7 Р Е Ш Е Н И Е № 66 гр. София , 14 април 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Блага Иванова Спас Иванчев при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова наказателно дело № 170 / 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Т. Б. Б., чрез защитника му адвокат А. А. от АК – гр. Пловдив, срещу решение № 195 от 23 декември 2015 година на Пловдивския апелативен съд, НО, по внохд № 524 / 2015 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 81 от 12 октомври 2015 година на Пловдивския окръжен съд, постановена по нохд № 1508 / 2015 година по описа на този съд. В касационната жалба са релевирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Заявени са допуснати от съда съществени нарушения на процесуалните правила при провеждане на съкратеното съдебно следствие пред първоинстанционния съд, дадената от този съд оценка на направеното от подсъдимия самопризнание още на досъдебното производство и подкрепата му от събраните по делото доказателства. Твърди се също явна несправедливост на определените от въззивния съд наказания за всяко от извършените от подсъдимия престъпления и общото наказание за тях, поради игнориране на множество смекчаващи отговорността обстоятелства, конкретно посочени в жалбата. В съответствие с тези възражения, с жалбата се претендира отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или потвърждаване на първоинстанционната присъда. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим Т. Б. участва лично и със служебен защитник – адвокат Й. Б. от САК, надлежно преупълномощен от адвокат А.. Защитникът поддържа касационната жалба изцяло по изложените в нея съображения и при направените искания. Идентично е становището и на подсъдимия Б., изразено в рамките на упражненото от него право на лична защита. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимия Т. Б. Б. за виновен в това, че: - на 21. 04. 2015 година, в [населено място], при условията на опасен редицив, е отнел чужди движими вещи от владението на А.-М. Т. Т., на обща стойност 179. 45 лева, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 198, ал. 1 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 и чл. 54 от НК, го е осъдил на четири години лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението да е извършил престъплението след като е бил осъждан повече от два пъти на лишаване от свобода и - на същата дата и същото място е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвъкупление по отношение на А.-М. Т. Т., навършила 14-годишна възраст, чрез употреба на сила и заплашване, поради което и на основание чл. 150, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 и чл. 54 от НК, го е осъдил на две години лишаване от свобода. Съдът е определил общо наказание за двете престъпления от четири години лишаване от свобода, което подсъдимият да изтърпи при първоначален „строг” режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Приспаднал е времето, през което подсъдимият е бил задържан в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 22. 04. 2015 година, разпоредил се е надлежно с веществените доказателства по делото и е присъдил в полза на държавата направените разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия Б.. В производство, проведено по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – гр. Пловдив, с единствено възражение за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, е извършена въззивна проверка и е постановено атакуваното сега по касационен ред решение, с което присъдата е изменена само в частта й относно наложените наказания, чиито размери са увеличени съответно на четири години и осем месеца лишаване от свобода и на две години и осем месеца лишаване от свобода, а общото наказание – на четири години и осем месеца лишаване от свобода. Присъдата е потвърдена в останалата й част. ВКС намира жалбата на подсъдимия Б. за процесуално допустима, като подадена от лице, което има право на това, в предвидения в закона срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол. Независимо от обстоятелството, че подсъдимият не е упражнил правото си на въззивно обжалване на присъдата, налице е правен интерес за него да атакува въззивния съдебен акт, с оглед резултата от въззивната проверка. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Възраженията на подсъдимия Б. срещу ангажиране на наказателната му отговорност по двете повдигнати срещу него обвинения, се свеждат до ненадлежно проведено съдебно разглеждане на делото по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК и до наложено на подсъдимия явно несправедливо наказание за двете престъпления. 1. В рамките на първото възражение се навеждат доводи за основаване на осъдителната присъда изцяло върху направеното от подсъдимия на досъдебното производство самопризнание и подкрепящите го доказателства, които са „…косвени и необосновани, следователно обвинението не е доказано по безспорен и несъмнен начин, а е изградено на базата на предположения, въз основа на самопризнанията на подсъдимия.”. Наличните по делото писмени и гласни доказателства, според защитата, не са годни, категорични и безспорни, а направеното самопризнание им противоречи (с. 2-3 от жалбата). Обобщено, обвинението не е доказано по безспорен и категоричен начин, а осъждането се основава на направеното самопризнание. Тези доводи не могат да бъдат споделени, защото не държат сметка за данните по делото и за закона, в частта му относно регламента за разглеждане на делото по реда на съкратеното съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК - при цялостно признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и заявено от него съгласие да не се събират доказателства за тези факти. При провеждане на диференцираната процедура са спазени всички законови изисквания на Глава двадесет и седма от НПК. Разглеждането на делото по този ред е инициирано от подсъдимия и неговия защитник, след разясняване от съда на процедурата и на последиците от провеждането й, подсъдимият е признал изцяло фактите по обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях (протокол от съдебно заседание от 12. 10. 2015 година, л. 41-42 от нох дело), т. е. подсъдимият сам и по своя воля е създал условията за разглеждане на делото по този ред, отказвайки се от участие в състезателно производство за събиране и проверка на доказателствата, но получавайки за сметка на това по-благоприятно третиране при определяне на наказанието му. Неотменима последица от решението на подсъдимия е лишаването му от процесуална възможност да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение и да претендира установяването им, отправяйки нови доказателствени искания. Да се приеме обратното, би означавало липса на действително самопризнание на подсъдимия при условията на чл. 371, т. 2 от НПК. Затова и допустимата негова защита е ограничена в рамките на признатите факти по обвинителния акт, като само в тези предели могат да се установяват и противопоставят обстоятелства, свързани с приложимия материален закон и/или с параметрите на наказателната му отговорност (в този смисъл ТР № 1 / 2009 година, т. 8, ОСНК на ВКС). Единствено в хипотеза на несъзнаване от страна на подсъдимия на последиците от провеждане на диференцираната процедура, необходимо условие за която е признаването от негова страна на фактите от обвинителния акт, или наличие на данни за ограничаване по някакъв начин на свободната му воля за това признаване, би могло да се възпрепятства приемането му и разглеждането на делото по този ред. Конкретният случай обаче не е такъв. Съдът надлежно е проверил доколко признанието на фактите се потвърждава от събраните по делото доказателства и след като е намерил, че то е доказателствено подкрепено, е разгледал делото по този ред. Последица от това е невъзможността подсъдимият да оспорва фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, вкл. по пътя на обжалването, чрез отказ от направеното самопризнание или различна интерпретация и оспорване на доказателствените източници. Незначителни противоречия в съдържанието на последните, при наличие на други такива, обосноваващи направеното признание, позволяват да се приеме, че изискванията на чл. 372, ал. 4 от НПК са удовлетворени (в този смисъл и р. № 460 / 2011 година на ВКС, І НО, р. № 135 / 2013 година на ВКС, ІІ НО, р. № 258 / 2013 година на ВКС ІІІ НО, р. № 328 / 2011 година на ВКС, ІІ НО, р. № 292 / 2014 година на ВКС, ІІ НО и др.). При това положение, пределите на инстанционния контрол са ограничени в рамките на проверка за законосъобразното провеждане на диференцираната процедура, за действителна и съдържателна преценка на направеното признание на фактите и на неговата доказателствена обезпеченост, на постановяване на присъдата при спазени изисквания на разпоредбите на чл. 373, ал. 2 и ал. 3 от НПК. Възражения за „недоказаност” на обвинението от фактическа страна няма как да бъдат обсъждани. Във връзка с твърдението на защитата, че самопризнанието на подсъдимия от досъдебното производство касае само отнемането на вещите, но не и извършването на блудствени действия по отношение на пострадалата Т., следва да се отбележи, че законосъобразното провеждане на съкратеното съдебно следствие е обвързано единствено с направено пред съда надлежно и цялостно признаване на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, което в случая е налице, както вече бе посочено. Касае се за признаване именно на факти, а не на вина. А дали и доколко признатите факти сочат на съставомерно виновно поведение на подсъдимия по определен текст на закона, е преценка на съда по приложението му, която в случая надлежно е извършена от съда. Възражението на защитата на подсъдимия Б. за липса на категорични и безспорни доказателства за извършените престъпления, подкрепящи направеното самопризнание, следва да бъде преценено като неоснователно. При разглеждане на делото по реда на тази диференцирана процедура, е необходимо и достатъчно по делото да са надлежно събрани доказателства, които, заедно с направеното самопризнание, да потвърждават фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, дори без да е задължително те да са абсолютно еднопосочни и напълно и изцяло да съответстват на всички приети за установени факти, както това вече бе посочено (вж. ТР № 1 / 2009 година, т. 4 на ОСНК на ВКС). В случая обаче са налице достатъчни и безпротиворечиви доказателства, изведени от показанията на пострадалата Т. (л. 33, л. 35 и л. 39 от ДП), от данните от протоколите за оглед на местопроизшествието и фотоалбума към него (л. 6-12 от ДП), за претърсване и изземване в дома на подсъдимия (л. 43 от ДП), за доброволно предаване (л. 75 от ДП) и оглед на вещественото доказателство – оптичен носител на записи от охранителна камера (л. 76 от ДП), както и приложените фотоснимки (л. 83-87 от ДП), от проведеното разпознаване на лице (протокол на л. 36 от ДП), от показанията на свид. Х. (л. 37 от ДП). Всички те са източници на преки доказателствени факти - според отношението си към главния факт на процеса и първични - според източника си. Оценени по действителното им съдържание, те не пораждат съмнения за достоверността си. Така че, заявената в касационната жалба доказателствена недостатъчност в подкрепа на направеното от подсъдимия признание на фактите, очевидно не е налице. 2. Към надлежно установените по делото факти, признати от подсъдимия Б., е приложена съответната правна норма на чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК. Въззивният съд подробно е обосновал наличието на упражнена от подсъдимия по отношение на пострадалата Т. принуда в двете й форми – сила и заплашване (с. 7 от решението), както и неприложимостта в конкретния случай на хипотезата на чл. 93, т. 9 от НК – маловажен случай на престъпление (каквато, впрочем, законът не предвижда за този вид престъпления). Настоящата инстанция не съзира основания да не възприеме изложените правни съображения, поради което не се налага те да бъдат повтаряни. Несъмнено, ниската стойност на предмета на престъплението, интензитетът на упражнената принуда, който не е висок, възстановяването на причинените вреди и пр., обуславят по-ниска степен на обществена опасност на конкретното деяние в сравнение с останалите престъпления от този вид. Всички тези обстоятелства обаче могат да бъдат ценени на плоскостта на индивидуализацията на наказанието, което следва да бъде обсъдено. Признатите от подсъдимия факти (с. 2-3 от обвинителния акт) сочат на извършени от него действия, съставомерни и по нормата на чл. 150, ал. 1 от НК. 3. Наложеното на подсъдимия Б. наказание е индивидуализирано при условията на чл. 54 от НК, като са посочени и съобразени установените по делото обстоятелства относно степента на обществена опасност на деянието и дееца и останалите смекчаващи и отегчаващи отговорността му такива. За извършеното от подсъдимия престъпление по чл. 199, ал. 1 от НК, определящо за размера и на общото наказание, законът предвижда наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години (и възможност за конфискация). Наложеното му наказание от седем години лишаване от свобода, редуцирано при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК до четири години и осем месеца, както е определено от въззивния съд, е значително под средния размер на предвиденото, който размер е десет години. Всички посочени в жалбата смекчаващи отговорността му обстоятелства – самопризнанието, трудовата му ангажираност, искрено критичното отношение към извършеното, невисокия интензитет на принудата, възстановяването на отнетите вещи и пр., са съобразени в достатъчна степен от съда при определяне параметрите на санкцията, което очевидно е довело до налагане на наказание в размер, дори под минимално предвидения от закона (допустимо в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК и при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК). ВКС не намира основания за определяне на наказанието при условията на чл. 55 от НК, защото не установява обстоятелства, които да могат да бъдат ценени като изключителни или многобройни смекчаващи отговорността му. Правилата на чл. 55 НК се прилагат по изключение, когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. Процесният случай не попада в посочената хипотеза и изводите за това намират опора в данните по делото за обстоятелствата, относими по чл. 36 и чл. 54 от НК, които са установени и оценени обективно. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 195 от 23 декември 2015 година на Пловдивския апелативен съд, НО, по внохд № 524 / 2015 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.