Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * недопустим съдебен акт * произнасяне по непредявен иск

Р Е Ш Е Н И Е

№ 154
С., 08.11.2013 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова

при секретаря КЛАВДИЯ ДАЛИ .......................……. и с участието на прокурора …………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 503 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 526/12.VІ.2013 г., постановено по делото, касационният контрол по отношение въззивното решение № 19 на Хасковския ОС от 29.ІІ.2012 г. по гр. дело № 825/2011 г. е бил допуснат в хипотезата на съществуваща вероятност то да е процесуално недопустим съдебен акт: като постановено по непредявен иск /арг. чл. 270, ал. 3, изр. 3-то ГПК/.
Редовно призовани страните по спора, въведен с положителния установителен иск на Ш. срещу К. с правно основание по чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, не са се явили в откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция и не са били представлявани.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, като съобрази оплакването за неправилност на атакуваното въззивно решение на Хасковския ОС в жалбата на В. С. Ш., становището на ответника по касация Р. В. К. в писмения му отговор по жалбата за нейната неоснователност, както и след като извърши проверка за процесуалната законосъобразност на атакуваното въззивно решение на Хасковския ОС по реда на чл. 293 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е основателна, макар съображението за този извод да се отнася до порок на атакуваното въззивно решение, различен от посочения в нея.
Постановеното от Хасковския ОС решение по гр. д. № 825/2011 г., така както и потвърденото с него първоинстанционно решение на РС-Свиленград решение по иска с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК са процесуално недопустими /арг. чл. 281, т. 2 ГПК/: като постановени по иск, различен от предявения с исковата молба на В. С. Ш. с вх. № 5041/4.VІ.2010 г. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК, установяваща диспозитивното начало в гражданския процес, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Ето защо, в процесуалното си качество на ищца пред РС-Свиленград настоящата касаторка е имала задължението по чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 ГПК да изготви написана на български език искова молба в която да се съдържа както изложение на обстоятелствата на които се основава искът й по чл. 422, ал. 1 ГПК, така и в какво конкретно се състои искането й. Само в случай на несъответствие между посоченото в тези два задължителни реквизита на всяка една искова молба сезираният съд има служебния почин по чл. 129-във вр. чл. 7 ГПК да я остави без движение и надлежно да съобщи на подателя й в какво точно се състои констатираното несъответствие. В процесния случай обаче, при ясното посочване в обстоятелствената част на исковата молба на Ш. с вх. № 5041/4.VІ.2010 г., че по силата на издаден на 1.ХІІ.2008 г. в нейна полза /като поемател/ запис на заповед за парично вземане в размер на 7 500 евро (седем хиляди и петстотин евро) от страна на ответника Р. В. К. с определен падеж на датата 1 май 2009 г., когато ценната книга му е била предявена за плащане, задължението му е останало неизпълнено и до деня на подаване на съответното заявление по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, сезираният с положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК Свиленградски РС е указал, че следвало с препис за ответника „да се уточнят обстоятелствата, от които произтича искането (за установяване съществуването на същото това вземане – бел. на ВКС), чрез конкретизиране на фактическото основание от което произтича вземането”. В действителност релевираното от Ш. фактическо основание, от което произтича претендираното нейно вземане срещу ответника Р. В. К., е било това, че тя е поемател, посочен в ценна книга на заповед или именно онзи документ, посочен в чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, без чието представяне в първостепенния съд заявлението й за издаване на заповед за незабавно изпълнение и на изп. лист. срещу издателя на същия менителничен ефект би било отхвърлено, докато в случая то е било уважено. Не е било спорно по делото, че тази оставена без движение искова молба, е била подадена в пределите на преклузивния едномесечен срок, установен в чл. 415, ал. 1 ГПК, започващ да тече от деня, следващ този на получаване на съдебното съобщение до заявителката Ш., съдържащо указание за предявяване на положителен установителен иск и точно поради това разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК снабдява това редовно процесуално действие на страната с ретроактивен ефект: „искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение”. Това фингиране е пряк аргумент, че за да може да се преценява като редовна исковата молба досежно спазване на изискванията по чл. 127, т.т. 4 и 5 ГПК, е било напълно достатъчно обстоятелствата, на които се основава предявеният от Ш. установителен иск срещу ответника К., респ. фактическото основание на тази нейна претенция, да са същите, посочени веднъж в заявлението й от 15.ІІ.2010 г., сложило начало на заповедното пр-во по чл. 417 ГПК. Щом като според правилото на чл. 154 ГПК относно доказателствената тежест в процеса всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания „и възражения”, недопустимо е било ищцата да бъде служебно /по почин на решаващия съд/ заставяна – под страх от връщане на исковата й молба - да установява факти, на които би се основало евентуално лично защитно възражение на ответника К. за наличие на каузално правоотношение между страните по спора, изпълнението на задължението му по което да е било обезпечено с издадения от него запис на заповед от 1.ХІІ.2008 г с падеж датата 1 май 2009 г. Съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК до приключване на първото редовно съдебно заседание по разглеждане на делото в първата инстанция ищецът „може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно”. Недопустимо, в разрез в принципа за равенство на страните в процеса, прогласен в чл. 9 ГПК, е решаващият съд служебно „да подсигури” защитата на ответника посредством иницииране на изменение на основанието на иска, с който е сезиран, осъществено във формата на задължителни за ищцата указания за това, дадени й по реда н чл. 129, ал. 2 ГПК, чието изпълнение е имало за последица разместване на доказателствената тежест и като краен резултат – отхвърляне на исковата й претенция, като неоснователна /недоказана/.
С оглед изложеното, като постановени по непредявен иск, както атакуваното въззивно решение на Хасковския ОС, така и потвърденото с него първоинстанционно решение на РС-Свиленград, ще следва да бъдат обезсилени. Делото ще следва бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд, който да се произнесе по съществото на претенцията, предявена с исковата молба с вх. № 5041/4.VІ.2010 г. в нейния вид отпреди оставянето й без движение и при съобразяване на обстоятелството, че в отговора си от 2.ІХ.2010 г. ответникът Р. В. К. поддържа твърдение за „липса на каквито и да са каузални отношения между издателя и поемателя” на процесния запис на заповед.

Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 4, предл. 2-ро във вр. чл. 270, ал. 3, изр. 3-то ГПК Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № 19 на Хасковския окръжен съд от 29.ІІ.2012 г., постановено по гр. д. № 825/2011 г., КАКТО И потвърденото с него първоинстанционно решение № 186/29.ІХ.2011 г. на РС-Свиленград по гр. дело № 329/2010 г.
В Р Ъ Щ А делото за ново разглеждане от друг състав на Свиленградския районен съд, който да се произнесе по съществото на положителния установителен иск по чл. 422, ал. 1- във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, както е бил заведен с исковата молба на В. С. Ш. с вх. № 5041/4.VІ.2010 г. /преди оставянето й без движение/ и при съобразяване становището на ответника в отговора му по чл. 131 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1


2