швейцарски франка, т. е. за разликата над 3 472 швейцарски франка до 3 500 швейцарски франка, е недопустимо и следва да бъде обезсилено.
2/ В исковата молба сумата в размер 3 472 швейцарски франка е посочена като разлика от предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищцата за 16 месеца завишени такива за периода от датата на усвояване на сумата по кредита – 25.09.2008г. до завеждане на исковата молба – 01.03.2012г. По отношение на връщането на посочената сума ищцата се е аргументирала с нищожността на множество клаузи – предмет на установителния иск за нищожност поради неравноправност, включително на чл. 23 от договора /погрешно посочен чл. 22 от договора/, както и на неправомерно повишаване на лихвения процент от банката. С направеното уточнение в писменото становище от 12.07.2012г. ищцата е уточнила, че оспорваната клауза е чл. 23 от договора, като е допусната техническа грешка при посочване на чл. 22, както и е заявила, че сумата в размер 500 швейцарски франка, по отношение на която претенция въззивното решение е влязло в сила, представлява неправилно изчислена лихва от ответната банка поради неспазване на методологията за изчисляване на лихвата от страна на банката за процесния период, като е продължила да поддържа, че увеличаването на вноските от банката е ставало на база на оспорените като нищожни договорни клаузи. В посоченото писмено становище ищцата е поискала съдът да се произнесе по допълнително искане за осъждане на банката да плати 500 швейцарски франка, които представляват надплатена сума въз основа на валутната разлика между швейцарския франк и евро, тъй като не е извършено реално усвояване на швейцарски франкове за процесния период от време, а евро. По отношение на това искане първоинстанционният съд е приел, че представлява нов иск, поради което не е допуснал исканото изменение. В писменото становище от 12.07.2012г. и до края на първоинстанционното производство ищцата не е уточнила претендираната разлика от предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищцата за 16 месеца завишени такива за периода от датата на усвояване на сумата по кредита – 25.09.2008г. до завеждане на исковата молба – 01.03.2012г., в размер 3 472 швейцарски франка от какво произтича – дали се дължи само на превалутиране на кредита, предвид нищожност поради неравноправност на клаузата на чл. 23 от договора за кредит, или поради едностранно увеличаване на възнаградителната лихва от банката на основание неравноправни клаузи по чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 от договора за кредит, или въз основа на други неравноправни клаузи, или произтича от неравноправния характер на двете договорни клаузи.
Софийски районен съд е разгледал иска за заплащане на сумата в размер 3 472 швейцарски франка на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предвид нищожност поради неравноправност на клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора, като е приел, че е основателен за сумата 596,37 швейцарски франка, а в останалата част е неоснователен.
Във въззивната жалба ищцата е направила оплакване, че съдът неправилно е отхвърлил иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД над присъдените 596,37 швейцарски франка до претендираните 3 500 швейцарски франка, като не е съобразил, че клаузите на чл. 4, ал. 2, предл. 1, чл. 5, ал. 1 и чл. 6 от допълнително споразумение от 21.07.2010г. са нищожни, тъй като са неравноправни, и че никъде в допълнителното споразумение не е посочено, че преоформената лихва ще се олихвява с предвидената в договора за кредит възнаградителна лихва. Софийски районен съд не е провел прецизно производство по проверка редовността на исковата молба съгласно чл. 129, ал. 1 и ал. 2 ГПК по отношение на този иск.
Въззивният съд в правомощията си на инстанция по същество на основание чл. 269 ГПК е следвало да констатира и предостави възможност на ищцата да отстрани допуснатите нередовности на исковата молба по отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В противоречие с константната практика на ВКС въззивната инстанция не е констатирала своевременно посочените несъответствия, което е довело до постановяване на недопустим съдебен акт в посочената му част.
Въз основа на изложените съображения въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над присъдените 596,37 швейцарски франка и претендираните 3 472 швейцарски франка, т. е. за сумата 2 875,63 швейцарски франка, следва да бъде обезсилено на основание чл. 293, ал. 4 ГПК, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд, който да проведе производство по чл. 129, ал. 4 във връзка с ал. 2 ГПК за отстраняване нередовността на исковата молба в посочената й част.
С оглед основателността на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 143, т. 19 ЗЗП по отношение на клаузата на чл. 23, ал. 1 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL41961/15.09.2008г., въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която е потвърдено решението на СРС за част от присъдените разноски в полза на ответната банка, а именно за сумата в размер 1 015 лв. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът трябва да заплати на касатора сума в размер общо 1 240 лв., представляваща направени разноски за всички съдебни производства, от която сума 530 лв. – за производството пред СРС, 340 лв. – за въззивното производство, 370 лв. – за настоящото касационно производство /70 лв. държавна такса и 300 лв. Въззивният съд следва да се произнесе за част от направените от страните разноски за касационното производство /от касатора - за държавната такса по осъдителния иск, част от адвокатското възнаграждение и държавната такса за частната жалба, а от ответника съответна част от адвокатското възнаграждение/ във въззивното решение съобразно изхода на спора по осъдителния иск в останалата му част.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1842 от 21.03.2017г. по в. гр. дело № 9784/2016г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение от 15.07.2013г. по гр. дело № 10970/2012г. на Софийски районен съд, І ГО, 37 състав в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. Е. Сало срещу „Юробанк България“ АД, [населено място] установителен иск за признаване за нищожна на клаузата на чл. 23 от договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL41961/15.09.2008г. и вместо това постановява:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна по иска на Н. Е. Сало с ЕГН [ЕГН], [населено място] срещу „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място] на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 146, ал. 1 ЗЗП като неравноправна по чл. 143, т. 19 ЗЗП клаузата на чл. 23, ал. 1 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL41961/15.09.2008г., сключен между „Юробанк и еф джи България“ АД /понастоящем „Юробанк България“ АД/ и Н. Е. Сало, имаща следното съдържание: „Кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2 /от договора/, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит“.
ОБЕЗСИЛВА решение № 1842 от 21.03.2017г. по в. гр. дело № 9784/2016г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение от 15.07.2013г. по гр. дело № 10970/2012г. на Софийски районен съд, І ГО, 37 състав в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. Е. Сало срещу „Юробанк България“ АД, [населено място] осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над 596,37 швейцарски франка до 3 500 швейцарски франка.
ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за ново разглеждане от друг състав на осъдителния иск в частта по иска за разликата над присъдените 596,37 швейцарски франка и претендираните 3 472 швейцарски франка, т. е. за сумата 2 875,63 швейцарски франка.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Н. Е. Сало с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх. Б, ет. 4, ап. 15, със съдебен адрес [населено място], [улица], вх. А, ап. 4 чрез адв. В. Волева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 1 240 лв. /хиляда двеста и четиридесет лева/, представляваща направени разноски за всички съдебни производства.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
|