Р Е Ш Е Н И Е № 378 Гр. София, 01 декември 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на трети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Илиева и в присъствието на прокурора П. Маринова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1364/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на подс. Р. Д. В. против решение № 147/28. 07. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 119/2015 год. по описа на Апелативен съд – гр.Варна. В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НК. Твърди се, че материалният закон е приложен неправилно, тъй като подсъдимата не е осъществила нито една от двете форми на изпълнителното деяние по чл. 286, ал. 1 от НК. Сочи се, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани със съдържанието на обвинителния акт и направеното изменение на обвинението в хода на първоинстанционното производство. Излагат се доводи, че въззивното решение почива на предположения. Според подсъдимата наложеното и наказание е явно несправедливо предвид обстоятелството, че присъдата е била отменена в частта, с която тя е осъдена за престъпление по чл. 360 от НК и наказателното производство за същото е прекратено. Направено е искане за отмяна на присъдата и въззивното решение и за оправдаване на подсъдимата поради това, че не е извършила престъплението по чл. 286, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, а като алтернатива се поддържа, че наказанието следва да бъде намалено. В съдебно заседание защитникът на подс. Д. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Счита, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК, възразява и срещу направеното изменение на обвинението. Намира, че деянието е несъставомерно предвид обстоятелството, че по всички образувани досъдебни производства подзащитната му е имала качетвото на свидетел, а от друга страна всички доказателства, за които е ангажирана наказателната й отговорност, са били събрани от разследващия орган. Сочи, че приетите от въззивния съд факти не се подкрепят от доказателствата по делото. Пледира въззивното решение да бъде отменено и подс. В. да бъде оправдана по обвинението за престъпление по чл. 286 от НК. Подс. Р. В. поддържа жалбата си и моли да бъде оправдана, като счита, че служителите на реда, осъществявали охраната й, са имали достъп до компютъра й и са манипулирали съдържанието на разговорите по скайп, поставени в основата на осъдителната присъда срещу нея. Подс. Б. А., от когото не е постъпила касационна жалба, не изразява лично или чрез защитник становище по законосъобразността и справедливостта на въззивния съдебен акт. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Сочи, че въззивният съд е изпълнил всички указания, дадени от ВКС при предходното разглеждане на делото. Счита, че аналитичната дейност на контролираната инстанция е осъществена при спазване на изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 НПК, като са удовлетворени всички доказателствени искания на страните. Изразява становище, че фактическата обстановка по делото е установена правилно от въззивната инстанция, която е направила законосъобразни изводи за съставомерността на деянието. Намира, че наложеното наказание е справедливо и пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: Касационната жалба е частично основателна. С присъда № 68/02.07.2014 год. по н. о. х. д. № 70/2013г. на Варненски окръжен съд, с която подсъдимите Р. Д. В. и Б. Ю. А. са признати за виновни за това, че в периода 18. 03. 2010 год. - 15. 01. 2011 год. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в съучастие като помежду си, първата като извършител, а вторият като помагач пред надлежен орган на властта, набедили руския гражданин Олександър Непомнящий в престъпление, като знаели, че е невинен и представили неистински доказателства срещу него, поради което и на основание чл. 286, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК (за подс. В.) и вр. чл. 20, ал. 4 от НК (за подс. А.) и чл. 54 от НК ги е осъдил както следва: - подс. В. - на лишаване от свобода за срок от две години и обществено порицание чрез печата; - подс. А. - на лишаване от свобода за срок от една година и обществено порицание чрез печата. Съдът е оправдал подсъдимите по първоначалното обвинение деянието да е извършено в периода 14.01.2009г. - 06.03.2010г, а подс. В. е оправдана и по обвинението по същото време и място да е извършила набеждаване пред съдия при ОС Варна. Подс. В. е призната за виновна и в това, че в периода от 12. 02. 2010 год. до 05. 01. 2011 год. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, разгласявала на Б. Ю. А. следствена тайна, чието разгласяване е забранено по смисъла на чл. 198 от НПК, поради което и на основание чл. 360, вр. чл. 26 ал. 1 от НК и чл. 54 от НК е осъдена на четири месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК Варненският окръжен съд е определил на подсъдимата общо наказание в размер на две години „лишаване от свобода”, което на осн. чл. 66, ал. 1 от НК е отложил с изпитателен срок от пет години, като към него е присъединил и наказанието „обществено порицание” чрез печата - местна преса в [населено място]. Присъдата е проверена по жалби на подсъдимите В. и А. и с решение № 175/09. 12. 2014 год. по в. н. о. х. д. № 250/2014 год. по описа на Апелативен съд – гр.Варна е потвърдена. С решение № 134/24. 04. 2015 год., постановено по н. д. № 316/2015 год. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение е отменил въззивния съдебен акт и е върнал делото на Варненския апелативен съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. С решение № 147/28. 07. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 119/2015 год. въззивната инстанция е отменила присъдата в частта, с която подс. В. е призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 360 от НК и е прекратила наказателното производство в тази част поради изтекла абсолютна давност. Присъдата е изменена и в осъдителната й част, като е прието, че подсъдимите В. и А. са осъществили престъплението по чл. 286 от НК за времето от 18. 03. 2010 год. до 05. 01. 2011 год. В останалата му част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. Касационната жалба е основателна, макар и не по всички съображения, изложени в нея. Преди всичко следва да получат отговор възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като от основателността им зависи дали ще бъдат разглеждани аргументите на защитата за наличието на останалите касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Не могат да бъдат споделени доводите, отнасящи се до съдържанието на обвинителния акт. В обстоятелствената му част в 20 пункта, някои от които обхващащи повече от едно деяние, представителят на държавното обвинение е описал действия, свързани с подаване на сигнали и тъжби до органите на досъдебното производство, разпит на подс. В. в качеството й на свидетел, при което са депозирани показания, уличаващи свид. Непомнящий в извършване на престъпление, поставянето на бутафорни взривни устройства пред офиса и под автомобила на подсъдимата, които впоследствие са иззети от разследващите органи, подаване на сигнали за палеж на имуществото на В. и извършване на действия по разследването с цел събиране на доказателства, отправяне на „заплахи” към подсъдимата по телефона и в писмена форма и доброволно предаване от нейна страна на заплашителните писма, като след това е посочено, че всички тези действия са извършени от подсъдимата с активното съдействие на подс. А. и са предприети с цел да бъде ангажирана наказателната отговорност на свид. Непомнящий. Безспорно, избраният от прокурора подход първо да опише всички „посегателства” над личността и имуществото на подс. В. и едва след това да обобщи, че се касае за действия по фабрикуване на доказателства, извършени от двамата подсъдими, не се отличава с някаква изключителна прецизност. Независимо от това внимателният прочит на обвинителния акт не оставя съмнение относно естеството на извършеното от подсъдимите и времето мястото и начина на осъществяването му и не създава пред тях непреодолими затруднения да разберат какви са фактическите параметри на обвинението. В тази връзка следва да се подчертае, че предходният състав на касационната инстанция поначало не е отрекъл възможността за структуриране на обвинителния акт по подобен начин, но е изискал да бъде даден аргументиран отговор на възраженията на защитата, доколкото такъв е отсъствал при предишното произнасяне на апелативния съд по делото. Указанията на ВКС са били изпълнени, като на л. 30 – 31 от проверявания съдебен акт са изложени обстойни и убедителни съображения относно несъстоятелността на този довод на защитата, с които аргументи този състав на ВКС се солидаризира. Неоснователно защитникът поддържа, че е следвало да бъде изготвен нов обвинителен акт след като съдията-докладчик от Специализирания наказателен съд е прекратил наказателното производство досежно обвинението за престъпление по чл. 321, ал. 6 от НПК. Обвинителният акт първоначално е внесен във Варненския окръжен съд от прокурор от Окръжна прокуратура – гр.Варна. Съдията-докладчик от този съд е изпратил делото по подсъдност на СпНС именно с оглед повдигнатото обвинение по чл. 321, ал. 6 от НК и след прекратяване на наказателното производство в тази част на основание чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК делото отново е върнато във Варненския окръжен съд. За разлика от случаите, при които се установи, че делото е подсъдно на специализирания наказателен съд, в обратната хипотеза – при преценка, че СпНС не е компетентен и делото следва да се разгледа от друг равен по степен съд, съдебното производство не се прекратява и делото не се изпраща на съответния прокурор – чл. 42, ал. 2 от НПК. В коментираната ситуация съдията-докладчик, на когото е изпратено делото, може да прекрати съдебното производство само ако на свой ред прецени, че то не му е подсъдно или че на досъдебното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, но в настоящия казус не е било налице нито едно от посочените обстоятелства. Настоящият състав на ВКС изразява несъгласието си и с доводите на защитата, отнасящи се до направеното пред първата инстанция изменение на обвинението. На първо място следва да се посочи, че след изменението на чл. 287 от НПК (ДВ, бр. 32/2010 год.) отпадна изискването новото, измененото обвинение да се основава на обстоятелства, които не са били известни на органите на досъдебното производство и са установени за пръв път едва в хода на съдебното следствие. По този начин беше разширена възможността прокурорът да повдигне ново обвинение включително и в случаите, когато обстоятелствата са съществували и са били известни отнапред, още от досъдебното производство. Новото обвинение е било повдигнато на 12. 04. 2013 год., при действието на новата редакция на чл. 287, ал. 1 от НПК, поради което не е било необходимо представителят на държавното обвинение да обосновава изрично кои са новооткритите обстоятелства, които налагат той да упражни правомощията, дадени му от коментираната разпоредба. От друга страна правната доктрина и съдебната практика еднозначно приемат, че обстоятелствената част на обвинението представлява отразените в обвинителния акт фактически предпоставки, въз основа на които прокурорът приема, че има извършено престъпление, и иска осъждането на подсъдимия (ТР № 61/77 год. на ОСНК), а съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението е налице, когато на обвиняемия не са били предявени по съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които следва да се изгради обвинението и които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението, и поради непредявяването им подсъдимият не е могъл чрез обясненията си, чрез посочване или изискване на доказателства или чрез други процесуални способи да реализира правото си на защита (ТР № 57/84 год. на ОСНК). С други думи, съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението ще е налице, когато установените по делото факти се отличават съществено, драстично от посочените в обстоятелствената част на обвинението и когато те са били неизвестни за подсъдимия, а осъждането му за тях би било изненада за него. В настоящия случай, както вече беше посочено, всички факти, очертаващи състава на престъплението по чл. 286 от НК са били отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Те не са претърпели промяна в хода на съдебното следствие и подсъдимите са се защитавали срещу тях, депозирайки обяснения и посредством упражняване на правото си да сочат доказателства, опровергаващи фактическите твърдения на прокурора. Прибавянето на още една форма на изпълнителното деяние при запазване на фактическите рамки на обвинението според настоящия състав на ВКС не съставлява недопустимо изменение на обвинението, защото не се касае за напълно различно, качествено ново деяние, което няма абсолютно никаква обективна връзка с деянието, описано в обвинителния акт. Същевременно в съдебната практика е утвърдена възможността да се поправи правната квалификация на обвинението, когато тя е неправилна, чрез прилагане по аналогия на института на изменение на обвинението – Р. № 457/94 год. на І н. о. Именно това в крайна сметка е сторил прокурорът в коментирания казус. Без законово основание са и доводите, че съдът е следвало да прекрати съдебното производство и да върне делото на прокурора. Защитата се позовава на цитираното по-горе ТР № 54/89 год. на ОСНК без обаче да съобрази, че при приемането му правната уредба на института на изменение на обвинението е коренно различна поне що се отнася до правомощията на съда. При действието на чл. 285 от отменения НПК, действително е съществувало задължение на съда да прекрати съдебното производство, когато новото обвинение касае прилагането на закон за по-тежко наказуемо престъпление или такъв за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Това законодателно разрешение е изоставено с измененията на НПК, обн. в ДВ, бр. 70/99 год. и не е възпроизведено в сега действащия процесуален закон. Съгласно настоящата правна уредба съдебното производство подлежи на прекратяване единствено в хипотезата на чл. 287, ал. 2 от НПК, която обаче е неотносима към разглеждания казус. Извън случаите на чл. 287, ал. 2 от НПК единствените възможности пред първата инстанция са свързани с отлагане на делото с оглед подготовка по новото обвинение или с продължаване на съдебното следствие, ако няма искане за отлагане. Видно от протокола за съдебно заседание на12. 04. 2013 год. първата инстанция е спазила стриктно изискването на чл. 287, ал. 3 от НПК и е дала възможност на страните да се подготвят по новото обвинение, като същевременно е удовлетворила доказателствените им искания във връзка с него, поради което няма основания, изводими от материалите по делото, да се поддържа, че правото на защита на подс. В. е било нарушено. Не намират опора в материалите по делото и възраженията, отнасящи се до аналитичната дейност на съда, обективирана в проверявания съдебен акт. Същата е осъществена в съответствие с изискванията на процесуалния закон и правилата на логиката като е обхванала всички доказателствени източници, а доказателствата са интерпретирани съобразно действителния им смисъл и значение. Въззивната инстанция е подложила на обстойна проверка обясненията на двамата подсъдими и след като ги е съпоставила със съдържанието на кореспонденцията между двамата по скайп и с протоколите за веществени доказателствени средства, събрани посредством експлоатирането на СРС, е защитила убедително тезата си, че доверие заслужава заявеното от подс. А. пред съдия в хода на досъдебното производство. Тук е мястото да се посочи, че с оглед изложеното по-горе относно липсата на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението не е съществувала процесуална пречка по смисъла на чл. 287, ал. 4 от НПК за приобщаването на тези обяснения към доказателствената съвкупност. Именно това доказателствено средство е поставено в основата на констатациите, че Р. В. предала ключ от входната врата на кооперацията и кредитна карта на другия подсъдим, поради което не могат да бъдат споделени доводите в касационната жалба, че досежно тези факти присъдата и въззивното решение почиват на предположения в нарушение на чл. 303, ал. 1 от НПК. Отделен е въпросът, че се касае за обстоятелства, които поначало са извън кръга на съставомерните факти, които в случая са свързани с писмено сезиране на компетентните органи за извършено престъпление от свид. Непомнящий и със създаване от двамата подсъдими на доказателства срещу него, които не отговарят на обективната действителност. Несъстоятелни са и възраженията, че служителите на реда, осъществявали охраната на Р. В., са манипулирали разговорите по скайп между подсъдимите, поради което те са негодно доказателствено средство. Подобни доводи са правени и пред двете съдебни инстанции, които са ги обсъдили внимателно и задълбочено. За да приемат, че те са неоснователни, съдилищата са извършили съпоставка на началния момент на кореспонденцията между двамата подсъдими с този, от който са предприети мерки по чл. 123 от НПК и е съобразил, че интернет комуникацията между А. и В. предшества деня, в който подсъдимата е придобила качеството на защитен свидетел. Наред с това съдилищата по фактите са изследвали и реда, по който е бил иззет компютърът на подс. В. и е достигнал до законосъобразен извод, че са спазени всички изисквания на процесуалния закон. Предвид отсъствието на твърдяните от защитата съществени нарушения на процесуалните правила искането за отмяна на обжалваното решение и за връщане на делото на апелативния съд за ново разглеждане не може да бъде удовлетворено. Настоящият касационен състав намира, че са неоснователни и оплакванията за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В съответствие със закона и доказателствата по делото са изводите на инстанциите по фактите, че с депозирането на жалбата от 18. 03. 2010 год. (озаглавена от В. „тъжба”) по ДП № 919/2010 год. подсъдимата е осъществила първата от двете форми на изпълнителното деяние по чл. 286, ал. 1 от НК – набеждаването в престъпление. Макар да е подаден чрез пълномощник, коментираният документ носи подписа на Р. В., удостоверявайки, че тя е автор на изявлението, с което са уведомени полицейските органи за конкретни престъпни посегателства от украинския гражданин Непомнящий и е направено искане да се предприемат съответните действия за ангажиране на наказателната му отговорност. В принципен план защитникът е прав, че за да е налице набедяване, не е достатъчно невярно твърдение пред надлежния орган на власт за извършено престъпление, а наред с това е нужно обвързването на престъпното посегателство с конкретно лице като негов извършител. Не могат да бъдат споделени обаче аргументите му, че това законово изискване не е изпълнено в инкриминирания документ. Тезата му би била вярна единствено ако жалбата от 18. 03. 2010 год. не се разглежда като едно единно цяло и описанието на събитията, датиращи от началото на 2010 год. бъдат извадени от контекста без да се отчита, че те са неделима част от твърденията на подсъдимата, че е заплашвана от свид. Непомнящий с цел да бъде мотивирана да му предаде всички строителни книжа. Като логически неиздържан следва да бъде преценен аргументът за оправдаване на подсъдимата, поради това, че в документа от 18. 03. 2010 год. са посочени инциденти пред дома и офиса на В., които предхождат началото на инкриминирания период. Този довод не държи сметка, че по естеството си набедяването представлява твърдение пред компетентните органи за вече случили се събития с престъпен характер, с оглед на което изявлението за извършено престъпление логически следва във времево отношение твърдяното престъпно посегателство. В настоящия случай съдилищата са приели, че началният момент на продължаваното престъпление е 18. 03. 2010 год., когато пред органите, компетентни да започнат наказателно производство, е депозирана жалба. По необходимост последната описва предшестващи я действия на свид. Непомнящий без това да означава, че волята на съда, обективирана в проверявания съдебен акт, е вътрешно противоречива и неразбираема за страните. В този смисъл и изводите относно субективната страна на деянието са изградени върху поведението на подсъдимата, свързано с подаването на жалба със съдържание, уличаващо свид. Непомнящий в извършването на посегателства срещу личността и имуществото й, а не върху предшестващи депозирането й неблагополучия и инциденти, за които в крайна сметка В. е оправдана, тъй като не са събрани доказателства, че те са резултат от нейни действия по създаване на неистински доказателства. Законосъобразно е прието, че В. е осъществила и втората форма на изпълнителното деяние по чл. 286, ал. 1 от НК. Представянето на неистински доказателства е реализирано не само посредством предаването със съответен протокол на писма със заплашително съдържание, оставени в пощенската й кутия, но и чрез уведомяването на компетентните органи, че пред офиса й и автомобила й са поставени взривни устройства, както и че е извършен палеж на имуществото й. Следва да се подчертае, че в правната теория под представяне на неистински доказателства се разбира не само физическото им депозиране пред надлежния орган, но и посочването им, така че те да бъдат събрани от компетентните органи (Ив. Н., „Наказателно право на Н. република България, Особена част”, т. 2, стр. 50 - 51). Тази форма на изпълнителното деяние се осъществява включително и когато неистинските доказателства са подхвърлени от дееца, но са приобщени посредством оглед, претърсване и изземване и т. н. (А. Г., „Наказателно право на Република България, Особена част”, стр. 362). С оглед тези принципни положения контролираната инстанция не е имала основание да възприеме тезата, че се касае за ненаказуемо приготовление. Защитата неоснователно черпи аргументи от чл. 93, т. 6 от НК, за да обоснове тезата за несъставомерност на деянието. Законодателят не е поставил знак на равенство между неистинския документ по смисъла на цитираната разпоредба и неистинските доказателства по чл. 286, ал. 1, пр. 2 от НК. Докато в първата хипотеза от значение е авторството на документа и обстоятелството, че липсва съвпадение между действителния му съставител и лицето, посочено като негов автор, във втория случай правно значение има съдържанието на доказателствата, т. е. съответствието или несъответствието им на обективната действителност. В настоящия случай представените от подсъдимите доказателства се явяват неистински в две направления – от една страна те са такива от гледна точка на сериозността и реалното съществуване на отправените към Р. В. заплахи, а от друга – от гледна точка на лицето, от което изхождат всички заплашителни действия. Без съмнение след като писмата и бутафорните взривни устройства са изготвени от подс. А. по настояване на подс. В. с цел уличаване на украинския гражданин в извършването на престъпление, а не от самия Непомнящий, те са неистински по смисъла на чл. 286, ал. 1, пр. 2 от НК. Касационната инстанция изразява несъгласието си и с аргументите за несъставомерност на деянието поради това, че посочените от подсъдимата доказателства не свързват извършените срещу нея деяния със свид. Непомнящий. Принципно правилно е становището, че за да бъде осъществен коментирания престъпен състав е необходимо доказателствата да са насочени срещу конкретно лице, но в разглеждания казус възражението на защитата би било основателно единствено ако действията на В. бъдат разглеждани изолирано едно от друго, без да бъде проследена взаимната им връзка и последователността им и без да се отчита, че извършеното от двамата подсъдими е логическо продължение на набедяването, осъществено с подаването на жалбата от 18. 03. 2010 год. и е последица от желанието на касатора да бъде обърнато внимание на сигнала й и да бъдат предприети процесуални действия срещу свид. Непомнящий. Именно поради необходимостта да бъде извършена комплексна оценка на действията на В. обстоятелството, че всички досъдебни производства са образувани срещу неизвестен извършител, не води до извод в желаната от защитата насока. Неоснователни са доводите, че доколкото подсъдимата е била разпитана като свидетел към момента, в който е сезирала полицията с тъжбата от 18. 03. 2010 год. и към момента на последващите й инкриминирани действия, поведението й не може да бъде квалифицирано като престъпление по чл. 286, ал. 1, пр. 1 и 2 от НК. Наличието на посоченото процесуално качество не изключва a priori съставомерността на деянието по чл. 286 от НК. Безспорно, когато свидетелят при разпита си съзнателно потвърди неистина било относно факта на извършеното спрямо него престъпление, било досежно самоличността на извършителя, той не осъществява нито една от формите на изпълнителното деяние по чл. 286 от НК. В подобна хипотеза неговите действия следва да се квалифицират като лъжесвидетелстване по смисъла на чл. 290 от НК. Когато обаче с действия, различни от депозирането на свидетелски показания, деецът припише другиму престъпление или представи други неистински доказателства извън твърденията си в протокола за разпит, той следва да носи отговорност именно за набедяване, ако са налице всички други обективни и субективни признаци на това престъпление. Тези принципни положения са били съобразени още от първата инстанция, като наред с това е било отчетено, че свидетелските показания на В. не могат да бъдат ползвани като доказателствено средство предвид обединяването на досъдебните производства, по които тя е разпитвана като свидетел, с досъдебното производство по настоящото дело, вследствие на което те попадат под забраната на чл. 118 от НПК. Ето защо подсъдимата законосъобразно е била оправдана по обвинението престъплението по чл. 286, ал. 1 от НК да е извършено посредством депозиране на свидетелски показания, а наказателната й отговорност е ангажирана единствено за действията, свързани с подаването на жалба до полицията, както и с тези по предаване на заплашителни писма, изходящи уж от свид. Непомнящий и с тези по изготвяне и залагане на бутафорните взривни устройства и палежа на имуществото й, последвано от уведомяване на органите на досъдебното производство така че да бъдат събрани от доказателства срещу украинския гражданин. ВКС се солидаризира с изводите на долустоящите инстанции досежно субективната страна на деянието. Обстоятелството, че през м. декември 2008 год. свид. Непомнящий действително е заплашил подс. В. по време на срещата в офиса й не може да доведе до претендирания от защитата извод за липса на умисъл. Известно е, че за наличието или липсата на вина се съди по доказаните действия на дееца, а не по неговите обяснения. При положение, че е установил по изискуемия от НПК несъмнен и категоричен начин, че всички действия след 18. 03. 2010 год., свързани с поставяне на бутафорни взривни устройства, с отправяне на заплахи и с палеж на имуществото на подсъдимата, не са извършени от свид. Непомнящий, а от подс. А. след предварителна уговорка с подс. В. с цел да бъде предприето наказателно преследване срещу украинския гражданин, въззивният съд е направил законосъобразен извод, че деянието е извършено при пряк умисъл. Основателно е обаче възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. За да потвърди присъдата в санкционната й част, въззивната инстанция се е солидаризирала с изводите на първостепенния съд, че като отегчаващо отговорността обстоятелство следва да се третира престъпната упоритост на подс. В., свързана с разнообразието на представените неистински доказателства, а смекчаващи такива са чистото й съдебно минало и здравословното й състояние. Макар формално да е отчетено от инстанциите по фактите, значението на наличното онкологично заболяване на подсъдимата като смекчаващо обстоятелство е силно подценено и от окръжния, и от апелативния съд. Без да притежава белезите на изключителност, необичайност и извънредност, то изисква към подсъдимата да бъде проявено по-голямо снизхождение. В същия аспект е следвало да бъдат съобразени и установената личностова акцентуация при подсъдимата и данните за прекарано в миналото паническо разстройство. Не е без значение и добросъвестното процесуално поведение на подсъдимата. С оглед всичко изложено касационната инстанция намира, че следва да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК като намали размера на наказанието лишаване от свобода от две години на една година, а с оглед разпоредбата на чл. 66, ал. 2 от НК следва да бъде намален и изпитателният срок от пет години на четири години. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал.1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 147/28. 07. 2015 год., постановено по в. н. о. х. д. № 119/2015 год. по описа на Апелативен съд – гр.Варна, в частта относно размера на наказанието лишаване от свобода, наложено на подс. Р. Д. В. като го НАМАЛЯВА от две години на ЕДНА ГОДИНА, както и в частта относно определения изпитателен срок по чл. 66 от НК, като НАМАЛЯВА същия от пет години на ЧЕТИРИ ГОДИНИ. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.