Р Е Ш Е Н И Е №180/2013 г. С., 05.02.2014 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на четвърти ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател: Дария Проданова Членове: Емил Марков Ирина Петрова при участието на секретаря Клавдия Дали, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 420 по описа за 2012 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Р. С. С. срещу Решение № 1995 от 22.12.2011 год. по гр.д.№ 737/2010 год. на Софийски апелативен съд. С него съставът на САС е потвърдил решението от 19.01.2006 год. по гр.д.№ 445/2004 год. на Софийски градски съд с което са отхвърлени предявените от С. срещу [фирма] обективно съединени искове с посочено правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД. В жалбата на С. се сочат всички касационни основания по чл.281 т.3 ГПК – неправилност на въззивния акт, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса дължи ли му се връщане на даденото за придобиването на акции и ако такова облигационно задължение има, какво е основанието му, както и за проверка за евентуалната допустимост на въззивното решение – т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТТ на ВКС с оглед правната квалификация на иска. В представения по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор и чрез процесуалния си представител в открито съдебно заседание, ответникът по касация [фирма] изразява становище, че жалбата е неоснователна. Счита, че въззивното решение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.. Като взе предвид становищата на страните и на основание чл.290 ал.2 ГПК извърши проверка по законосъобразността на въззивния акт, Върховният касационен съд, състав на І т.о. приема следното: Жалбата е основателна. На 09.12.2003 год. е предявен иск за сумата 94941 лв., ведно с обезщетение за забава, считано от 07.12.1998 год. Претенцията на Р. С. по главния иск произтича от придобиването на 59900 бр. акции от капитала на [фирма]. Акциите са емитирани през 1997 год. при увеличение на капитала на дружеството и са били поети от [фирма] със съгласие на едноличния собственик на капитала на Държавата, като е взето решение за преобразуване на дружеството в АД. Увеличението на капитала и изменението в правноорганизационната форма на дружеството е било допуснато от регистърния съд с Решение № 14 от 17.03.1997 год. по ф.д.№ 10825/1991 год. на СГС и тези обстоятелства са вписани в търговския регистър. Правата си върху увеличението на капитала, поемателят [фирма] е прехвърлил на физическото лице Р. С., джиросвайки му възмездно временното удостоверение, материализиращо правата върху новоемитираните акции. Промяната е била приета от дружеството, приети са изменения на устава в частта относно притежателите на капитала, както и в представителството на [фирма] и обстоятелствата са отразени в търговския регистър, с Решение № 5 от 21.07.1997 год. по ф.д.№ 10825/1991 год. на СГС. Сезиран по реда на извънинстанционния съдебен контрол, на основание чл.225 ГПК (отм.) с Решение № 1990/07.12.1998 год. по гр.д.№ 1413/1998 год. на V г.о., Върховният касационен съд е отменил регистърното решение и е постановил отказ по заявлението за вписване на промени по партидата на дружество. П. е, че правата върху придобитата от С. част от капитала на дружеството са отпаднали. Главният иск е формиран от придобивната стойност на акциите, а акцесорния - от съизмеримо със законната лихва обезщетение за забава при заплащане на тази стойност за периода от датата на поканата и до датата на ИМ. Първоинстанционният съд е счел, че главният иск е неоснователен, поради недоказаност на правата на С. върху увеличението на капитала, материализирани, чрез издадено през 1997 год. временно удостоверение, копие от което е представено по делото, но в нарушение на чл.101 ГПК (отм.) не е представен оригиналът. Оттук и изводът за неоснователност на акцесорното вземане. Състав на Софийски апелативен съд е приел, че исковете са доказани и основателни, поради което е отменил първоинстанционния акт и е уважил на основание чл.55 ал.1 ЗЗД главния иск за сумата 94941 лв., а иска по чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата 50000 лв. – обезщетение за забава за периода 19.10.1999 год. – 08.12.2003 год. С Решение № 29 от 07.10.2010 год. по т.д.№ 744/2009 год., състав на ІІ т.о. на ВКС е обезсилил въззивното решение и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на САС. Позовал се е на първоначалната неяснота на обстоятелствена част на исковата молба, която съобразно направеното допълнително уточнение, сочи иск за връщане на равностойността на апортната вноска (срещу която са придобити правата върху капитала), който може да бъде квалифициран по чл.57 ЗЗД. При новото разглеждане на делото, ищецът, чрез процесуалния си представител е уточнил претенцията си, а именно – връщане на паричната равностойност на придобитите и отнети му акции. Съставът на АС е квалифицирал иска, като такъв по чл.55 ал.1 и чл.57 ЗЗД и го е отхвърлил, тъй като, чрез него ищецът не би могъл да защити правата си, произтичащи от прекратени членствени правоотношения. Изложил е мотиви по прилагането на чл.181 ал.1 ТЗ и метода за уреждане на имуществени отношения по чл.125 ал.3 ТЗ. Становището на настоящата съдебна инстанция по поставения правен въпрос и по квалификация на спорното правоотношение, произтича от следното: Съдът е сезиран със спор, произтичащ от редукция на капитала на търговското дружество и последиците от редукцията за акционера, притежавал в предходен момент права върху този капитал. Както бе посочено по-горе, било е вписано в търговския регистър увеличение на капитала на [фирма] – чл.192 ал.1 предл.1 ТЗ, като правата върху увеличението са били придобити от С., съобразно посочените регистърни решения от 1997 год. С отмяната на решението за вписване на увеличението и постановения от ВКС отказ, е настъпила обратна редукция на капитала до първоначалния му размер, както и изменение на правноорганизационната форма на дружеството, което отново е придобило статута на Е.. Поради това е отпаднало и качеството на акционер в на Р. С.. Увеличението е било вписано с необжалваем охранителен акт и е породило правно действие. Последващата му отмяна по реда на надзора и отказа по заявлението за вписване на промени, подлежащо на отразяване в регистъра, действа занапред и последицата е аналогична на намаляване на капитала. Тази хипотеза не е изрично уредена от закона, но доколкото крайният резултат е намаление на капитала до размера преди заявлението за вписване, последиците са сходни с хипотезата на чл.200 т.2 ТЗ – намаление, чрез обезсилване на новоемитираните по реда и на основание чл.192 ал.1 ТЗ акции. Последица от обезсилването на акциите по увеличението и връщане на капитала в предходните рамки, е погасяването на правата на акционерите, придобили акции от новата емисия, съответстващо на намаления капитал. В този случай, общата стойност на обезсилените акции е равна на техния номинал, съобразно който е било увеличението. Това е валидно и за временните удостоверения, заместващи акциите до тяхното издаване. В настоящия случай е поставен въпроса не за членствените права на акционера, чиито акции са били обезсилени след отмяната на увеличението, а за имуществените му такива – подлежи ли на връщане вноската за придобиването им и на какво основание. Настоящият съдебен състав счита, че на въпроса дали дружеството дължи връщане на вноската (придобивната стойност на обезсилените акции) в разглежданата хипотеза (отмяна на допуснато увеличение), следва да се отговори положително. Невръщането на платени вноски в хипотезата на чл.189 ал.3 предл.1 вр.предл.2 ТЗ съставлява имуществена санкция при изключването на акционер. В случая тази хипотеза не е налице, тъй като обезсилването на акциите му не е последица от виновно неизпълнение на членствени задължения на акционера. Както неколкократно бе посочено, връщането на платените вноски в случай на отмяна на увеличението на капитала не е изрично уредено в ТЗ. Независимо от това, прилагането по аналогия на разпоредбата на чл.181 ал.1 ТЗ е неуместно. Това е така, поради обстоятелството, че правото на получаване на ликвидационен дял е обусловено не от прекратяването на членството на акционера, а от прекратяването на самото дружеството и то при сбъдването и на други условия – наличие на остатъчно имущество, изтичане на срока по чл.272 ал.1 ТЗ и пр. Неуместна е и аналогията с правилата на чл.125 ал.3 ТЗ, валидни за дружество с ограничена отговорност. Сходна с поемане на новоемитирани акции при увеличение на капитала е правната конструкция при поемане на акции при учредяване на дружеството. В случай на несбъдване на условието за направената престация, вноските подлежат на връщане. Ако дружеството не е възникнало, хипотезата causa data - causa non secuta е приложима по отношение на учредителите. В случай, че дружеството е възникнало/съществуващо, същата хипотеза е приложима по отношение на този правен субект. Вносителят има правото да получи обратно внесеното, в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване. Вземането към дружеството е облигационно, независимо дали вноската е парична, поради което и хипотезата на чл.57 ЗЗД е неприложима. Поради изложеното по-горе, в отговор на поставения правен въпрос следва да се приеме, че се дължи връщане на даденото за поемането/придобиването на акции при увеличение на капитала, ако такова увеличение не е било допуснато или ако допуснатото увеличение е било отменено. В този случай, за дружеството възниква облигационно задължение за връщане на паричната равностойност на вноската, като получена на отпаднало основание. При проверка за евентуалната допустимост на въззивното решение с оглед правната квалификация на иска, настоящият съдебен състав счита, че решението на САС не е недопустимо. Въззивният състав е посочил, че ищецът е предявил правата си на плоскостта на неоснователното обогатяване и искът му с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД е неоснователен. Изложил е съображения за подвеждане на спорното правоотношение под режима на чл.181 ал.1 ТЗ и чл.125 ал.3 ТЗ с оглед прекратяване на членствени правоотношения. Съобразно изложеното по-горе, този извод на въззивния съд е неправилен, поради което решението му подлежи на касиране и ВКС дължи на основание чл.295 ал.1 ГПК произнасяне по съществото на спора. Било е допуснато и вписано увеличение на капитала на [фирма], чрез емитиране на нови акции, които са били поети възмездно от праводателя на ищеца [фирма]. Всички права, произтичащи от увеличението, едноличното дружество е прехвърлило на Р. С. и това е било зачетено от дружеството, видно от заявените и вписани промени с цитираното по-горе Решение № 5 от 21.07.1997 год. по ф.д.№ 10825/1991 год. на СГС. От това следва, че към отмяната на увеличението през 1998 год Р. С. се е легитимирал като акционер в [фирма] с права върху капитала, съответстващи на новоемитираните акции. При намалението на капитала, чиято последица е обезсилването на акциите и отпадането на членствените му права, същият не е загубил правата си върху направената вноска за увеличението и дружеството дължи връщането, като получена на отпаднало основание. По размера. Установено е в първоинстанционното и въззивното производства, че вноската (парична и непарична) за придобиването на 59900 бр. акции е била на стойност 94941 лв. и същата е била заплатена. Поради това, главният иск ще следва да бъде уважен за тази сума. От основателността на главния иск произтича и основателността на акцесорния иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД. С въззивното Решение № 125 от 04.08.2008 год. по гр.д.№ 527/2006 год. съставът на САС е приел, че този иск е основателен за периода 19.10.1999 - 08.12.2003 год., отхвърляйки го за периода 07.12.1998 – 19.10.1999 год. Като необжалвано в тази част, отхвърлителното решение на въззивния съд е влязло в сила. Поради това, по иска с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД следва да бъде присъдено обезщетение за забава за периода 19.10.1999 - 08.12.2003 год., възлизащо на 50000 лв. Законна лихва върху главницата след датата на ИМ не е претендирана, поради което и не следва да бъде присъждана. Такъв е бил изводът на САС и при предходното разглеждане на спора и този извод също не е бил оспорен от Р. С. по реда на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, касаторът ще следва да заплати на ответника по касация направените пред настоящата инстанция разноски. Поискано е присъждане на разноски, съобразно представен е списък по чл.80 ГПК. Разноските по него възлизат на 7928.82 лв. при адв.възнаграждение 5000 лв., съобразно представеното адв.пълномощно за адв.М.. Процесуалният представител на ответника е направил възражение по чл.78 ал.5 Г., което съдебният състав счита за неоснователно с оглед цената на обективно съединените искове и правната и фактическа сложност на спора. Разноски за предходните съдебни инстанции не са претендирани и такива не се присъждат. Предвид на горното, Върховният касационен съд - Търговска колегия, състав на І т.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ изцяло Решение № 1995 от 22.12.2011 год. по гр.д.№ 737/2010 год. на Софийски апелативен съд, вместо което постановява: ОСЪЖДА [фирма] с Е.-831645035 да заплати на Р. С. С. с Е.-[ЕГН] сумата 94941 лв. (деветдесет и четири хиляди деветстотин четиридесет и един лев) на основание чл.55 ал.1 ЗЗД; както и на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата 50000 лв. (петдесет хиляди лева), представляваща обезщетение за забава за периода 19.10.1999 - 08.12.2003 год.; както и сумата 7928.82 лв. (седем хиляди деветстотин двадесет и осем лева и 82 ст.), представляваща направените по делото разноски пред настоящата инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.