Ключови фрази
Неоснователно обогатяване – субсидиарно приложение * обезщетение за ползване на чужд имот * мотиви на въззивно решение


Р Е Ш Е Н И Е

№ 17
София, 08.02.2016г.

В ИМЕТО НА НАРОДА


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в открито заседание на деветнадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря Стефка Тодорова и в присъствието на прокурора....................
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 4121 по описа за 2015 год.за да се произнесе,взе предвид следното:


Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба,подадена от Б. Х. С. и И. Р. С. чрез адв.Е. С. срещу решение № 945 от 11.05.15г.,постановено по в.гр.дело № 4507/14г.на Софийския апелативен съд,с което е потвърдено решение № 5278/12.10.11г.по гр.дело № 5081/10г.на Софийски градски съд,ГО,4-ти състав.С него е уважен предявения от Ю. К. К. против касаторите иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 38 717 лв,ведно със законната лихва,считано от 30.04.10г.до изплащането й.
Въззивното решение е постановено след връщане на делото за ново разглеждане от Върховния касационен съд с решение № 220 от 19.11.14г.по гр.дело № 2173/13г.на ІІІ г.о.
С определение № 1161 от 21.10.15г.настоящият състав на ІV г.о.на ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и на доказателствата във връзка с тези доводи и възражения,като е счел,че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС – решение № 62 от 6.04.15г. по гр.дело № 5310/14г.на ІІІ г.о.; решение № 503 от 16.01.13г.по гр.дело № 168/12г.на ІV г.о.,постановени по реда на чл.290 ГПК и др.
Съгласно задължителната съдебна практика въззивният съд следва да даде свое собствено решение по предмета на спора,като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора,които да изрази писмено в мотивите на решението си.Мотивите не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт,а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото,преценката на доказателствата,доводите и възраженията на страните и приложението на закона.
С обжалваното решение въззивният съд е приел,че с влязло в сила на 4.11.96г.решение от 11.10.96г. по гр.дело № 2412/95г.на СРС ответниците,в т.ч. и Б. С.,са осъдени да предадат на Ю. К. по предявен иск по чл.75 ЗС владението на апартамент № 4, находящ се на ІІІ ет. и ІV ет.в жилищна сграда на [улица] [населено място].От свидетелските показания е прието,че ищцата е установила владение върху процесния апартамент през м.септември 1993г.,когато е започнала да извършва довършителни работи в апартамента,след това заминала и като се върнала през юни 1994г.,не могла да влезе ,тъй като били настанени ответниците от строителя на кооперацията.С постановление от 21.12.2010г.на нотариус В. Г.,рег.№ 340,с район на действие СРС,К. е била призната за собственик на основание давностно владение по отношение на апартамент №4 – мезонет.Въз основа на постановлението се е снабдила с нот.акт № 102,т.4,рег.№ 17893,н.д.№ 566/10г.Прието е също така,че с договор за строителство от 12.09.94г.ЕФ”Х. комплект дизайн”/изпълнител/ и Б. С. /клиент/се договорили изпълнителят да построи,а клиентът да заплати апартамент,състоящ се от 126.62 кв.м.,находящ се на ІІІ и ІV ет.от жилищната сграда на [улица] .Не е била спорна идентичността на този апартамент и апартамента,за който строителят се е договорил да построи за К.,както и че владението му е била предадено на ищцата от ответника със споразумение от 12.01.2010г.С искова молба от 16.06.95г. Ю. К.,заедно с още три лица е предявила иск за делба срещу останалите съсобственици на дворното място,находящо се в [населено място], [улица],делото по която е прекратено.
При така изложената фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна,че К. е владяла апартамента със съзнанието на собственик,ответниците са били държатели през процесния период /30.04.2005г.- 12.01.10г./,когато доброволно да й предали държането на апартамента и съответно са налице предпоставките на чл.59 ЗЗД за успешното провеждане на иска за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.Поддържа се,че искът е недоказан досежно факта на придобиване правото на собственост от ищцата; съдът не се е произнесъл по възражението им,че придобивната давност е прекъсната; предявяването на иск за делба на процесния имот от ищцата оборва презумпцията по чл.69 ЗС относно субективния признак като елемент на владението.
Ответницата по жалбата Ю. К. К. чрез адв.М. Б. и адв.С. Б. моли да бъде потвърдено въззивното решение.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като извърши проверка на обжалваното въззивно решение във връзка с наведените в касационната жалба доводи,приема следното:
Жалбата е основателна.
В нарушение на процесуалния закон и на задължителната съдебна практика въззивният съд е направил извод,че ищцата е упражнявала фактическата власт върху процесния имот през периода от 1993г.до м.октомври 2003г. и в нейна полза е изтекъл предвидения в чл.79 ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок,който я легитимира като собственик, без да е обсъдил в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички относими събрани по делото доказателства.
Придобивната давност е сложен юридически състав,който включва период от време с определена от закона продължителност и като дейност на фактическо господство върху определен имот с намерение да се свои.Липсва ли или отпадне по една или друга причина някой от тези елементи,придобивна давност няма или ако е започнала,тя престава да тече.Предпоставка за придобивната давност е изискването за непрекъснатост на владението,и по през целия давностен период.За да има непрекъснатост на владението през течение на давностния период,е необходимо и достатъчно владелецът да не го е изоставил или то да не му е отнето от трето лице.За доказване на тази непрекъснатост законодателят е въвел в чл.83 ЗС законната презумпция,че който докаже,че е владял в различни моменти,предполага се,че е владял и в промеждутъка,ако не се докаже противното.Посочената законова презумпция е оборима.За да я опровергае,лицето,което се позовава на липса на изтекла давност,трябва да докаже,че владелецът не е владял през целия релевантен период.В този смисъл са и задължителните указания в отменителното решение на ВКС.
В разглеждания случай от показанията на разпитаните от въззивния съд свидетели Д. И. и В. Д./бивш съпруг на ищцата/ се установява,че Ю. К. се е нанесла в процесния апартамент през 1993г.,въпреки че все още не са били приключили довършителните работи.През м.май 94г.е заминала за чужбина и след завръщането й не могла да влезе в апартамента,тъй като в него били настанени от строителя И. Ш. ответниците С. Същата успешно е провела владелческия иск по чл.75 ЗС срещу ответника С. и други ответници,като същите са осъдени да й предадат владението върху апартамента.Това се е осъществило едва на 12.01.2010г.със сключеното между страните по делото споразумение.Свидетелят И.,живущ в сградата от 93г., установява,че от 1994г.до 2010г.в апартамента са живяли С. В този смисъл са и показанията на св.Д..Същият твърди,че от 1994г.до преди година-две бившата му съпруга не е живяла в апартамента.Същата е заминала за САЩ и не са поддържали връзка.Преди година или две е започнала да води дела,тъй като апартаментът бил продаден отново от строителя на С. ,които живяли там от 94г.до преди година-две.
При тези данни по делото следва да се приеме,че ищцата,макар и първоначално от 1993г. да е установила фактическа власт върху имота, демонстрирала е намерение да го свои,видно от проведения владелчески иск,но преди да изтече срока на придобивната давност е изгубила владението.Не може да се приеме,че през исковия период ищцата е осъществявала фактическа власт върху имота чрез държателите,тъй като не тя им го е предоставила за ползване.Снабдяването с нотариален акт по обстоятелствена проверка не е елемент от фактическия състав на чл.79 ал.1 ЗС.Нотариалното удостоверяване има за цел да даде известност на вече настъпила правна последица,формално да легитимира собственика като такъв пред трети лица.Ето защо настоящият състав приема,че ищцата не е провела пълно и главно доказване,че е придобила правото на собственост върху процесния имот и съответно не са налице предпоставките на чл.59 ЗЗД да претендира обезщетение за ползите,от които е била лишена за исковия период.
За пълнота следва да се отбележи,че е неоснователен доводът,че със завеждането на иск за делба срещу останалите съсобственици на земята с цел всеки от тях да получи изключителна собственост върху съответни реални имоти в сградата,построена в собственото им дворно място,е прекъсната давността на основание чл.116 б.”а”ЗЗД.За да се прекъсне придобивна давност на основание чл. 116, б.”а” ЗЗД, следва упражняващият фактическа власт върху процесната вещ да признае, че не е имал намерение за своене, тоест, че е бил държател, а не владелец на същата/ вж решение № 82 от 1.06.по гр.дело № 6873/14г.на І г.о.на ВКС/,каквато не е настоящата хипотеза.
Допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила е довело до необоснованост на решението,което е основание по чл.281 т.3 ГПК за касиране на решението.На основание чл.295 ал.1 ГПК след отмяна на решението спорът следва да бъде решен по същество,като предявеният иск с правно основание чл.59 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.От изложеното по-горе се установява,че не е налице обогатяване на ответниците за сметка на ищцата,тъй като те не са ползвали имота неоснователно,лишавайки я от ползите от същия.
С оглед изхода на спора ответницата по жалбата следва да заплати на жалбоподателя съдебни разноски в размер на 2 654.35 лв съгласно представения списък по чл.80 ГПК.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 945 от 11.05.15г.,постановено по в. гр.дело № 4507/14г.на Софийския апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ искът с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД,предявен от Ю. К. К.,ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица],ет.1,ап.16 против Б. Х. С. и И. Р. С.,и двамата с адрес в [населено място],ЖК”Л. -2” бл.280 вх.А ет.4 ап.16 за сумата 38 717 лв,представляваща обезщетение за лишаване от ползване на апартамент –мезонет,находящ се в [населено място], [улица],ет.ІІІ и ІV,заедно със законната лихва от 30.04.10г.до изплащане на сумата,за периода от 30.04.2005г.до 12.01.2010г.,като неоснователен.
ОСЪЖДА Ю. К. К. да заплати на Б. Х. С. и И. Р. С. сумата 2654.35 лв /две хиляди шестстотин петдесет и четири лв и тридесет и пет ст/съдебни разноски.
Решението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.