О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 232 [населено място] 24.03. 2017 год. Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на пети декември две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА разгледа докладваното от съдия Д. гр.дело №3609 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. С., чрез процесуален представител адв.Г., срещу решение №74 от 18.04.2016г. по в.гр.д.№24/2016г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение №307 от 06.07.2015г. по гр.д.№136/2015г. на Окръжен съд - Хасково, в частта, с която е отхвърлен предявения от И. И. С. срещу МБАЛ [фирма] установителен иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата за съществуването на вземане за сумата над 26531,46лв. с включен ДДС до пълния предявен размер от 516769,10лв. К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез процесуален представител адв.З., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията си излага в писмен отговор. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение по предявения иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.36, ал.3 ЗА в частта, с която е отхвърлена претенцията на И. И. С. за признаване за установено, че МБАЛ [фирма] й дължи сумата над 26531,46лв. с включен ДДС до пълния предявен размер от 516769,10лв., представляваща неизплатено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по г.д.№ 274/2012г. по описа на Окръжен съд – Хасково, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК по ч.г.д. № 2538/2014г. по описа на Районен съд – Хасково, съобразно чл.37 от Закона за адвокатурата, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията за заплащане на сумата над 258,72лв. до пълния предявен размер от 5039,22лева, представляваща обезщетение за забавено плащане върху главницата за периода 28.10.2014 г. – 01.12.2014г. В. съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата /ЗА/, в която адвокатският съвет следва да определи размера на адвокатското възнаграждение. В случая това е станало с решение на Висшия адвокатски съвет от 12.09.2014г., постановено по жалба срещу решението на адвокатския съвет на адвокатската колегия, на която е член адвокат С.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК на въззивното решение по въпросите: „обвързан ли е съдът от решението на адвокатския съвет по чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата по отношение размера на определеното адвокатско възнаграждение и вида адвокатска дейност /основанието/, за което същото е определено и може ли съдът да пререши въпроса за размера на адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата при липса на възражение за основателно оттегляне на пълномощията на адвоката /чл.26, ал.2, предл.първо от Закона за адвокатурата/“. Вторият от поставените въпроси не е относим към конкретното дело, по което е направено възражение в тази насока: в отговора на исковата молба ответникът подробно е описал поведение на адв.С., за което е заявил, че е „подкопало сериозно доверието му в упълномощения адвокат С. и го е мотивирало да вземе решение за основателно оттегляне на пълномощията й по делото … и в тази връзка неоснователно и невярно е твърдението на ищцата, че С. на директорите и изпълнителният директор е прекратил неоснователно пълномощията й“. Първият от поставените въпроси касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитирани решения на ВКС, с които е прието, че решението на адвокатския съвет замества липсващата воля по договарянето на възнаграждение – чл.36, ал.3 ЗА. Не е налице соченото противоречие. Във въззивното решение не е прието нещо различно от приетото в приложените съдебни решения – във въззивното решение изрично е прието, че решението на адвокатския съвет замества волята на страните за размера на възнаграждението. Посочената от касатора съдебна практика, в която е прието, че договорите могат да бъдат изменяни само на определени основания, не е относима към конкретното дело и към разрешените от въззивния съд въпроси от значение за спора. До края на изложението в тази част касаторът излага доводи за неправилност на изводите на въззивния съд с цитиране на съдебни решения, в които по конкретните дела е прието, че оттеглянето на пълномощието е неоснователно. Съдържащите се в изложението доводи за неправилност на въззивното решение не са относими към достъпа до касационно обжалване, а са относими към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалваното въззивно решение ще се извърши едва след като то бъде допуснато до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. К. поставя въпроси: „обвързан ли е съдът от решението на адвокатския съвет по чл.36, ал.3 ЗА относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение за възложената правна дейност /основанието/, за което същото е определено; има ли съдът компетентност сам да определя адвокатско възнаграждение за възложената правна работа; дължи ли се възнаграждение на адвоката за действия, които не са с положителен за клиента резултат; може ли съдът да пререши въпроса за размера на адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл.36, ал.3 ЗА при липса на възражение за основателно оттегляне на пълномощията на адвоката /чл.26, ал.2, пр.първо ЗА/. Третият от поставените въпроси не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложената съдебна практика. Във въззивното решение е посочено, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд/чл.36, ал.1 ЗА/ и че „това възнаграждение може да бъде само за извършена дейност и/или за постигнат резултат“. Така изразеното във въззивното решение принципно разбиране не е в противоречие с приложената от касатора съдебна практика. Останалите въпроси са повторно поставени в изложението. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК на въззивното решение, по въпросите: „за съдържанието на понятието процесуално представителство; коя адвокатска дейност представлява процесуално представителство; представлява ли процесуално представителство изготвянето и подаването на искова молба и как следва да се определи размера на възнаграждението за процесуално представителство, респективно за изготвяне и подаване на исковата молба“. Като доказателства за наличие на противоречива съдебна практика касаторът представя влезли в сила съдебни решения, с които е прието, че подаването на искова молба представлява процесуално действие. Не са представени доказателства за наличие на противоречива съдебна практика по останалите формулирани въпроси от касатора, поради което не е налице соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по тези въпроси. Настоящият състав намира, че не е налице противоречие на въззивното решение с приложените съдебни решения, доколкото въззивният съд е обосновавал какъв е дължимия размер на адвокатско възнаграждение само за извършената работа /в случая е прието, че от адвоката е извършена работа само за изготвяне на исковата молба/, при предвиден общ размер на възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес по чл.7, ал.2 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и намерената от съда за най-сходна дейност с приетата за извършена работа в случая, тази по съставяне на: писмен договор, нотариални актове… по чл.6, т.8 от Наредбата, и приложено по аналогия предвиденото там възнаграждение /също в скала пропорционално на интереса/ в максималния предвиден процент, при възприета от съда базата по чл.7 от наредбата – цената на иска, определен към момента на неговото предявяване. По същите съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените от касатора въпроси: „кои действия представляват процесуално представителство; разграничават ли нормите на ГПК и специалния Закон за адвокатурата „същинско“ и несъщинско“ процесуално представителство“; представляват ли процесуално представителство изготвянето и подаването на искова молба и останалите процесуални действия, които предхождат провеждането на открито съдебно заседание; как трябва да се възмездяват действията на адвоката по процесуално представителство“. Отделно, по тези въпроси не са налице и сочените от касатора допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1- 3 ГПК – не се сочи задължителна съдебна практика, на която касаторът счита, че въззивното решение противоречи; не се представят доказателства за наличие на противоречива съдебна практика; липсва обосновка за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК на въззивното решение по въпроса: „за допустимостта на прилагане по аналогия на чл.6, т.8 от Наредбата спрямо дейността по подготовка и подаване на исковата молба“. Не е налице соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване, доколкото с представеното като доказателство за наличие на противоречива съдебна практика, съдебно решение на РС-Несебър, съображенията на съда да уважи изцяло иска са при прието за неоснователно възражението за основателно оттегляне на пълномощията на адвоката, докато в настоящия случай възражението е прието за основателно и искът е уважен частично с оглед на фактическите обстоятелства за извършената дейност от адвоката, приети за установени по конкретното дело. К. сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК на въззивното решение по въпросите: „има ли непълнота на Наредба №1/2004г. и допустимо ли е за определяне размера на адвокатското възнаграждение за дейности, които попадат в обхвата на защита по граждански дела, да се прилага по аналогия чл.6, т.8 от Наредбата“. Не е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с т.3 на ТР №6 от 06.11.2013г. пот.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС, с което поставеният от касатора въпрос не е разрешен, а е разрешен друг въпрос: „дали при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК съдът не е обвързан от предвиденото в §2 от Наредба №1/09.07.2004г. ограничение и свободен ли е да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер“. Не са представени доказателства за наличие на противоречива съдебна практика по поставения въпрос. Не е обосновано допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изложените съображения касаят произнасянията на съдилищата по чл.78 ГПК – присъждане на разноски по делото, а в тази насока, както и самият касатор сочи, има задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна. К. счита, че е налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение по въпроса: „за обосноваността и мотивирането на съдебното решение“ в противоречие с посочената задължителна съдебна практика, с доводи, че „въззивният съд не е обсъдил доводите и възраженията на ищеца, нито е изложил подробни и обосновани мотиви относно кръга от въпроси, които попадат в предмета на доказване“. В. съд изложил съображения по доводите във въззивната жалба, в съответствие с изричната разпоредба на чл.269, изр.2 ГПК /според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата/, както и с т.1 на Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Несъгласието на жалбоподателя с изводите на съда и доводите за необоснованост не могат да обосноват достъп до касационно обжалване. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. Предвид изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от №74 от 18.04.2016г. по в.гр.д.№24/2016г. на Апелативен съд – П.. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: