Р Е Ш Е Н И Е № 170 София, 22.08.2013г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 902 по описа за 2012г. и приема следното: Производството е по чл.290 и следв. ГПК по касационната жалба на Е. Д. Г. от София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 23.ІV.2012г. по гр.д. № 4278/2011г. Касационно обжалване на решението в частта му по претенцията за прекратяване на осиновяването на основание чл.106 ал.1 т.2 пр.2 СК е допуснато в хипотезата по чл.280 ал.1 т.2 ГПК с определение № 224/13.ІІ.2013г. по въпроса законът изисква ли задължително да се изследва у кого е вината за настъпването на предвидените „други обстоятелства” по смисъла на чл.106 ал.1 т.2 пр.2 СК и елемент ли е от фактическия състав на тази разпоредба да се изследва вината за настъпването на тези „други обстоятелства”. Ответникът по касационната жалба Н. Е. Г. от София не е заявил становище пред настоящата инстанция. Прокурор С. като представител на В. к. п. е заела становище за основателност на касационната жалба. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: За да постанови решението, въззивният съд е приел по твърдението за наличие на „тежко провинение” от страна на ответника – осиновен, че ищецът не е доказал ответникът да е употребил спрямо баща си физическо насилие – не е установено, че ответникът е бил свързан с нанесения на ищеца побой, нито връзка на ответника с открития от ищеца живак в стаята му; че извършените от органите на МВР предупреждения към ответника са били основани само на твърденията на ищеца, без изслушване на ответника; че за липсата на виновно и противоправно поведение на ответника свидетестват и постановления на прокуратурата, с които е отказано образуване на досъдебно производство срещу ответника поради липса на данни за извършени престъпления от общ характер; че с оглед на тези обстоятелства липсва поведение на ответника, третирано като проява на лошо отношение към осиновителя, незачитане или неуважение към него, което да попада в хипотезата на тежко провинение по смисъла на закона. Във връзка с твърдението за наличие на други обстоятелства, дълбоко разстройващи отношенията между осиновител и осиновен, е прието, че за прекратяване на осиновяването на това основание вина у осиновения не се изисква; че съвкупната преценка на доказателствата по делото, в т.ч. събрани чрез показания на св.Г., които съдът е кредитирал, тъй като се подкрепят от останалите доказателства, и на св.В., сочи наличие на вина на ищеца – със своето поведение той е довел до разстройство на отношенията с ответника – не отделял необходимото внимание на ответника, дразнел се от присъствието му, ограничавал достъпа му до отделни помещения в жилището, налагал правила и поведение, напълно несъвместими с качеството му на родител, прилагал физически наказания на ответника, когато той бил невръстно дете, обиждал го и го унижавал, а след навършване на пълнолетие го отделил в таванско помещение, като системно препятствал нормалното ползване на жилището, прекъсвайки електричеството и водата; именно поведението на ищеца е дълбоко укоримо и то датира от най малка възраст на ответника; с оглед на това ищецът не би могъл да черпи права от собственото си противоправно поведение. Прието за установено е, че отношенията между страните са дълбоко разстроени, но че с оглед на изложените съображения осиновяването не може да бъде прекратено, тъй като не са установени обективни причини, стоящи извън поведението на страните, които да са довели до това разстройство на отношенията им. С решение № 924/04.Х.1995г. по гр.д № 672/1995г. на ВКС ІІ ГО е прието, че продължителното прекъсване на контактите между осиновител и осиновен е основание за прекратяване на осиновяването. С решение № 974/30.І.2004г. по гр.д. № 798/2003г. на ВКС ІІ ГО е прието, че наличието на вина може да съставлява пречка за прекратяване на осиновяването поради дълбоко разстройство, но само ако вината е на ищеца. Страната, която е причинила разстройството с поведението си, не може да иска прекратяване на осиновяването, тъй като никой не може да черпи права от противоправното си поведение. Осиновителят не може да иска прекратяване на осиновяването, дори разстройството на отношенията да е причинено от поведение на осиновения, ако поведението на осиновения се дължи на лошо възпитание или на слаб родителски контрол. Осиновяването може да бъде прекратено, ако разстройството на отношенията се дължи на обективни причини или на действия на трети лица, дори осиновеният да няма никаква вина. Наличието на виновно поведение у осиновения е предпоставка за прекратяване на осиновяването по иск на осиновителите само в хипотезата на „тежко провинение”. При прекратяване на осиновяването по иск на осиновителите поради дълбоко разстройство вина у осиновения не се изисква. Дълбокото разстройство на отношенията между осиновител и осиновен и съществуването на осиновителната връзка само формално обуславя прекратяването й, като в такъв случай е без значение коя от страните каква вина има за разстройството и каква е степента на вината на трети лица. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира за правилна практиката, обективирана в посочените две решения. Разпоредбата на чл.106 ал.1 т.2 СК предвижда две самостоятелни основания за прекратяване на осиновяването. Първото основание се обуславя от проява на тежко провинение на една от страните по осиновителното правоотношение, т.е. наличието на вина в тази хипотеза е елемент от фактическия й състав. С оглед общият принцип в правото, че никой не може да черпи права от собственото си виновно поведение, ако тежкото провинение е проявено от ищеца, то ще е пречка за прекратяване на осиновяването. Второто предвидено в закона основание се обуславя от наличието на обстоятелства, дълбоко разстройващи отношенията между осиновител и осиновен. Такива обстоятелства може да бъдат най-различни и те не може да бъдат посочени конкретно. Тези обстоятелства може да са проява и на виновно поведение на едната от страните или и на двете, или да не са свързани с такова, а да са обективни, или да са резултат на поведение и действия на трети лица. Преценката дали сочените от ищеца в исковата му молба обстоятелства дълбоко разстройват отношенията между страните е в правомощията на съда във всеки конкретен случай, като тази преценка законът не свързва с установяването на вина, а само с установяване наличието на такива обстоятелства. Касационната жалба, съдържаща оплаквания за необоснованост и неправилност, е основателна. В съответствие с представените по делото доказателства въззивният съд е приел за установено наличието на трайно и дълбоко разстройство в отношенията между ищеца като осиновител и ответника като осиновен. Несъмнено установено е, че разстройството е резултат най-вече на укоримото поведение на ищеца по отношение на ответника, проявено още след осиновяването на последния – той упражнявал върху него психическо и физическо насилие /наричал го „копелдак”, биел го, ритал го, удрял главата му в стената /когато бил на 5 години!/, не полагал грижи за обучението му, препятствал достъпа му до помещения в дома им, изгонил го да живее на таван, спирал му тока/. Несъмнено установено е, че между двамата не съществуват отношения като между родител и дете и повече от 10 години те не поддържат никакви отношения, с изключение на случайните им срещи, свързани с обидно и агресивно поведение един към друг, за каквото Н. Г. е предупреден по реда на ЗМВР. Ответникът дори възнамерявал да води дело за промяна на името си. При тези обстоятелства незаконосъобразно въззивният съд е приел, че не са налице предвидените в чл.106 ал.1 т.2 пр.2 СК предпоставки за прекратяване на осиновяването. Трайното и дълбоко разстройство на отношенията между страните напълно е опразнило от съдържание осиновителната им връзка и тя съществува само формално. Това обстоятелство покрива основанието по посочената разпоредба, поради което осиновяването следва да бъде прекратено. По изложените съображения и на основание чл.293 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта по претенцията по чл.106 ал.1 т.2 пр.2 СК и спорът бъде разрешен по същество с уважаване на предявения иск за прекратяване на осиновяването, тъй като във връзка с тази претенция не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. С оглед този резултат и на основание чл.293 ал.3 ГПК, обаче, делото следва да бъде върнато на въззивния съд, тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия във връзка с разпоредбата на чл.18 ал.4 от Закона за гражданската регистрация /ЗГР/, предвиждаща при прекратяване на осиновяването по съдебен ред да се възстановява името на осиновения преди осиновяването му, но и възможност със съгласие на осиновителя или при важни обстоятелства съдът да постанови осиновеният да запази името, дадено при осиновяването. Указания на страните в тази насока не са дадени нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд, поради което не са заявени становища от тях, препятстващо и възможността им за евентуално събиране на доказателства. Това прави невъзможни преценката и произнасянето по този въпрос от настоящата инстанция. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА решението на Софийския апелативен съд, ГО, І състав, № 626/23.ІV.2012г. по гр.д № 4278/2011г. в частта по претенцията по чл.106 ал.1 т.2 пр.2 СК и ПОСТАНОВЯВА: ПРЕКРАТЯВА на основание чл.106 ал.1 т.2 пр.2 СК осиновяването на Н. Е. Г. от София, Е. [ЕГН], извършено при условията на чл.61 ал.1 СК /отм./ от Е. Д. Г. от с.гр. с решение на Софийския районен съд от 14.V.1986г. по гр.д. № 6284/1986г. ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за извършване на следващите се съдопроизводствени действия съобразно обстоятелствената част на решението. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: