Р Е Ш Е Н И Е №5 С., 03.02.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на деветнадесети януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия К. М. гр.д. № 3781 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Църква „С. Г.”, [населено място] чрез пълномощника й адвокат Д. Н. К. и на [община] чрез пълномощника й адвокат К. Г. М. против решение № 8 от 8.01.2015 г., постановено по гр.д. № 316 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Смолян, с което е потвърдено решение № 74 от 30.04.2014 г. по гр.д. № 226/2013 г. на Районен съд Златоград за признаване за установено по отношение на Църква „С. Г.”, [населено място], че [община] е собственик на основание извършено отчуждаване със Заповед № 715/20.04.1977 г. на ОНС [населено място] и давностно владение на недвижим имот с обща площ 435 кв.м., от които сграда на Взаимното училище върху 161 кв.м., с предназначение „Сграда за култура и изкуство, бивше училище, понастоящем Музей на образователното дело в Средните Р.” с идентификатор 31111.31.244.1, а останалата част от недвижимия имот е прилежаща към сградата, който общ недвижим имот по одобрената кадастрална карта на [населено място] представлява част от имот с идентификатор № 31111.31.244 с площ 1601 кв.м., с начин на трайно ползване „За обект комплекс на култура и изкуство”, като искът е отхвърлен за разликата над 435 кв.м. до 1601 кв.м., като скица – приложение № 1 към заключението на вещото лице инж. В.Прахов е неразделна част от решението относно обозначената на нея прилежаща площ от 435 кв.м.; отхвърлен е предявения от [община] против Църква „С. Г.”, [населено място] иск по чл.270, ал.2 ГПК за установяване и прогласяване нищожност на съдебно решение № 201/6.06.2006 г., постановено по гр.д. № 19/2006 г. на Районен съд-Златоград; отхвърлен е предявения от [община] против Църква „С. Г.”, [населено място] иск по чл.124 ГПК вр. чл.13 от Правилник за вписванията за прогласяване недействителност на извършено вписване на съдебното решение № 201/6.06.2001 г. по гр.д. № 19/2006 г. на Районен съд-Златоград, извършено с вх.рег. № 318/1.08.2012 г., том І-29, партиди №№ 3254, 3255, 3256, 3257, 3258 и 3259 от Съдия по вписванията при служба по вписванията-Агенция по вписванията [населено място] и заличаване на вписването, като на ищеца са присъдени разноски за първоинстанционното производство в размер на 3600 лв. /след намалено адвокатско възнаграждение по направено на основание чл.78, ал.5 ГПК възражение за прекомерност/, а на ответника – разноски в размер на 1800 лв. С определение № 366 от 27.10.2015 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по касационната жалба на Църква „С. Г.“, [населено място] по въпросите : 1. Какви са субективните предели на силата на пресъдено нещо на решение по установителен иск за собственост между страни, представлявани от законните си представители, но при неправилно посочване на наименованието на юридическото лице – в конкретния случай между Църква при храм „С. Великомъченик Г.” [населено място], посочена като Църковно настоятелство [населено място]; 2. Налице ли е идентичност и правоприемство между местните поделения на църквата, посочени като „църковни настоятелства” в Устава на Б. от 1950 г. и като „църкви” в Устава на Б. от 2008 г., съгласно чл.10, ал.2 и чл.21, ал.1 от Закона за вероизповеданията и по касационната жалба на [община] по въпросите: 1. Произнасянето по иск, заведен от лице, което няма правосубектност, основание ли е за нищожност на крайния съдебен акт и 2. Излиза ли извън правораздавателната власт граждански съд, който се произнася по иск за отмяна на акт за общинска публична собственост, след като с такива права не разполага и един административен съд, и след като такъв акт не представлява индивидуален административен акт, съответно такъв съдебен акт нищожен ли е или не. Поставените от Църква „С. Г.“, [населено място] въпроси, са свързани с довода за недопустимост на иска поради сила на пресъдено нещо по Решение № 201/06.06.2006 г. по гр.д. № 19/2006 г. /с което Златоградски районен съд е признал за установено по отношение на [община], че Църковно настоятелство [населено място] е собственик на дворно място, цялото с площ от 1957 кв.м., както и застроена в същото място църква. „С. Г.“ с площ 328 кв.м., канцелария 19 кв.м., навес 10 кв.м., взаимно училище, преобразувано в Музей на образователното дело в Средните Р. със застроена площ 162 кв.м., или общо застроена площ 519 кв.м. и незастроена 1438 кв.м., представляващ УПИ І-110-църква и УПИ ІІ-110-музей, кв. 22, като е обезсилен Акт № 403 за общинска собственост /публична/ от 07.10.2004 г. на Общинска администрация [населено място]/ и извода на съда, че не е налице разрешен с влязло в сила съдебно решение спор, тъй като не е налице идентичност между страните по двете производства - страна по гр.д. № 19/2006 г. е Църковно настоятелство [населено място] – ищец, а ответник по настоящото производство е Църква „С. Г.“ [населено място], като Църковното настоятелство на храм не е юридическо лице, което може да бъде носител на права и задължения, а колективен орган на църквата, който управлява църквата според правомощията му по чл. 154 от Устава и правата и задълженията не възникват за управителния орган – настоятелството, а за самата църква и след като Църква „С. Г.” [населено място] не е била страна по гр.д. № 19/2006 г., то не може да се приеме, че спрямо нея е налице влязло в сила решение по спора за собственост по това дело. Поставените от [община] въпроси са свързани с предявения от нея иск за нищожност на Решение № 201/06.06.2006 г. по гр.д. № 19/2006 г. на Златоградски районен съд и изводите на въззивния съд, че сочените основания - произнасяне извън компетентността на съда, обезсилвайки Акт за общинска собственост, както и предявяване на иска от несъществуващ правен субект, т.е. при липса на активна процесуална легитимация – се отнасят до допустимостта, но не и до нищожността на съдебното решение. По основанието за допускане на касационно обжалване по въпросите: Какви са субективните предели на силата на пресъдено нещо на решение по установителен иск за собственост между страни, представлявани от законните си представители, но при неправилно посочване на наименованието на юридическото лице – в конкретния случай между Църква при храм „С. Великомъченик Г.” [населено място], посочена като Църковно настоятелство [населено място]; 2. Налице ли е идентичност и правоприемство между местните поделения на църквата, посочени като „църковни настоятелства” в Устава на Б. от 1950 г. и като „църкви” в Устава на Б. от 2008 г., съгласно чл.10, ал.2 и чл.21, ал.1 от Закона за вероизповеданията. За да се отговори на въпросите следва да се изясни гражданскоправния статут и устройство на Българската православна църква – Българска Патриаршия и нейните местни поделения съгласно действащото ни законодателство. Конституцията на Република България в чл.13 признава институционалната автономия, самостоятелност на вероизповеданията, изразяваща се в самостоятелна организация, устройство и самоуправление на вероизповеданията според техните вътрешни правила. Тези принципи са залегнали в Закона за вероизповеданията, ДВ, бр. 120 от 29.12.2002 г. Съгласно чл.10, ал.2 от същия закон, Българската православна църква е юридическо лице, чието устройство и управление се определят в нейния устав. Към момента на влизане в сила на закона е действал Устава на Българската православна църква, утвърден на 31 декември 1950 г. съгласно изискването на чл.6 от отменения Закон за изповеданията. По този устав, а също и по отменения с него Екзархийски устав, приет от Народното събрание и утвърден с княжески указ и по сега действащия Устав на Българската православна църкав – Българска Патриаршия, в сила от публикацията му в „Църковен вестник“, бр.Извънреден от 9.01.2009 г., Българската православна църква – Българска Патриаршия е йерархична структура, изградена от юридически лица, каквито са местните поделения-митрополии, а те от своя страна са изградени от местни поделения църкви и манастири, които също са юридически лица и като такива са неотделими членове на съответната митрополия, в чийто диоцез се намират. И в трите устава е проведен принципа на неотделимост, който означава, че не може да съществува местно поделение църква или манастир, което да не е член на митрополията като корпоративно юридическо лице, както не може да съществува местно поделение-митрополия, която като юридическо лице да не е член на Българската православна църква – Българска Патриаршия. Независимо от различните формулировки в текстовете на трите устава, наложени от различните обществено-политически условия и свързаната с тях нормативна база, при които те са приети, Българската православна църква – Българска Патриаршия има едно и също устройство, органи на управление и правосубектни поделения в съответсвие с традициите си за целия период от възстановяването на третата българска държава. Според това устройство църквата е юридическо лице и местно поделение на Българската православна църква – Българска патриаршия, както и на съответната митрополия. Църковното настоятелство е орган на управление на църквата и орган на митрополитската власт, а председателят му – енорийския свещеник – представлява местното поделение – църквата – като юридическо лице. По отношение имуществото на Българската православна църква – Българска Патриаршия, което формално-юридически се притежава от правосубектното й местно поделение – църква – църковното настоятелство има правомощия да извършва само действия на управление, ограничена компетентност – след утвърждаване от епархийския съвет /чл.149 от Екзархийския устав, чл.165, т.1 от Устава, в сила от 1950 г. и чл.154, т.1 от Устава, в сила от 2009 г./ за договори за придобиване, заем или наем, а за завеждане на дела се изисква съгласието на епархийския митрополит /чл.165, т.12 от Устава, в сила от 1950 г. и чл.154, т.12 от Устава, в сила от 2009 г./. Следователно на втория въпрос следва да се отговори, че както по Устава на Б. православна църква, в сила от 1950 г., така и по Устава на Българската православна църква – Българска патриаршия, в сила от 9.01.2009 г. местно поделение на П. Българска православна църква е църквата, като обединение на православните християни от една или повече енории, където се намира храмът /чл.140 от Устава, в сила от 9.01.2009 г./, а църковното настоятелство е органа му на управление и част от митрополитската власт. На първия въпрос следва да се отговори, че субективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебно решение по установителен иск за собственост, постановено спрямо църковно настоятелство настъпват за правосубектното местно поделение, чийто управителен орган е църковното настоятелство, както и за Българската православна църква – Българска Патриаршия като юридическо лице. Съображенията за това са следните: Като правен субект Българската православна църква – Българска Патриаршия е корпоративно юридическо лице с йерархична структура, при която всяко правосубектно местно поделение /църква или манастир/ са неразделна част от горестоящото правосубектно местно поделение, в чийто диоцез се намират /митрополия/, които от своя страна са неразделна част от П. православна църква. П. на местните поделения им позволява да придобиват на свое име имущество, както и да защитават вещните права пред съд. Собствеността обаче принадлежи на Българската православна църква, независимо кое местно поделение я е придобило, поради което и с оглед структурата й като юридическо лице, Българската православна църква – Българска патриаршия е обвързана от силата на пресъдено нещо на съдебно решение по иск за собственост, предявен от или срещу правосубектно нейно местно поделение. Като правен субект Църквата действа чрез своите органи. Църковното настоятелство, представлявано от председателя, който е и ръкоположен енорийски свещеник, е представителен орган на църквата като правен субект, притежаващ предвидените в Устава правомощия по придобиване, упражняване и разпореждане с правото на собственост върху недвижими имоти, както и за предявяване на искове за защита на вещни права. Когато в отношенията си с други правни субекти или държавни органи представителен орган на Църквата действа със собственото си наименование, вместо с наименованието на правосубектното местно поделение, което управлява, страна в правоотношението е съответното правосубектно местно поделение, а правните последици настъпват и за Българската православна църква – Българска патриаршия, чиято неразделна част е това местно поделение съобразно правилата на Устава й. Изложеното следва от историческото развитие на отношенията между Църквата и третата българска държава, както и от актовете на самоопределяне на П. Българска Църква. Българската православна църква е възстановена под наименованието Българска Екзархия и се е самоопределила чрез Екзархийския устав по силата на султански ферман от 27.02. /02.03./ 1870 г., т.е. в рамките на О. империя, като впоследствие уставът й е приспособен към Княжество България, приет е от Народното събрание е утвърден с княжески указ при действието на Т. конституция, приета на 16.04.1879 г. Законът за юридическите лица, уреждащ статута на юридическите лица с нестопанска цел е приет през 1933 г. /ДВ, бр. 13 от 20.04.1933 г./. В Е. устав липсва уредба относно правосубектността на Църквата и нейните местни поделения, а е уреден само статута на управляващите и представителните й органи – Е., Екзархийски съвет, Митрополит, Епархийски духовни съвети, Църковни настоятелства и т.н. В устава на Българската православна църква, утвърден на 31 декември 1950 г. при действието на Конституцията на Н. република България от 1947 г., Църквата е определена като юридическо лице, което може да придобива движими и недвижими имущества и да се разпорежда с тях /чл.160/, в чл.165 са уредени правомощията на църковните настоятелства, а в чл.166 – правомощията на енорийския свещеник, както и начина на конституиране на църковните настоятелства /чл.90-96/, като в главата „Църковни настоятелства“ в чл.88 е дадено и определението за църква. В Устава, в сила от 9.01.2009 г. са определени индивидуализиращите белези на църквата като юридическо лице и местно поделение на Българската православна църкв – Българска Патриаршия и на съответната митрополия /чл.140/, както и начина на конституиране и правомощията на църковното настоятелство като управителен орган и на енорийския свещеник като представляващ юридическото лице /чл.141 – чл.160/. Исторически този различен подход при формулиране на текстовете, уреждащи устройството и управлението на П. българска православна църква в трите й устава, е довел до нередки случаи, при които в различни актове, включително и удостоверяващи право на собственост, вместо наименованието на правосубектното местно поделение на Църквата, да се използва наименованието на управителния му орган, но това не е създавало съмнение кой е адресат или страна по тези актове. По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса: Произнасянето по иск, заведен от лице, което няма правосубектност, основание ли е за нищожност на крайния съдебен акт. Наличието на правосубектност на юридическите лица е свързано с възникването, съществуването и надлежното упражняване на право на иск, т.е. правосубектността е една от абсолютните процесуални предпоставки, за да бъде проведено успешно исково производство. Наличието или липса на положителна или отрицателна процесуална предпоставка е относимо към допустимостта на съдебното производство, съответно към допустимостта на постановеното в него съдебно решение. Нищожността на съдебно решение е легално понятие, но закона не определя кое съдебно решение е нищожно. В практиката на ВКС се приема, че нищожно е съдебно решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление, което е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е обективирано в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена, поради абсолютна неразбираемост. Въз основа това тълкуване е постановено и тълкуването по Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по т.д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Наличието или липсата на процесуални предпоставки за предявяване на иск /с изключение на подведомствеността, като преценка дали спора е в правораздавателната власт на съда с оглед международната му компетентност/ не попада сред изведените в практиката основания за нищожност на съдебно решение, поради което на въпроса, обусловил допускане до касационно обжалване следва да се отговори, че произносянето по иск, заведен от лице, което няма правосубектност не е основание за нищожност на крайния съдебен акт. По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса: Излиза ли извън правораздавателната власт граждански съд, който се произнася по иск за отмяна на акт за общинска публична собственост, след като с такива права не разполага и един административен съд, и след като такъв акт не представлява индивидуален административен акт, съответно такъв съдебен акт нищожен ли е или не. Правораздавателната власт на гражданските съдилища обхваща обща компетентност по граждански спорове, а по охранителни производства или производства по установяване на факти - в изрично посочените от правната норма случаи. В правораздавателната власт на съда е да отменя охранителни актове, когато същите засягат права на трети лица и след разрешаване на спора за материално право – чл.537, ал.2 ГПК. Такъв е случаят на отмяна /пълна или частична/ на констативен нотариален акт за притежаване на вещни права, ако в исковото производство се установи, че титулярът по нотариалния акт не е техен собственик изцяло или частично. Отмяната в този случай е предписано от правната норма задължение на съда, като последица от разрешаването на спора за материално право, а не предмет на отделен и самостоятелен иск. Дейността по актуване и деактуване на имотите-общинска собственост съгласно уредбата по глава VII З. е вътрешнослужебна дейност на общинската администрация, касаеща отчета и регистрацията на имотите и правото на собственост на общината. Съгласно чл.5, ал.3 З. актът за общинска собственост няма правопораждащо действие. По своя характер той представлява официален писмен документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона и има обвързваща доказателствена сила за удостоверените с него факти - актуването в актовите книги, правното основание за това, вида на собствеността - частна или публична, описанието на имота, бивши собственици и др., но не и за самото право на собственост. Съгласно чл.64 З. имотите, които са актувани неправилно се отписват от актовите книги със заповед на кмета на общината и се предават на собственика, включително и след разрешаването на спора за материално право. Ако граждански съд отмени /обезсили/ изцяло или частично акт за общинска собственост, същия действа в нарушение на материалния закон /чл.537, ал.2 ГПК, респ. чл.431, ал.2 ГПК-отм./, като резултат от неправилна преценка на правната природа и доказателствено значение на акта за общинска собственост, поради което решението му се явява неправилно. Следователно на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване следва да се отговори, че съдебно решение, с което се отменя /обезсилва/ акт за общинска собственост /публична или частна/ не е нищожно, а е неправилно като постановеновено в нарушение на материалния закон /чл.537, ал.2 ГПК, респ. чл.431, ал.2 ГПК-отм./, като резултат от неправилна преценка на правната природа и доказателственото значение на акта за общинска собственост. По основателността на касационните жалби: С оглед отговора на въпросите, обусловил допускане на касационно обжалване по жалбата на [община], следва, че атакуваното въззивно решение с което е отхвърлен предявения от [община] иск с правно основание чл.270, ал.2 ГПК за установяване и прогласяване нищожност на съдебно решение № 201/6.06.2006 г., постановено по гр.д. № 19/2006 г. на Районен съд-Златоград по същество е правилно. Сочените от ищеца основания за нищожност - произнасяне извън компетентността на съда, обезсилвайки Акт за общинска собственост, както и предявяване на иска от несъществуващ правен субект, т.е. при липса на активна процесуална легитимация – не са свързани с валидността на съдебното решение, а с неговата правилност по отношение обезсилването на акта за общинска собственост и неговата допустимост по отношение твърдението, че решението е постановено спрямо неправосубектна страна. Правилно е въззивното решение и в частта, с която е отхвърлен иска на [община] за установяване недействителност на извършеното вписване на съдебно решение № 201/6.06.2006 г., постановено по гр.д. № 19/2006 г. на Районен съд-Златоград, основан на твърденията, че искането за вписване е отправено от несъществуващ правен субект и въз основа на нищожен съдебен акт. Посочените основания не могат да бъдат свързани с действителността на вписването. С Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС е дадено тълкуване, че съдията по вписванията в никакъв аспект не може да проверява редовността на акт, който изхожда от съда или чието вписване е наредено от съда. Защитата срещу вписване на нищожно съдебно решение се осъществява, чрез заличаване на вписването съгласно чл.13 ПВ след установяване на нищожността по предявен иск по чл.270, ал.2 ГПК. Без правно значение относно действителността на вписването е и кой е сезирал Агенцията по вписванията за вписването на съдебно решение, тъй като всеки заинтересован може да поиска вписването. Допуснатото от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, поради неизлагане на самостоятелни мотиви относно неоснователността на предявения иск за установяване недействителност на вписването на съдебното решение от 2006 г. в случая не е съществено и не се е отразило върху правилността на въззивното решение, с което изцяло е потвърдено първоинстанционното решение, т.е. и по този иск. С оглед отговора на въпросите, обусловили допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Църква „С. Г.“, [населено място], следва, че атакуваното въззивно решение и потвърденото с него първоинстанционно решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения от [община] установителен иск за собственост, са процесуално недопустими. Спорът за собственост е разрешен с влязло в сила решение № 201/6.06.2006 г., постановено по гр.д. № 19/2006 г. на Районен съд-Златоград и съгласно чл.299, ал.1 ГПК не може да бъде пререшаван. На основание чл.78, ал.2 и ал.4 ГПК [община] дължи възстановяване на ответника по исковете Църква „С. Г.“ [населено място] направените по делото разноски в размер на 4604.42 лв., от които 1800 лв. са присъдени с първоинстанционното решение и с настоящото следва да се присъди разликата от 2804.42 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 8 от 8.01.2015 г., постановено по гр.д. № 316 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Смолян В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 74 от 30.04.2014 г. по гр.д. № 226/2013 г. на Районен съд Златоград за отхвърляне на предявения от [община] против Църква „С. Г.”, [населено място] иск по чл.270, ал.2 ГПК за установяване и прогласяване нищожност на съдебно решение № 201/6.06.2006 г., постановено по гр.д. № 19/2006 г. на Районен съд-Златоград и за отхвърляне на предявения от [община] против Църква „С. Г.”, [населено място] иск по чл.124 ГПК вр. чл.13 от Правилник за вписванията за прогласяване недействителност на извършено вписване на съдебното решение № 201/6.06.2001 г. по гр.д. № 19/2006 г. на Районен съд-Златоград, извършено с вх.рег. № 318/1.08.2012 г., том І-29, партиди №№ 3254, 3255, 3256, 3257, 3258 и 3259 от Съдия по вписванията при служба по вписванията-Агенция по вписванията [населено място] и заличаване на вписването, като на ответника Църква „С. Г.“ [населено място] са присъдени разноски в размер на 1800 лв. ОБЕЗСИЛВА решение № 8 от 8.01.2015 г., постановено по гр.д. № 316 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Смолян В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 74 от 30.04.2014 г. по гр.д. № 226/2013 г. на Районен съд Златоград за признаване за установено по отношение на Църква „С. Г.”, [населено място], че [община] е собственик на основание извършено отчуждаване със Заповед № 715/20.04.1977 г. на ОНС [населено място] и давностно владение на недвижим имот с обща площ 435 кв.м., от които сграда на Взаимното училище върху 161 кв.м., с предназначение „Сграда за култура и изкуство, бивше училище, понастоящем Музей на образователното дело в Средните Р.” с идентификатор 31111.31.244.1, а останалата част от недвижимия имот е прилежаща към сградата, който общ недвижим имот по одобрената кадастрална карта на [населено място] представлява част от имот с идентификатор № 31111.31.244 с площ 1601 кв.м., с начин на трайно ползване „За обект комплекс на култура и изкуство”, като искът е отхвърлен за разликата над 435 кв.м. до 1601 кв.м., като скица – приложение № 1 към заключението на вещото лице инж. В.Прахов е неразделна част от решението относно обозначената на нея прилежаща площ от 435 кв.м. и на [община] са присъдени разноски в размер на 3600 лв. и ПРЕКРАТЯВА съдебното производство в тази част. ОСЪЖДА [община], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Църква „С. Г.“, [населено място], [улица], Булстат [ЕГН] разноски за съдебното производство в размер на още 2804.42 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: