О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 87 гр.С., 11.04.2011 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести април две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 185/ 2011 г. за да постанови определението, взе предвид следното: Производството е по чл.274 ал.3 т.1 от ГПК. Образувано е частна жалба на Г. Д. П. срещу определение на С. градски съд № 17550/ 17.12.2010 г. по ч.гр.д.№ 14086/ 2010 г., с което е потвърдено разпореждане на С. районен съд от 12.11.2010 г. по гр.д.№ 45308/ 2010 г. и по този начин на частния жалбоподател е върната исковата му молба против „Д. ф. „З.”. За да постанови определението съдът е приел, че актът на работодателя за възстановяване на длъжност, на която незаконно уволнен работник е възстановен с влязло в сила съдебно решение, има декларативно значение и няма интерес да се оспорва валидността му по исков ред. По отношение на заповедта за уволнение е прието, че също няма правен интерес да се атакува като недействителна, тъй като се касае до едностранно волеизявление на страна по правоотношението, защитата срещу която е уредена от закона с конститутивен иск. Жалбоподателят поддържа, че определението на градския съд е незаконосъобразно, тъй като не съдържа обсъждане на доводите му и тъй като не отчита факта, че той не разполага с друг път за защита, освен с оспорване на действителността на действията на работодателят му. Според него мотивите на окръжния съд са в противоречие с практиката на ВКС, според която възстановяването на трудовото правоотношение настъпва само ако работодателят е допуснал работника на работа, след като с влязло в сила решение е уважен искът по чл.344 ал.1 т.2 от КТ. Повдига и въпросът има ли правен интерес от исковата защита с установителен иск тогава, когато страната не разполага с друг ред да упражни правата си. Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира частната жалба за допустима.Налице са и предпоставките за допускане на атакуваното определение до касационно обжалване, тъй като поставеният въпрос има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Разгледана по същество обаче, частната жалба се явява неоснователна. Ищецът е предявил иск за прогласяване на недействителността на акт № 50/ 26.03.2004 г. на изпълнителния директор на ДФ „З.”, с който в изпълнение на влязло в сила решение Г. П. е възстановен на длъжността „директор на О. дирекция” и на заповед № 51/ 26.03.2004 г. на същия орган, с който трудовото правоотношение е прекратено. С обжалваното определение въззивният съд се е солидаризирал с мотивите на районния съд, който е счел исковете за недопустими и е върнал исковата молба. В акта си въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, което процесуалният закон допуска и поради това не може да се счете, че атакуваното определение не е мотивирано. Правните изводи на въззивния съд във връзка с наличието на интерес от оспорването на валидността на изявленията на работодателя по трудово правоотношение, адресирани към работника, са в унисон с утвърдената съдебна практика. Съдебни актове, обективиращи такава практика, са цитирани в определението за прекратяване и мотивите на обжалваното определение я следват без отклонения: когато работодателят е издал незаконна заповед за уволнение, работникът може да се брани срещу нея с иска по чл.344 ал.1 т.1 от КТ, но не и да търси прогласяване на нищожност на заповедта по исков ред. Ако уволненият работник поддържа нищожност на заповедта, въпреки дадените указания, съдът трябва да приеме, че е предявен иск за отмяната й като незаконосъобразна. В такъв случай обаче ищецът трябва да е изложил и основания, които според него правят уволнението незаконно. По настоящето дело, въпреки че такава възможност му е дадена, ищецът не е релевирал твърдения за незаконосъобразност на уволнението, извършено с процесната заповед, а интерес от обявяване на обективираното в заповедта волеизявление за нищожно, не съществува. Поради това правилно исковата молба е била върната в тази част. Актът на работодателя, с който работникът, след отмяната на незаконно уволнение, се възстановява на заеманата преди това длъжност, няма конститутивно действие и не съществува интерес да бъде атакуван с иск. Доколкото е възможно с такъв акт да са засегнати права и интереси на работника, той може да го оспори инцидентно, в хода на процес по друг трудов спор, но не и в самостоятелно производство. Цитираното от частния жалбоподател решение на ВКС, ІІІ г.о., по гр.д.№ 1436/ 1997 г., няма отношение към настоящето производство и не обуславя извод за наличие на противоречива практика, тъй като в него не е обсъждан въпросът има ли правен интерес да се оспорва действителността на акт на работодателя за възстановяване на длъжност. Решението на ВКС е постановено по спор с различен предмет, а не относно наличието или липсата на интерес. При тези мотиви обжалването следва да бъде допуснато, но по същество определението на въззивния съд е правилно и жалбата срещу него не може да бъде уважена. По изложените съображения Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение на С. градски съд № 17550/ 17.12.2010 г. по ч.гр.д.№ 14086/ 2010 г. ПОТВЪРЖДАВА определение на С. градски съд № 17550/ 17.12.2010 г. по ч.гр.д.№ 14086/ 2010 г. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: