Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 539                                    гр. София, 11 януари 2010 г   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на седми декември през две хиляди и девета година, в състав:                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ                                                                       ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА                                                                                   ДАНИЕЛА АТАНАСОВА   при секретаря Аврора Караджова       и в присъствието на прокурора Руско Карагогов        изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 601  по описа за 2009 г   Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. Д. Д., депозирана чрез защитата му, срещу нова въззивна присъда на Пазарджишкия окръжен съд № 50 от 8.09.2009 г, по ВНОХД № 490/09. С въззивната присъда е отменена първоинстанционна присъда на Пазарджишкия районен съд № 224 от 2.06.2009 г, по НОХД № 163/09, и вместо това подсъдимият Г. Д. Д. е признат за виновен в това, че за времето от 23.07.2008 г до 31.07.2008 г, в гр. П., с цел да набави имотна облага за себе си, в размер на 200 лв, чрез заплашване е принудил И. И. Д. да претърпи нещо, противно на волята му, и с това му е причинил имотна вреда, в размер на 100 лв, с оглед на което и на основание чл. 214, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, при „общ” режим, като бъде настанен в затворническо общежитие от открит тип, с приспадане на времето, през което е бил с мярка за неотклонение „домашен арест”, считано от 4.08.2008 г до 20.10.2008 г, както и осъден на глоба, в размер на 1 200 лв, и, на основание чл. 68, ал. 1 НК, е приведено в изпълнение наложеното наказание една година и два месеца „лишаване от свобода”, по НОХД № 1307/06 на Пазарджишкия районен съд, което да бъде изтърпяно при „общ” режим, в затворническо общежитие от открит тип. С първоинстанционната присъда, подсъдимият е признат за невиновен в това: за времето от 23.07.2008 г до 31.07.2008 г, в гр. П., с цел да набави имотна облага за себе си, в размер на 200 лв, чрез заплашване да е принудил И. И. Д. да претърпи нещо, противно на волята му, и с това да му е причинил имотна вреда, в размер на 100 лв, с оглед на което и основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. 214, ал. 1 НК. С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Оспорват се доказателствените изводи на въззивния съд при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. Сочи се, че осъдителната присъда почива на предположения, а не на доказани факти. Твърди се, че неправилно са кредитирани показанията на св. Д, че от другите гласни доказателствени източници / показанията на св. Л, св. Д, св. И, св. О, св. С, св. М, св. И/ не се установява да е отправяна заплаха спрямо личността на св. С, а е изяснено, че такава е имало само по отношение на пострадалия. Според защитата, при преценка показанията на полицейските служители св. В св. Радев, следва да се отчете обстоятелството, че възпроизвеждат факти, узнати от св. Д от неговата жалба до РПУ. Изтъква се, че не следва да бъдат кредитирани показанията на св. Д от досъдебното производство, предвид изявлението на свидетеля от съдебно заседание, че същите са дадени, след като разследващият орган му е предявил копие от показанията на св. Д св. Сребрина. Твърди се, че неправилно е отхвърлена тезата на подсъдимия за даден заем, в каквато насока са обясненията на подсъдимия, показанията на св. К тези на св. М. Според защитата, не е осъществен съставът на което и да е престъпление по НК, включително това по чл. 214, ал. 1 НК, тъй като липсва елементът „имуществено разпореждане”, липсва „претърпяване на действие, противно на волята на пострадалия”, респективно, не е настъпила имотна вреда за изнудвания или за трето лице. Алтернативно се излага довод за приложение на чл. 9, ал. 2 НК. С жалбата се иска да бъде отменена въззивната присъда и подсъдимият да бъде оправдан поради несъставомерност на деянието. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят не участва лично в касационното производство. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна.   Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Жалбата е неоснователна.   Въззивният съд не е допуснал релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Изводите му по фактите почиват на вярна интерпретация на доказателствените източници. Показанията на св. Д съдържат релевантните за правната квалификация на деянието обстоятелства и са достатъчни за основаване на осъдителна присъда, но и същите не са единствените, които подкрепят тезата на обвинението. Тези показания кореспондират на други доказателствени източници, а именно: на показанията на св. Д/ приобщените такива от досъдебното производство пред разследващ орган и тези пред съдия /, за това, че подсъдимият е „наложил глоба” на пострадалия, на показанията на св. М, който не отрича, че е възникнал проблем между И, но твърди, че е дал парите за заема, на показанията на св. Д, узнала, че синът й е изнудван от Г. , а св. М се е намесил, за да се „оправи работата”, на показанията на св. С, че действително е била безпокоена от св. Д, на веществените доказателства / иззетата сума 100 лв /, на специалното разузнавателно средство, изключващо отношения по даден заем. Ето защо, липсва процесуално основание да бъдат дискредитирани показанията на св. Д да бъдат игнорирани при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. Вярно е, че в тези показания не се съдържат данни за отправени заплахи към неговата приятелка, поради което този факт не може да се счита за доказан, по реда на НПК, защото сведенията, изводими от жалбата на пострадалия до полицията, не са доказателства. Следва да се отбележи, че обстоятелствата, залегнали в жалбата, незаконосъобразно са ползвани от въззивния съд при оценката на доказателствената съвкупност. Това обаче не се отразява на правилността на крайните доказателствени изводи, тъй като от показанията на св. Д е видно, че е било упражнено психическо насилие спрямо него, което е достатъчно, за да е налице престъпление по чл. 214, ал. 1 НК, тоест, липсата на годни доказателства за заплашване спрямо св. С не променя становището за съставомерност на деянието. Правилно са анализирани показанията на св. Д, дадени на досъдебното производство пред разследващ орган, приобщени със съгласието на страните, и тези пред съдия, също надлежно приобщени. Прави впечатление, че казаното от този свидетел на досъдебното производство, включително и пред съдия, е обстойно, изчерпателно и еднопосочно, поради което няма причина да бъде ценено като недостоверно. Вярно е, че в съдебната фаза този свидетел частично е променил показанията си, но това е разбираемо с оглед приятелските му отношения с подсъдимия. Относно твърдението, че е дал показания на досъдебното производство, след като е узнал за казаното от други свидетели, такива данни по делото няма, а и подобен процесуален подход е недопустим, особено при разпит пред съдия. Няма пречка да бъдат кредитирани показанията на полицейските служители св. В св. Радев, като техните твърдения следва да бъдат съпоставени с показанията на самия пострадал, дадени от него като свидетел. В същото време, недопустимо е позоваване на обстоятелства, за които тези лица са узнали, запознавайки се с жалбата на пострадалия. Правилно версията на подсъдимия за развоя на инкриминираните събития е оценена като защитна. Твърдението на подсъдимия, че е дал пари в заем на пострадалия, генерално се подкрепя от показанията на св. К на св. М, но не издържа на проверката за достоверност при обсъждане на детайлите, елемент от общата картина на събитията. Например, подсъдимият е заявил, че след поискване на сумата от пострадалия, той още в дискотеката се е обърнал към св. К с въпроса има ли у себе си пари, докато св. К е посочил, че е разбрал за това чак след излизането им отвън. Св. М. е последователен, че именно той е предоставил на Г. поисканата от И. сума, но същевременно твърди, че уговорката е била заемът да бъде върнат след 10-15 дни, който факт не кореспондира с твърдяното от подсъдимия обстоятелство, че незабавно е предприел действия по връщане на парите, респективно, влиза в противоречие с обективно развилите се събития / от 23.07.2008 г до 31.07.2008 г /. Не могат да бъдат игнорирани и показанията на св. Д, установяваща, че св. М е искал да помогне на Г. да „реши проблема”, без намесата на полицията, и по този повод е предложил работа на св. Д. Неубедителни са показанията на св. Т, присъствал в съдебната зала при разпита на подсъдимия, който факт правилно е обсъден от въззивния съд, че Т. е „съдействал” на Г. за връщане на заема, като е издирвал св. Д. Това поведение не кореспондира на твърдението на подсъдимия, че още при даването на заема двамата с И. си разменили номерата на мобилните телефони. По тези съображения, ВКС намери, че релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Не е допуснато и нарушение и по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. От приетите релевантни факти следва, че материалният закон е приложен правилно. Деянието покрива признаците на състава по чл. 214, ал. 1 НК и така е квалифицирано. Налице е принуждаване на пострадалия, осъществено чрез заплашване за посегателство срещу неговата личност, да извърши действие, противно на волята му, а именно: да предаде на подсъдимия сумата от 200 лв, която не му дължи на правно основание. Обстоятелството, че е предоставена по-малка сума, не променя съставомерността на деянието, а има отношение към размера на причинената вреда. Извършен е акт на имуществено разпореждане, какъвто представлява предоставянето на сумата от 100 лв, за даването на която пострадалият е бил принудително мотивиран. Не може да бъде споделен довода, че не е извършено каквото е да било престъпление, тъй като е осъществено такова по чл. 214, ал. 1 НК. Неоснователно се иска инкриминираното деяние да бъде квалифицирано по чл. 9, ал. 2 НК. Посочената разпоредба се намира в Общата част на НК и затова принципно може да бъде приложена към всички състави на престъпленията от Особената част, когато обаче са осъществени предвидените в закона предпоставки, а именно: когато инкриминираното деяние само формално покрива признаците на състав на престъпление, но степента му на обществена опасност го очертава като малозначително или явно незначително. Деянието, предмет на настоящето дело, разкрива висока степен на обществена опасност, поради което попада извън обхвата на чл. 9, ал. 2 НК, а оттам и искането за оправдаване на подсъдимия на посоченото основание е неоснователно. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.   Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И:   ОСТАВЯ в СИЛА въззивна присъда № 50 от 8.09.2009 г на Пазарджишки окръжен съд, по ВНОХД № 490/09. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: