1 7 Р Е Ш Е Н И Е № 123 гр. София, 22.07.2024 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на трети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Ж. т. д. № 1467 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Й. В. чрез назначения му особен представител адвокат Р. Д. срещу решение № 124 от 18.11.2022 г. по в. гр. д. № 181/2022 г. на Силистренски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 245 от 5.05.2022 г. по гр. д. № 514/2021 г. на Силистренски районен съд, с което е признато за установено, че касаторът дължи на Република България, представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите, понастоящем Министъра на земеделието и храните, следните суми: 2798,03 лв.. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2017/2018 г.; 2798,03 лв. - аванс от арендно плащане, дължим за стопанската 2018/2019 г.; 2781,77 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2018/2019 г.; 2781,77 лв. - аванс от арендно плащане, дължим за стопанската 2019/2020 г. и 2708, 64 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2019/2020 г., всички по договор за аренда № ДА-101 от 31.08.2012 г., вписан в СВ – [населено място] с вх. рeг. № 9 от 04.01.2013 г., акт № 5, том I, заедно със законната лихва върху посочените суми, считано от 02.11.2020 г. до окончателното им плащане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Изложени са доводи, че Министърът на земеделието, храните и горите, подал исковата молба, не е активно процесуално легитимиран да предяви иска по чл. 422 ГПК, тъй като такъв е само заявителят в заповедното производство. В случая заявител в заповедното производство било Министерството на земеделието, храните и горите и съответно в полза на това министерство като кредитор били издадени заповедта за изпълнение и изпълнителният лист за вземането към П. В.. Оспорва се становището на въззивния съд, изложено в подкрепа на извода му за допустимост на предявения иск, че в случая посоченото министерство е процесуален субституент на държавата. Касационният жалбоподател мотивира разбиране, че доколкото по силата на чл. 24 ЗСПЗЗ министърът на земеделието и храните упражнява правата на държавата като собственик на земите от държавния поземлен фонд /ДПФ/ и е процесуален представител на държавата по дела, отнасящи се до такива земи, заявлението за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК в настоящата хипотеза на вземане с източник договор за аренда на земи от ДПФ следвало да се подадат от този министър. Извежда недопустимостта на производството и от липсата на идентичност между вземането по издадената заповед за изпълнение /за сумата от 13 868, 24 лв., дължими арендни плащания по процесния договор/ и вземането съобразно диспозитива на първоинстанционното решение /суми, представляващи авансови и окончателни плащания за стопанските 2017/2018 г., 2018/2019 г. и 2019/2020 г./, както и от несъответствието между претендираното съобразно петитума на исковата молба и вземането, признато за установено с решението на съда. Сочи, че твърденията в исковата молба определят Държавата като носител на материалното право, но в случая Министърът на земеделието и храните е предявил иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК не в качеството на представител на Държавата. Касаторът оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че процесният договор за аренда не е прекратен по право, тъй като не е спазена процедурата за прекратяването му, включваща вписване на прекратяването в СВ. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено. Ответникът по касационната жалба Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. С определение № 845 от 5.04.2024 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за проверка на допустимостта на обжалваното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Силистренски окръжен съд е приел, че с договор за аренда № ДА-101 от 31.08.2012 г., сключен между директора на Областна дирекция „Земеделие“ – [населено място] и П. Й. В., на последния са предоставени за временно възмездно ползване земеделски земи от ДПФ срещу годишно парично арендно плащане за съответната стопанска година. Въззивният съд е констатирал, че в заповедното производство заявител въз основа на документ по чл. 417 ГПК е било Министерство на земеделието и горите, представлявано от пълномощник - директора на Областна дирекция „Земеделие“, [населено място]. По повод направените от ответника чрез назначения му особен представител адвокат Д. възражения за недопустимост на предявения от Министъра на земеделието, храните и горите иск са изложени съображения, че на основание чл. 24 ЗСПЗЗ представителството на държавата по дела относно земи от държавния поземлен фонд се осъществява не от министъра на регионалното развитие и благоустройство, а от министъра на земеделието, храните и горите, като процесният договор, от който произтичат правата на ищеца, има за предмет именно земи от ДПФ. Съдът е изтъкнал, че съобразно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 и 3 от Устройствения правилник на министерството на земеделието, храните и горите, то е самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка и се представлява от министъра на земеделието, храните и горите или от оправомощени от него длъжностни лица, поради което следва да се сподели разбирането на районния съд, че в случая става въпрос за непрецизност при посочване на заявителя в заповедното производство, респ. в заповедта за изпълнение. Оценил е посочената непрецизност като несъществена, доколкото министерството е процесуален субституент на държавата, а министърът и в двете производства реализира защита по съдебен ред на вземане на държавата. В решението е изтъкнато, че тъй като на основание ЗСПЗЗ министърът на земеделието, храните и горите представлява държавата, няма процесуалноправна или материалноправна възможност той да претендира на лично основание вземания, произтичащи от договори с предмет собствени на държавата земеделски земи. Решаващият състав на въззивния съд е приел за неоснователна и тезата на ответника, че договорът за аренда, от който се извежда спорното материално право, е прекратен по право. Констатирал е, че съгласно клаузата на чл. 32.6. от договора за аренда същият се прекратява при неизпълнение на задълженията на арендатора по чл. 3.1., 5.2. и 22. Приел е обаче, че посочената уговорка не визира прекратяването му по право, като съгласно чл. 34 прекратяването на договора се вписва в Службата по вписванията, за каквото вписване по делото няма твърдения и данни. По допустимостта на въззивното решение, настоящият съдебен състав приема следното: Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В мотивите към т. 10 а на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. В последователната практика на ВКС – решение № 43 от 1.03.2013 г. по т. д. № 325/2012 г., II т. о., постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 710 от 2.12.2019 г. по ч. т. д. № 2241/2019 г., II т. о., решение № 60065 от 30.06.2021 г. по т. д. № 541/2020 г., I т. о. и др., се приема, че в исковото производство специфичните предпоставки за допустимост на иска по чл. 422 ГПК се състоят в съответствието между заявеното и признато в заповедното производство вземане и предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и в идентичността на страните, тоест от значение е кой е заявител и кои са възразилите длъжници, евентуално легитимираните правоприемници. В решение № 205 от 16.02.2017 г. по т. д. № 2932/2015 г. ВКС, ІІ т. о. е дадено разрешението, че активната легитимация за предявяване на установителния иск по чл. 422 ГПК принадлежи на заявителя. В случая по заявление на Министерство на земеделието, храните и горите по ч. гр. д. № 1350/2020 г. на Силистренски районен съд са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за вземане на заявителя към П. Й. В. за сумата от 13 868, 24 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 2.11.2020 г. до окончателното й изплащане, като в заповедта е посочено, че вземането произтича от неизпълнение на задължение за заплащане на арендни вноски по договор за аренда № ДА – 101 от 31.08.2012 г. В заявлението, изходящо от Министерство на земеделието, храните и горите, е уточнено как е формирано вземането, като подробно са посочени дължимите плащания за съответните стопански години. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, като връчителят е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, поради което на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК на заявителя е указано да предяви иск по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземането си. С оглед указанията на заповедния съд по реда на чл. 422 ГПК е предявен иск от Министъра на земеделието, храните и горите за установяване на вземането на Държавата чрез посочения министър към П. Й. В. за сумата от 13 868, 24 лв., представляваща арендно плащане за стопанските години в периода 2017 г. – 2020 г. по договор за аренда № ДА – 101 от 31. 08. 2012 г., сключен между посоченото лице като арендатор и министъра на земеделието и храните чрез директора на Областна дирекция „Земеделие“, [населено място] като пълномощник на посочения министър. В исковата молба е уточнено, че вземането включва следните суми: 2798,03 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2017/2018 г.; 2798,03 лв. - аванс от арендно плащане, дължим за стопанската 2018/2019 г.; 2781,77 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2018/2019 г; 2781,77 лв. - аванс от арендно плащане, дължим за стопанската 2019/2020 г. и 2708,64 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2019/2020 г. Назначеният на ответника особен представител адвокат Д. е оспорила иска, като е поддържала възражения за неговата недопустимост, релевирани и в касационната жалба. При така установеното следва да се приеме, че в случая не е налице идентичност на ищеца в производството по предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК със заявителя в заповедното производство. Ищецът в производството по установителния иск – Държавата, представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите не е била активно процесуалноправно легитимирана да предяви иска, тъй като заявител в заповедното производство е било Министерството на земеделието, храните и горите. Касае до различни правни субекти, което изключва идентичността на страните в заповедното производство и исковото производство. Министерството на земеделието, храните и водите, понастоящем Министерство на земеделието и храните, което съгласно чл. 42 ЗА е юридическо лице на бюджетна издръжка, както и Държавата разполагат с гражданска правосубектност, съответно с процесуална правоспособност, като по принцип са легитимирани да бъдат както заявители в заповедното производство, така и ищци в исковия граждански процес. Доколкото в случая заповедта за незабавно изпълнение е издадена по искане и за вземане на Министерство на земеделието, храните и горите, Държавата, представлявана от министъра – ръководител на същото министерство, не е активно процесуалноправно легитимирана по предявения иск. Следователно в случая не е налице процесуална предпоставка за допустимост на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск за установяване на вземането, предмет на заповедта за изпълнение. Кой е действителният носител на спорното материално право, съответно дали това е ищецът не се отразява на процесуалната легитимация за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. Не може да се приеме, че заявителят Министерство на земеделието, храните и горите е бил процесуален субституент на Държавата, в какъвто смисъл са изложените аргументи на съда в първоинстанционното и въззивното решение, тъй като в закона не е уредена възможност за предявяване пред съд от министерството на спорни материални права на Държавата за дължимо по договори за аренда на земи от държавния поземлен фонд възнаграждение. Предявяването на чужди права пред съд е недопустимо, освен в предвидените в закона случаи. Тъй като представлява изключение от принципа на чл. 26, ал. 1 ГПК, процесуалната субституция е допустима само в изрично предвидените в закона случаи, например: чл. 134 ЗЗД, чл. 26, ал. 3 ГПК, чл. 222 ГПК, чл. 226, ал. 1 ГПК, 649 ТЗ - по исковете на синдика по чл. 645, 646 и 647 ТЗ, правото на държавните учреждения и предприятия да предявяват права на собственост на държавата и да отговарят по искове за собственост на вещи, чийто собственик е държавата, но които са им предоставени за стопанисване и управление. Следва да бъде съобразено, че съгласно чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ министърът на земеделието и храните упражнява правата на държавата като собственик на земите от държавния поземлен фонд, като ги отдава под наем или аренда, а в ал. 12 изрично е посочено, че по дела относно земи от държавния поземлен фонд държавата се представлява пред съда от министъра на земеделието, храните и горите. Първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, като не е съобразил, че искът не е предявен от заявителя в заповедното производство, съответно не е налице процесуална предпоставка за допустимост на иска по реда на чл. 422 ГПК. Въззивният съд не е осъществил преценката за допустимост на обжалваното решение, която съгласно задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 9.12.2013 г на ОСГТК на ВКС предхожда решаването на материалноправния спор от въззивната инстанция. Потвърждавайки решението на Силистренски районен съд, вместо да го обезсили, въззивният съд също е постановил недопустимо решение. По изложените съображения решението на Силистренски окръжен съд и потвърденото с него решение на първоинстанционния съд са недопустими, поради което следва да бъдат обезсилени на основание чл. 293, ал. 4 вр. чл. 270, ал. 3 ГПК, а производството – прекратено. В съответствие със задължителните указания в т. 13 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС издадените в производството по ч. гр. д. № 1350/2020 г. на Силистренски районен съд заповед за изпълнение и изпълнителен лист следва да бъдат обезсилени. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 554, 73 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА решение № 124 от 18.11.2022 г. по в. гр. д. № 181/2022 г. на Силистренски окръжен съд и потвърденото с него решение № 245 от 5.05.2022 г. по гр. д. № 514/2021 г. на Силистренски районен съд. ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, иск по реда на чл. 422 ГПК за установяване, че П. Й. В. дължи на Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, сумата от 13 868, 24 лв., включваща следните суми: 2798,03 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2017/2018 г.; 2798,03 лв. - аванс от арендно плащане, дължим за стопанската 2018/2019 г.; 2781,77 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2018/2019 г.; 2781,77 лв. - аванс от арендно плащане, дължим за стопанската 2019/2020 г. и 2708, 64 лв. - остатък от арендно плащане, дължим за стопанската 2019/2020 г., по договор за аренда № ДА-101 от 31.08.2012 г., вписан в СВ – [населено място] с вх. рeг. № 9 от 04.01.2013 г., акт № 5, том I, заедно със законната лихва върху посочената сума, считано от 02.11.2020 г. до окончателното плащане, за което са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1350/2020 г. на Силистренски районен съд. ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 1872 от 10.11.2020 г. и изпълнителен лист, издадени по ч. гр. д. № 1350/2020 г. на Силистренски районен съд. ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на земеделието и храните, да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 554, 73 лв. /петстотин петдесет и четири лева и 73 ст./. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.