13 Р Е Ш Е Н И Е
№ 124
гр.София, 14 декември 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА
при участието на секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора от ВКП ЯВОР ГЕБОВ
като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 513/2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство пред ВКС е образувано по касационна жалба от подс. А. З. И. и касационна жалба от частните обвинители Х. Ж., М. К. и В. Ж., подадена чрез техния повереник - адв. Ц. В., срещу решение № 23 от 15.05.2020г., постановено по внохд № 285/2019г. на Бургаски апелативен съд.
С присъда № 73/07.03.2019г. по нохд № 1277/2017г., Бургаски окръжен съд признал подс. А. З. И. за виновен в това, че на 22.09.2014г. в к.к. „Слънчев бряг“, при управление на автобус „Мерцедес ОС 500 RF Touring” с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 1 във връзка с чл.119, ал. 4 и чл. 120, ал.1, т. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на К. С. Ж., поради което на осн. чл. 343, ал. 1, б. ”в”, пр. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода, чието изпълнение отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от две години.
Оправдал го по обвинението да е извършил нарушение по чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП.
Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото.
По въззивна жалба на подсъдимия е образувано внохд № 108/2019г. по описа на Бургаски апелативен съд. С решение № 109/26.07.2019г. апелативният съд изменил първоинстанционната присъда, като преквалифицирал извършеното от подсъдимия нарушение от такова по чл.20, ал.1 от ЗДвП в такова по чл.20, ал.2 от ЗДвП и го оправдал по обвинението за допуснато от него нарушение по чл.120, ал.1, т.2 от ЗДвП. Потвърдил присъдата в останалата част.
С решение № 212 от 19.12.2019г. по к.н.д. № 932/2019г. на ВКС, I-во НО, горепосоченото решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
При повторното разглеждане на делото е постановено атакуваното сега решение № 23 от 15.05.2020г. по внохд № 285/2019г., с което Бургаският апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда, като е оправдал подс. И. по обвинението за нарушаване на правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 120, ал. 1, т. 2 от ЗДвП и на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е намалил размера на наложеното на наказание лишаване от свобода от две години на една година и четири месеца, както и размера на наложеното му наказание по чл. 343г вр. чл. 37 ал.1 т.7 от НК – лишаване от право да управлява МПС – от две години на една година и четири месеца. Потвърдил присъдата в останалата ѝ част. Осъдил подсъдимия да заплати направените по въззивното производство деловодни разноски.
В касационната жалба срещу въззивното решение, подадена от подсъдимия, се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Материалната незаконосъобразност на въззивното решение се обосновава със съображението, че извършеното от него не съставлява престъпление, а е осъществена хипотезата на случайното деяние, предвидена в чл. 15 от НК. То е подкрепено с доводи за недопускане на вменените му нарушения на ЗДвП, предвид невъзможността да следи пътната обстановка единствено касателно поведението на пострадалата пешеходка, както и наличието на препятствия, ограничаващи неговата видимост. Претендира се, че с оглед на тези особености не би могло да се докаже по несъмнен начин, че е съществувала обективна възможност за възприемането на опасността за движението. Аргументира тeзи съждения с изводите от заключението на повторната тройна автотехническа експертиза. Акцентира върху факта, че не е бил длъжен да предвиди неправомерното поведение на пострадалата пешеходка, изразяващо се в пресичане извън очертанията на съществуващата пешеходна пътека непосредствено пред управляваното от него ППС. Като съществено нарушение на процесуалните правила се изтъква отказа на въззивния съд да назначи исканата от защитата седморна АТЕ, тъй като последният, според касатора, се явява немотивиран. Постановеният отказ се отчита от подсъдимия и на плоскостта на съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на неговите процесуални права. Прави се искане за отмяна на атакуваното въззивно решение и оправдаване на подсъдимия, алтернативно, за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.
С касационната жалба, подадена от частните обвинители чрез техния пълномощник, се релевират всички основания за проверка по чл. 348, ал. 1 от НПК. Наличието им се претендира в следната корелация – същественото нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в несъблюдаването на изискванията на разпоредбата на чл. 14 от НПК за формиране на вътрешното убеждение след обективно, всестранно и пълно изследване на всички налични по делото обстоятелства, свързани с индивидуализиране на наказателната отговорност на дееца, което, от своя страна е довело до нарушение на материалния закон поради приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, и до накърняване на изискванията за съответност на наложената санкция и извършеното деяние, в резултат на което се е стигнало до явна насправедливост на наказанието. Неправилно според представителя на частното обвинение е преценено, че продължителността на наказателното производство и съпричиняването на престъпния резултат се явяват смекчаващи отговорността обстоятелства, а същевременно е игнорирана високата степен на обществената опасност на извършеното и са подценени целите на генералната превенция. Претендира се липса на съпричиняване, както и противоречие в мотивите на съда за наличие на последното. Противоречие се твърди и по отношение на това, дали са налице многобройни смекчаващи вината обстоятелства. Наложената санкция се окачествява като явно несправедлива и несъответна на целите на наказанието, уредени в чл. 36 от НК. Прави се искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване размера на наложените на подсъдимия кумулативни наказания.
В съдебно заседание пред ВКС повереникът на частните обвинители – адв. В., поддържа подадената касационна жалба по изложените в нея съображения и оспорва тезата, застъпена в жалбата на подсъдимия. Частните обвинители М. К. и В. Ж. също поддържат касационната жалба. Частният обвинител Х. Ж. не взима участие в заседанието пред ВКС.
Упълномощеният защитник на подс. А. И. – адв. Р. К., поддържа подадената жалба срещу въззивния съдебен акт, с посочените в нея основания и изложените съображения, като изразява становище за неоснователност на жалбата на частното обвинение.
Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на касационните жалби. Намира въззивното решение за правилно и законосъобразно, както по отношение на установената съставомерност на деянието, така и във връзка с размера на наложеното наказание.
Подсъдимият А. З. И. моли да бъде постановена оправдателна присъда или делото да бъде върнато за ново разглеждане.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
Касационните жалби от подсъдимия и от частните обвинителни чрез техния пълномощник са процесуално допустими като подадени в срок от легитимирани лица срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт.
Подадената от подсъдимия И. касационна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Защитата на подсъдимото лице е направила пред въззивния съд оплаквания, част от които са идентични с тези в касационната жалба и се основават на твърдението, че извършеното от подсъдимия съставлява случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Съображенията са били свързани с оспорване на изводите на назначената в хода на съдебното следствие пред първата инстанция петорна автотехническа експертиза и с обосноваване на тезата за липса на виновно поведение от страна на подсъдимия върху заключението на повторната тройна АТЕ, изготвена на досъдебното производство, че водачът на автобуса не е имал обективна възможност да възприеме пешеходката в момента, в който същата се превръща в опасност за движението.
При направените с въззивната жалба оплаквания за обосноваността на петорната АТЕ, както и предвид противоречията в изводите на експертните заключения, апелативният съд е проявил дължимата процесуална активност за установяване на обективната истина, осъществявайки видеоконферентна връзка, с цел повторното изслушване на изготвилите я вещи лица. Проверяваната инстанция в мотивите на решението си подробно е анализирала заключението на приетата в хода на първоинстанционното съдебно следствие повторна петорна експертиза, като е аргументирала нейната пълнота, обективност и достоверност и надлежно е изяснила позицията си защо дава вяра именно на нея. Възприемането на посоченото заключение е обосновано не само с оценката за пълнота и обоснованост, но и при внимателно съпоставяне с други доказателствени източници – показанията на свидетелите, обясненията на подсъдимия, протокола за оглед на местопроизшествието, протоколите за извършени следствени експерименти, данните, извлечени от вещественото доказателство видеозапис от камерите, находящи се на процесното кръстовище, заключенията на единичната, тройната АТЕ и техническата експертиза, назначени на досъдебното производство. Надлежно е обсъдено и обстоятелството, че единствено назначената повторна тройна АТЕ сочи като основна причина за настъпване на ПТП внезапното втурване на пострадалата Ж. към пътното платно бягайки, а като второстепенна - липсата на правила в ЗДвП, които да изискват от водача определено поведение, когато при осъществяване на завой надясно конструкцията на управляваното МПС ограничава неговата видимост. Съдът е изложил доводите си за отказа да кредитира изводите на изготвената в досъдебното производство и приета в хода на съдебното следствие повторна тройна АТЕ – липса на категоричност; правна насоченост и хипотетичен характер на част от разсъжденията на вещите лица; противоречие на определени констатации с отразените във фотоалбумите към следствените експерименти стоп-кадри; ангажираният извод на вещите лица за липса на видимост на водача към пешеходката, направен на база на твърденията на участника в следствения експеримент, че не я е възприел, противоречащи на изготвените към същия експеримент № 5 стоп кадри; смесването на кадри от видеозаписа от местопроизшествието с тези от следствен експеримент № 1; противоречието на основаната на предположения констатация на вещите лица, че седящата вдясно от водача екскурзоводка е ограничавала видимостта на подсъдимия с 50% с дадените от последния обяснения.
Кредитирайки данните от повторната петорна АТЕ, Бургаският АС е утвърдил извода, направен и от първата инстанция, че подсъдимият А. И. е осъществил състав на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. За да достигне до този правен извод, въззивният съд е направил собствен анализ и преценка на надлежно събрания доказателствен материал. Изводите на контролирания съд за съставомерност на извършеното от подс. И. деяние са подробно мотивирани и съдържат отговор на възраженията на защитата за това, дали подсъдимият е имал обективна възможност да възприеме пострадалата към момента, в който тя се е превърнала в опасност за движението. От заключението на кредитираната експертиза се установява, че от момента на затичване на пешеходката (на разстояние около 1м от платното за движение) – представляващ момент на възникване на опасността за движението по смисъла на т. 6 на ТР № 28 от 28.11.1984г. по н.д. № 10/1984г. ОСНК, ВС, до момента на стъпването ѝ на платното, водачът на автобуса е имал видимост към нея, и ако в този интервал последният я е възприел като опасност, той е имал техническата възможност да спре преди мястото на удара, т.е. да предотврати настъпването на ПТП.
Следователно не намира опора в доказателствената съвкупност и възприетата въз основа на нея фактология възражението на касационния жалбоподател, поддържано през цялото наказателно производство, че същият е действал при хипотезата на едно от обстоятелствата, изключващи вината, а именно – уреденото в чл. 15 от НК случайно деяние. Пред ВКС се излагат съображения за наличието и на двете алтернативни предпоставки за приложението на посочения институт – а именно липсата на задължение да предвиди настъпването на общественоопасния резултат, както и липсата на фактическата възможност за предвиждането му. Въпросът за наличието на задължение за предвиждане на общественоопасните последици е необходимо да бъде изследван и в светлината на изрично заявеното от касатора възражение, че е длъжен да предвижда единствено правомерното поведение на участниците в движението, каквото не е било това на пострадалата Ж., предвид пресичането извън очертанията на пешеходната пътека и непосредствено пред управляваното от него превозно средство. Макар възникването на опасността да е свързано и с неправомерно поведение на пострадалата пешеходка, то не елиминира задълженията на дееца, предвидени в разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и чл. 119, ал. 4 от ЗДвП. Ако водачът беше изпълнил нормативно установените задължения да наблюдава всеобхватно и непрекъснато пътната обстановка и да пропусне пресичащия пешеходец при осъществяване на завоя надясно, то той не би бил поставен в невъзможност да предотврати удара. Когато водачът допусне нарушение, предшестващо невъзможността за предотвратяване на произшествието, виновното му поведение не се изключва. Следователно, поведението на пострадалата Ж. при пресичане на пътното платно – с внезапно ускоряване на движението, извън очертанията на мястото да пресичане, не е обстоятелство, аргументиращо липса на задължение или невъзможност на подсъдимия да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Неправомерното поведение на пешеходката не изключва наказателната отговорност на подс. И., но може да бъде взето предвид и съобразено при нейното индивидуализиране като смекчаващо вината обстоятелство (арг. т. 1, ТР № 2/2016г. по т.д. № 2/2016 на ОСНК на ВКС) в различна степен, с оглед характеристиките на конкретния случай.
Наред с това жалбоподателят акцентира на обстоятелството, че не е можел да насочи вниманието си през цялото време към пострадалата, предвид сложността на извършваната от него маневра и даденостите на процесното кръстовище. Тук следва да се посочи, че обект на изследване, респ. установяване е обстоятелството, дали обективно водачът е имал възможност да възприеме пострадалата и да предотврати настъпването на ПТП, за да се обоснове наличието на основание последният да носи наказателна отговорност. Към какво той е насочил субективните си действия в момента на настъпване на опасната ситуация е въпрос на личната му професионална преценка, съобразена с всички особености на време, място и обстановка. Всички тези специфики, които изброява подсъдимият в своята жалба, с които аргументира липсата на възможност да предвиди настъпването на общественоопасните последици, Бургаският АС е съобразил при индивидуализирането на неговата наказателна отговорност, като е приложил разпоредбата на чл. 55 от НК. Въззивният съд е анализирал както поведението на подсъдимия, така и на пострадалата на пътното платно. Проследил е последователността от действия на извършената от водача на автобуса маневра, както и поведението на пешеходката Ж., а и възможността на всеки от тях да избегне удара. В мотивите на решението е посочено, че неправомерното поведение на пострадалата е от значение за съпричиняването на общественоопасния резултат, но същата не е допринесла значително, тъй като се е съобразила с наличието на зелена светлина на пешеходния светофар, осигуряваща й предимство, но е могла да види, че автобусът осъществява маневра завой надясно, едва непосредствено преди да стъпи на пътното платно, а не в момента в който се е насочила да пресече кръстовището бягайки. От друга страна, в заключението на кредитираната автотехническа експертиза е установено, че подсъдимият е имал видимост и е могъл да забележи пострадалата, когато от поведението ѝ недвусмислено е можело да се направи извод, че същата се е насочила да пресече платното за движение. За начало на възникнала опасност трябва да се приеме онзи момент, когато един пешеходец се насочи към платното за движение и неговият път по необходимост ще се пресече с пътя на ППС, което той не възприема (вж. Решение № 1432/74г., трето НО). В конкретния случай, при стриктно спазване на разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, подсъдимият И. е могъл обективно да възприеме пешеходката и да отложи маневрата. Могъл е още да предотврати настъпването на ПТП, при условие, че е упражнявал постоянен контрол над управляваното от него превозно средство, непрекъснато е следял за възможността да възникне опасност за движението и е осигурил на пострадалата дължимото ѝ по закон предимство в съгласие с правилото на чл. 119, ал. 4 от ЗДвП. Поради това е правилен изводът на въззивния съд за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия, с оглед допуснатите нарушения на чл. 20, ал. 1 и чл. 119, ал. 4 от ЗДвП и доказаната причинна връзка между тях и настъпилата смърт на пострадалата пешеходка, поради което той не може да претендира, че неговото поведение не е причина за ПТП.
Във връзка с обективната възможност подсъдимият да възприеме опасността за движението предвид пресичащата пешеходка, касаторът е направил възражения във връзка с ограничаване на видимостта му – поради седящата в дясно екскурзоводка, поставената на предното стъкло табела и кашпите с растения, разположени на тротоара. На тези доводи въззивният съд е отговорил правилно, като се е позовал на кредитираното от него заключение на петорната АТЕ, според което, когато пострадалата е проявила поведение, ясно и недвусмислено демонстриращо намерение да пресече пътното платно, отстоявайки на 1 метър от него, за водача И. е съществувала възможност да я възприеме, ако погледът му е бил насочен надясно. Този извод експертите са направили, като, видно от съобразителната част на експертизата и от устните им разяснения при разпита им пред въззивния съд, са съобразили всички специфики на изследваната ситуация, за които са налице данни по делото. Така, по отношение на саксийните растения, разположени на тротоара, са посочили, че пешеходката е била закривана от тях само за две- три десети от секундата. Във връзка с пътувалата отдясно на подвижната седалка екскурзоводка, вещите лица са се ангажирали със становище, че тя не е пречела на видимостта на водача, ако е седяла облегната назад, но даже и при друго положение на тялото й в никой момент не е закривала цялата площ на дясното стъкло на автобуса. Поставената вдясно ниско долу табела би била пречка за водача да възприеме пешеходката само когато тя се намира на около 1 метър от автобуса, но от по-голямо разстояние той е можел да вижда пешеходката над табелата.
В заключение, настоящата инстанция се солидаризира с направения от въззивния съд извод за съставомерност на деянието и липса на предпоставки да бъде приложен чл. 15 от НК, предвид установената обективна възможност подсъдимият да възприеме опасността и да предотврати настъпването на ПТП. Следователно отправеното до ВКС искане за оправдаването му не може да бъде удовлетворено.
Възраженията, свързани с претендираните от подсъдимия съществени нарушения на процесуалните правила, намерили според него израз в немотивирания отказ на въззивния съд да допусне исканата от защитата седморна АТЕ, както при постановяването на определението за това, така и в мотивите на проверявания съдебен акт, ВКС намира за неоснователни. Видно от протокола от проведеното съдебно заседание (л. 108, гърба, внохд № 285/2019г.), съдът е изложил съображения за неуважаването на доказателственото искане на защитата, като макар същите да не са подробни, не би могло основателно да се претендира липса на мотиви. Във въззивното решение – на л. 28, са посочени аргументите, въз основа на които проверяваната инстанция не е допуснала седморна АТЕ, изяснено е защо според нея не са налице предпоставките на чл. 153 от НПК. За да подкрепи позицията си за неназначаването на нова експертиза, съдът е препратил към мотивите си за кредитиране на петорната експертиза и осъществения в тази връзка анализ. Отказът да бъде допусната исканата експертиза, жалбоподателят интерпретира и като съществено нарушение, довело до ограничаване на процесуалните му права. Настоящият състав приема, че такова нарушение не е допуснато, тъй като не всеки отказ да бъдат уважени доказателствените искания на страните води до накърняване на процесуалните им права и представлява нарушение на принципа за обективност, всестранност и пълнота при установяване на обективната истина. Отхвърлянето на тези искания ще има посочената характеристика единствено ако е станало причина да не бъдат установени съществени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Когато обаче правно значимите факти са доказани по изискуемия от НПК безспорен и категоричен начин, не би могло да се поддържа, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Наред с това основанията за допускане на допълнителна или повторна експертиза са изчерпателно посочени в процесуалния закон. Несъгласието на страните с експертните изводи само защото не обслужват застъпената от тях теза, без да е налице някое от посочените в НПК основания не обосновава необходимост от допускане на нова експертиза. Настоящият случай е такъв. Изводите на вещите лица в самата експертиза за изложени ясно и непротиворечиво, използваният метод се базира именно на достиженията на техниката, като свежда несъответствията с действителността до абсолютния възможен минимум. Наред с това изготвилите петорната експертиза вещи лица са изслушани отново, при проведена видеоконферентна връзка, с цел да бъде даден отговор на поставените с въззивната жалба на защитата въпроси. Настоящата инстанция споделя изводите на БАС, че всички обстоятелства, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, са установени надлежно чрез петорната АТЕ, поради което, не са били налице предпоставките по чл. 153 от НПК за назначаване на нова експертиза.
Подадената от страна на повереника на частните обвинители жалба също е НЕОСНОВАТЕЛНА.
В съответствие с принципа за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, Бургаският апелативен съд е подложил на анализ и оценка всички налични обстоятелства, които имат отражение при индивидуализирането на наказателната отговорност на подсъдимия. Изложените от частното обвинение възражения за порок при формиране на вътрешното убеждение на съда, довел до несправедливост на наказателната санкция са неоснователни, тъй като съдът е формулирал мотиви за всеки факт, установен по делото, който може да окаже влияние при определяне размера на наложеното наказание, преценявайки както отегчаващите, така и смекчаващите отговорността обстоятелства.
Аргументите за неправилно приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и прекомерна снизходителност при определяне размера на санкцията под законоустановения минимум, изложени от частното обвинение в касационната жалба, са без основание. В мотивите на атакувания съдебен акт са откроени смекчаващите вината обстоятелства, съдържа се задълбочена преценка за тяхната многобройност и е обективирана дължимата преценка на кумулативната предпоставка – че и най-лекото, предвидено в закона наказание за извършеното престъпление, би било несъразмерно тежко с оглед преценката за степента на обществената опасност на деянието и на дееца.
Направеното в жалбата от частното обвинение оплакване, че дългата продължителност на наказателното производство неправилно е третирана от въззивния съд като смекчаващо вината обстоятелство, поради това, че същата се дължи и на поддържаната от подсъдимия теза за наличието на случайно деяние, както и че преимуществено забавянето на производството се е проявило на досъдебната фаза, когато подс. И. е имал качеството на свидетел, не може да бъде възприето. Трябва да се отбележи, че не е допустимо упражнененото от подсъдимото лице право на защита, проявено чрез застъпване на конкретна защитна теза, да бъде ценено в негов ущърб, като се приеме, че заради това наказателното производство е продължило прекомерно дълго. За да бъде отчетено като забавяне, за което той е отговорен, подсъдимият трябва да е имал укоримо и некоректно процесуално поведение, каквото в случая подс. И. не е демонстрирал. Впрочем изразяването на теза, защитаването ѝ, както и осигурената възможност да бъде оборена тезата на насрещната страна е проявление на принципа на състезателност в наказателния процес, предвиден в чл. 12 от НПК. Спазването на всички основни принципи в НПК се явява и гаранция, която обезпечава правото на справедлив процес по чл. 6 от ЕКПЧ. Всъщност разглеждането на делото в “разумен срок” е едно от проявленията на справедливия процес. Застъпеният довод, че продължителността на наказателното производство не може да бъде зачетена като смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство, тъй като последният е имал качеството на свидетел дълъг период от време на досъдебната фаза, следва да бъде отхвърлен като неоснователен. А. И. за първи път е привлечен като обвиняем с постановление от 11.02.2015г. (л. 119, т. 1 ДП) и с оглед на този момент следва да се отчита продължителността на срока на разглеждане на делото. Нарушаването на изискването за разглеждане на делото в разумен срок е вярно аргументирано от контролирания съд и то е отчетено като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство, наред с останалите такива.
Във връзка с възражението на повереника за пренебрегване изключително високата степента на обществената опасност на инкриминираното деяние и недооценяване значението на генералната превенция, с оглед зачестилите пътнотранспортни произшествия с летален изход, следва да се има предвид, че извършеното от подсъдимия не разкрива такива особености, който да сочат обществена опасност по-висока от характерната за същия вид престъпления. Макар действително човешкият живот да е най-висша ценност, причинената смърт по непредпазливост е предвидена като съставомерна последица на престъпния състав на чл. 343, ал. 1, б. „в“ от НК и без нейното наличие осъщественото деяние не би могло да бъде престъпление по конкретния текст. Извън причинения съставомерен резултат нито деянието, нито деецът нямат характеристики, които да аргументират завишена степен на обществена опасност. Освен това, постигането на целите на генералната превенция е един от елементите за преценка при отмерване на наказанието за конкретно извършеното престъпление и не следва да бъде надценяван.
Възраженията в жалбата от частното обвинение за липса на съпричиняване, поради неустановена причинно-следствена връзка между поведението на пострадалата и настъпилия престъпен резултат, за противоречие в мотивите на проверяваната инстанция, досежно наличието на съпричиняване и оспорването на възможността съпричиняването на общественоопасните последици да бъде отчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство, не се възприемат от настоящата инстанция. Причинната връзка между поведението на пострадалата Ж. и престъпните последици е изводима от заключението на петорната АТЕ (л. 222, нохд № 1277/2017г.), в което се съдържа извод, че една от причините за настъпилото ПТП са субективните действия на пешеходката, която е навлязла в пътната лента, по която се е движил процесния автобус, като е навлязла в опасната му зона за спиране, както и тя е могла да възприеме автобуса като завиващ надясно в момента непосредствено преди стъпване на пътното платно, когато вече се е била затичала и не го е възприела. Съпричиняването е правен извод, който се прави от установените по делото факти и този извод на въззивния съд е правилен, понеже и поведението на пешеходката също се намира в причинно-следствена връзка с резултата. Кредитирайки посочената експертиза и при оценка на конкретните обстоятелства на конкретното движение на пострадалата, съдът е приел, че нейните действия не са допринесли значително за настъпване на съставомерните последици. В мотивите на решението не се разкрива противоречие относно факта дали е налице съпричиняване, напротив, всъщност е направен анализ, до каква степен с оглед процесния случай, то може да бъде ценено като смекчаващо отговорността обстоятелство. Безспорно основание за третирането му като такова е даденото задължително тълкуване в т. 1 на ТР № 2/2016г. по т.д. № 2/2016 на ОСНК на ВКС. Настоящият състав не открива твърдяната от частното обвинение неяснота и противоречие в мотивите относно наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, последните са установени след подробен анализ, а конкретният извод е формулиран на л. 48 от въззивното решение.
При съвкупна преценка на всички установени по делото обстоятелства за личността на подсъдимия и характеристиките на деянието, в светлината на определяне на конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца, ВКС счита, че наказанието на подс. И. е справедливо отмерено, съответно на извършеното и чрез него могат да бъдат постигнати всички цели, предвидени в чл. 36 от НК. Следователно претенцията за явна несправедливост на наложената санкция, също се явява неоснователна.
По изложените съображения касационната инстанция намери подадените касационни жалби за неоснователни, поради което същите следва да бъдат оставени без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК,Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 23 от 15.05.2020г., постановено по внохд № 285/2019г. на Бургаския апелативен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |