2 Р Е Ш Е Н И Е № 192 гр. София, 19.04. 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети април през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 825 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. К. С. срещу решение № 100/11.01.2011 г., постановено по гр. дело № 874/2009 г. на Софийския апелативен съд. С него е обезсилено решение № 80/12.11.2008 г. по гр. дело № 1894/2006 г. на Софийския градски съд, с което е постановено отхвърляне на предявен от жалбоподателя срещу Министерството на отбраната, иск за сумата 16 000 лв., квалифициран като такъв с правно основание чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ, като въззивният съд е прекратил производството по делото. С определение № 55/16.01.2012 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по процесуалноправния въпрос за точното изпълнение на указанията на съда за отстраняване нередовности на исковата молба. В касационната жалба (неточно наименована „частна” жалба) се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. В тази връзка се излагат подробни съображения, че касаторът е изпълнил указанията на въззивния съд за отстраняване нередовностите на исковата молба; тези съображения се доразвиват в съдебното заседание, където се поддържа, че по делото не се търси обезщетение по реда на ЗОДОВ, а е налице непозволено увреждане. К. претендира и присъждане на направените разноски по делото. Ответното М. на отбраната (МО) не е подало отговор на касационната жалба в срока за това; не заявява становище и в съдебното заседание. Прокурорът поддържа становище и излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по изведения от касатора процесуалноправен въпрос намира следното: Когато въззивният съд констатира нередовности на исковата молба, той дава надлежни указания на ищеца да ги отстрани. При неизпълнение на тези указания от страна на ищеца в дадения му срок, въззивният съд с решението си обезсилва първоинстанционното решение и прекратява производството по делото. В този смисъл са и задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 7 от тълкувателно решение № 2/02.07.2004 г. по тълк. д. № 2/2004 г. на ОСГТК на ВКС. В изпълнение на надлежно дадените му указания за отстраняване нередовностите на исковата молба, ищецът дължи уточнение дали правото на вземане, чиято защита търси, е елемент от правоотношение, възникнало от договорен или извъндоговорен източник; като при твърдения за липса на договор следва да бъдат описани фактите, които да могат да бъдат подведени под съответния фактически състав на неоснователното обогатяване, деликта или гестията. Когато ищецът изложи такива твърдения и по този начин точно изпълни указанията на въззивния съд и отстрани недостатъците на исковата молба, тя се счита редовно подадена от датата на постъпването й в първоинстанционния съд, като по вече редовната искова молба, въззивният съд определя правната квалификация на спорното право – въз основа твърденията в нея, а не предвид представените по делото доказателства. Всяко произнасяне от първоинстанционния съд по други, освен надлежно релевираните с исковата молба или по реда на чл. 100 или чл. 116 от ГПК от 1952 г. (отм.) фактически основания на иска, води до недопустимост на първоинстанционното решение, което подлежи на обезсилване от въззивният съд, който връща делото на първоинстанционния съд за разглеждане и произнасяне по предявения иск. Ако обаче първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените от ищеца факти, но ги е подвел под друга, а не под приложимата материалноправна норма, не е налице произнасяне по непредявен иск, а неправилно приложение на материалния закон, което обуславя, не обезсилване на първоинстанционното решение, а само отмяната му като неправилно, в който случай въззивният съд дължи произнасяне по съществото на правния спор. В този смисъл са и разрешенията, дадени с постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 494/15.06.2010 г. по гр. дело № 673/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 593/07.10.2010 г. по гр. дело № 1484/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Предвид така даденото разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, при извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: Ищецът е основал исковете си за заплащане от ответника на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, на следните твърдения, изложени в исковата му молба (уточнявана с молба от 21.11.06 г. пред първоинстанционния съд), а именно: По време на военната му служба, протекла при тежки и нечовешки условия през периода 11.10.1973 г. – 14.05.1974 г., ищецът получил увреждане на здравето си, поради което бил освободен от военна служба от военно-лекарска комисия. След провеждане на продължително лечение, ищецът не успял да възстанови здравето си до степен отпреди влизането му в казармата, и през 1975 г. бил инвалидизиран с решение на ТЕЛК, но не му била призната военна инвалидност. Едва през 2005 г. (както е уточнено още пред първоинстанционния съд, като в исковата молба се сочи 1995 г.), в резултат на многобройни молби до различни инстанции, с експертно решение (ЕР) № 1312/28.04.2005 г. на ТЕЛК му била призната военна инвалидност, по повод на което с разпореждане на НОИ била прекратена личната му инвалидна пенсия и му била отпусната военно-инвалидна пенсия. Ищецът твърди и че в резултат на безкрайната борба за изясняване на произхода на заболяването му, се стигнало до ново усложнение на здравословното му състояние, което той сочи като ексцес, с прогноза и за нови усложнения с напредване на възрастта му. С оглед тези си твърдения, ищецът счита, че следва да бъде ангажирана отговорността на ответното МО за нанесените му трайни и необратими увреждания, като в приложение към исковата молба (неразделна част от нея) сочи и размерите по пера на исковите си претенции за процесните неимуществени и имуществени вреди. В хода на въззивното производство апелативният съд е приел, че исковата молба е нередовна и на два пъти (в съдебните заседания на 28.10.2009 г. и на 07.04.2010 г.) е дал указания на ищеца за отстраняване на нередовностите: в какво се състои ексцесът и на какво заболяване, от какъв акт произтича и спрямо кой предшестващ акт е налице ексцес, какви са размерът и периодът на всяка една от претенциите за имуществени вреди, в какво се изразяват твърдяните болки и страдания – процесните неимуществени вреди, какви медикаменти, консумативи, прегледи и манипулации са извършени и на каква стойност. В изпълнение на така дадените му указания, с молби от 02.11.2009 г., от 14.04.2010 г. и от 14.06.2010 г. (съответно – на лист 28, листове 54-55 и лист 58 от въззивното дело) ищецът уточнява следното: Неправилните действия и бездействието от страна на ответника са довели до непризнаване на причинна връзка между наборната военна служба и заболяването му, каквато е призната едва през 2005 г. - след писмо от главен секретар на ответното МО от 2000 г., вследствие на което бавно му е призната военна инвалидност, като са посочени ЕР на ТЕЛК с №№ 1312/28.04.2005 г., 0384/06.02.2006 г. и 0182/27.01.2009 г. Заболяването му е епилепсия. Ексцесът се състои в усложненията на това заболяване, довели до нови заболявания, подробно описани в молбата от 14.04.2010 г. С тези молби ищецът е уточнил, и по вид, размер и период всяка от претенциите си за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, а именно: иск за обезщетение в размер 9 000 лв. за неимуществени вреди за тригодишен период от време: 28.04.2002 г. – 28.04.2005 г., изразяващи се в болки и страдания от заболяванията (първоначалното и усложненията му), в резултат неправилните действия и бездействието от страна на ответника; иск за обезщетение в общ размер 7 000 лв. за имуществени вреди за тригодишен период от време: 24.02.2003 г. – 24.02.2006 г., от които: 2 800 лв., представляващи разликата между трудовото му възнаграждение от 180 лв. за работата му като монтьор ІІІ-ти разряд отпреди влизане в казармата и получаваната пенсия от 108 лв., отпусната с разпореждане на ТЕЛК от 24.02.2006 г.; 3 600 лв., представляващи средства за лекарства и медикаменти; и 600 лв., представляващи разходи за консултации и медицински прегледи, които, както и лекарствата са подробно описани в молбата от 14.04.2010 г. В съдебното заседание на 09.06.2010 г. въззивният съд е допуснал уточнението на исковите претенции. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че въпреки дадените на ищеца указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба, те не са отстранени. Приел е и че при изложените от ищеца твърдения, искът не може да намери своето основание в никоя от хипотезите по чл. 1 и чл. 2 от ЗОДОВ, нито в хипотезите на чл. 249, чл. 301 и чл. 302 от ЗОВСРБ (отм.), както и че в исковата молба няма твърдение заболяването на ищеца да е вследствие на непозволено увреждане. Така съдът е формирал извод, че от фактическите твърдения на ищеца не е ясно от кои конкретно действия или бездействия са произлезли вредите, от кой акт и на кой орган са възникнали вредите, кога, на какво основание е отменен този акт, че в случай, че се претендира непозволено увреждане следва да е посочено в какво се изразява това увреждане и кой е неговият извършител, че има твърдение за ексцес, но ищецът не е уточнил дали иска обезщетение за първоначално проявление на заболяването, или на негово последващо усложнение. При така установените обстоятелства по делото и предвид възприетото разрешение на процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира, че въззивният съд с обжалваното решение неправилно е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. Съображенията за това са следните: Апелативният съд правилно е приел, че исковата молба, въпреки уточнението й пред първоинстанционния съд, е била нередовна; респ. правилно в хода на въззивното производство са дадени указания за отстраняване на нередовностите й. Ищецът (сега касатор) обаче надлежно – точно и изцяло е изпълнил тези указания на съда, като по този начин е отстранил всички нередовности на исковата молба, по повод на които са дадени указанията. Поради това, основателни са оплакванията и съображенията в касационната жалба, че като е приел обратното в мотивите към решението си, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. От друга страна, въззивният съд правилно е приел в мотивите към обжалваното решение, че предявените по делото искове (предвид и уточняването им във въззивното производство) не намират своето правно основание в чл. 1 и чл. 2 от ЗОДОВ или в чл. 249, чл. 301 и чл. 302 от ЗОВСРБ (отм.). Неправилно обаче апелативният съд е приел, че твърденията на ищеца не могат да бъдат подведени под особения деликтен фактическия състав, установен с разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД, регламентираща гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работа (в случая ответното министерство – юридическо лице - държавно учреждение) за вреди, причинени при или по повод изпълнението на тази работа. При направените от него уточнения на исковата молба във въззивното производство, касаторът-ищец е изложил достатъчно ясни твърдения, че процесните неимуществени и имуществени вреди (също достатъчно ясно посочени и конкретизирани), които той поддържа да е търпял в течение на съответните два процесни тригодишни периода от време, са настъпили в резултат на неправомерни действия и бездействие от страна на ответника (респ. на негови служители, тъй като ответникът е юридическо лице и не може самостоятелно да осъществява деяния – действия или бездействие; в тази връзка следва да се има предвид и разрешението, дадено с т. 7 от ППВС № 7/30.12.1959 г.), които деяния (осъществени не при или по повод изпълнение на административна дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ) са довели до непризнаване (първоначално, като впоследствие тя е призната) на причинната връзка между наборната военна служба и заболяването му (епилепсия) по време на същата, както и до усложнения (сочени като „ексцес” и също подробно уточнени) на това заболяване. При така изложените твърдения на ищеца, предявените по делото искове следва да бъдат квалифицирани като такива с правно основание именно чл. 49 от ЗЗД. При това положение, въззивният съд неправилно е постановил обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по делото – в хипотезата на чл. 209, ал. 1, изреч. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.), която не е била налице. Горното налага, съгласно чл. 293, ал. 2, предл. 2 от ГПК, отмяна на допуснатото до касационно обжалване въззивно решение, като неправилно – постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Тъй като с него не е налице произнасяне по съществото на материалноправния спор, на основание чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Новото разглеждане на делото следва да започне с даване, по реда и на основание чл. 100, ал. 1, във вр. с чл. 99, б. „б”, и чл. 199, ал. 3, във вр. с ал. 1, б. „в” от ГПК от 1952 г. (отм.), на нови указания на ищеца за отстраняване нередовности на исковата му молба и на въззивната му жалба, а именно – за представяне на документи за внесени държавни такси по исковата молба и по въззивната жалба, които такси се дължат съгласно чл. 53 и чл. 54 от ГПК от 1952 г. (отм.), във вр. с чл. 1 и чл. 18, ал. 1 от ТДТССГПК – предвид дадената в настоящото касационно производство правна квалификация на предявените искове – по чл. 49 от ЗЗД (а не по особения ЗОДОВ). При изпълнение на тези указания от страна на ищеца, новото разглеждане на делото следва да продължи без участието на прокурор, като на ищеца и на ответника се предостави възможност за излагане на становища и доказателствени искания – също с оглед дадената в настоящото касационно производство нова, различна правна квалификация на предявените искове – по чл. 49 от ЗЗД. След приключване на съдебното дирене и на устните състезания между страните, въззивният съд следва да постанови ново решение, като се съобрази с даденото с настоящото касационно решение, разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос. Предвид изхода на настоящото касационно производство, съгласно чл. 294, ал. 2 от ГПК, при повторното разглеждане на делото въззивният съд (ако постанови решение по съществото на правния спор) следва да се произнесе и по направената от касатора-ищец претенция за присъждане на разноските за воденето на делото пред ВКС. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 100/11.01.2011 г., постановено по гр. дело № 874/2009 г. на Софийския апелативен съд; ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг негов състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.