6 Р Е Ш Е Н И Е № 208 гр. София, 09 ноември 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретаря……..….Мира Недева…...........……и в присъствието на прокурора……….……Антони Лаков……..…..…изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 789 по описа за 2017 г. Производството е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на частните обвинители Д. Г. Д. и М. Г. Д., подадена чрез повереника им адв. М. Я., срещу решение № 139 от 01.06.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 119/17 г. на Варненския апелативен съд. С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Материалната незаконосъобразност се твърди поради оправдаването на подсъдимия по делото П. Д. Й. за извършено нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Доводът за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е подкрепен със съображения за неговата несъответност по размер с извършеното деяние, както и поради приложението на института на условното осъждане. Направените с касационната жалба искания са за изменение на обжалваното въззивно решение с признаване на подсъдимия за виновен в извършване на престъплението по чл. 343, ал. 3, б. „б” от НК при нарушаване на правилата за движение и по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. При условията на алтернативност се иска увеличаване на наложеното на Й. наказание лишаване от свобода или отмяна приложението на чл. 66 от НК. В съдебното заседание пред настоящата инстанция касационната жалба се поддържа от повереника на частните обвинители Д. и М. Д. – адв. М. Я. по изложените в нея съображения. Представителят на ВКП е на становище за неоснователност на подадената касационна жалба и оставяне в сила на обжалвания съдебен акт при отсъствие на посочените в касационната жалба основания. Защитникът на подсъдимия П. Д. Й. - адв. И. Т. счита жалбата за неоснователна. Според защитника липсва нарушение на закона при налагане на кумулативните санкции, тъй като наказанието лишаване от правоуправление се налага след редуциране на лишаването от свобода по чл.58а, ал.1 от НК. Намира оправдаването на подсъдимия за нарушението по чл.20, ал.1 от ЗДвП за съобразено със съдебната практика. Счита за недопустимо оплакването за явна несправедливост на наказанието, доколкото в касационната жалба не е било релевирано касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Подсъдимият П. Д. Й., редовно призован, не се явява в заседанието на касационния съд. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 2 от 09.02.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 525/2016 г. на Окръжен съд – Добрич подсъдимият П. Д. Й. е признат за виновен в това, че на 21.10.2015 г. в [населено място], обл. Д., по [улица], на пешеходна пътека, непосредствено след кръстовището с [улица], при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил „И.” с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата - чл.20, ал.1 и ал.2 и чл.119, ал.1 от ЗДвП, с което по непредпазливост причинил смъртта на С. М. К. от [населено място], обл. Добрич, като деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „б”, вр. с ал. 1, б „в”, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, вр. с чл. 58а, ал. 1 и във вр. с чл. 54 от НК, му е определено наказание четири години и шест месеца „лишаване от свобода”, намалено с една трета и е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от три години, чието изтърпяване е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от пет години. На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от четири години. В тежест на подсъдимия е възложено заплащането на разноските по делото. Въззивното производство пред Варненския апелативен съд е образувано по жалби на подсъдимия и частните обвинители, като със сега обжалваното решение № 139 от 01.06.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 119/17 г., първоинстанционната присъда е изменена, като е подсъдимият е оправдан да е допуснал нарушение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, а в останалата част е потвърдена. Върховният касационен съд, като обсъди изложените доводи и в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери подадената касационна жалба за неоснователна. Проверката на обжалвания въззивен съдебен акт не открива неправилно приложение на материалния закон. Изразеното с жалбата несъгласие с оправдаването на подсъдимия досежно нарушението на чл.20, ал.1 от ЗДвП се основава на тезата, че „контролирането” на превозното средство включва не само действията на водача с органите за управление, но и внимателното и всеобхватно наблюдение от негова страна на пътната обстановка и поведението на останалите участници в движението. В подкрепа на това виждане е цитиран дословно диспозитивът на решение № 59 от 08.06.2011 г. по н.д. № 650/2010 г. на I н.о.: че контролът на превозното средство касае владеенето му във всяко отношение - действията на водача, засягащи техническото състояние, показанията на съответните уреди на превозното средство, възможността да се задвижи само, да бъде задвижено или ползвано от трети лица, положението му спрямо останалите участници в движението, спрямо пътя или терена, включително ако се намира в покой. Посочени са и други решения на касационната инстанция, които са неотносими към настоящия казус. Твърдението в касационната жалба, че подсъдимият не възприел пострадалата пешеходка и това е причината за произшествието, е лишено от фактическо основание. Това индиректно следва и от съдържанието на самата жалба, на л.2 от която се заявява, че „ от доказателствената съвкупност се установява, че липсва друга разумна причина за не възприемане на пострадалата, освен липсата на дължимо внимание”. Фактическите обстоятелства по делото се извеждат на база събраните доказателства, а не почиват на предположения. Независимо и наред с това следва да се отбележи, че производството пред първоинстанционния съд е протекло при условията на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, като подсъдимият признал изцяло фактите по обвинението. Въпреки, че с обвинителния акт е възведено обвинение за нарушение и по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, в обстоятелствената му част не се съдържат факти, сочещи загуба на контрол от страна на Й. върху управляваното от него превозно средство поради невнимание към пътната обстановка и останалите участници в движението или на техническа неизправност. В рамките на диференцираната процедура по Глава ХХVІІ от НПК за въззивната инстанция не е налице процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от посочената в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. При липсата на посочени в обвинителния акт обстоятелства, сочещи на загуба на контрол върху превозното средство или невнимание към пътната обстановка от страна на подсъдимия, правилно въззивната инстанция е оправдала последния за допуснато нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Направеното с подадената касационна жалба оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е обосновано на първо място със съображения за неговата несъответност по размер, който според частното обвинение не би способствал за постигане целите по чл. 36 от НК. В подкрепа са изтъкнати обстоятелствата, че деянието е извършено на пешеходна пътека, както и че пострадалата няма принос за настъпването на ПТП-то. В тази връзка следва да се има предвид, че извършеното от подсъдимия Й. транспортно престъпление е с бланкетна диспозиция, запълнена с извършени нарушения по чл. 20, ал. 2 и чл. 119, ал. 1 от ЗДвП. Последно цитираната разпоредба създава задължение за водача на превозното средство да пропусне преминаващите именно по пешеходна пътека пешеходци, като намали или спре. Обстоятелствата от състава на престъплението не могат да бъдат отчитани едновременно и като отегчаващи вината такива. Отделно от това, прочитът на постановените от контролираните инстанции съдебни актове, не открива мотиви във връзка със съпричиняване на съставомерния резултат от страна на пострадалата. Точно обратното, прието е, че извършеното от нея пресичане на пътното платно е било съобразено със задълженията и на пешеходец по чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП (л. 6 от мотивите на първоинстанционната присъда). Пред настоящата инстанция са преповторени и доводите на частните обвинители, развити с въззивната жалба, относно високата обществена опасност на деянието, голямата му обществена укоримост и необходимостта от изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода ефективно. По така изброените възражения, въззивният съд е изложил пространни мотиви на л. 9-11 от обжалваното решение, които напълно се споделят и не е необходимо да се повтарят. Неоснователно се сочи и че наложеното кумулативно наказание лишаване от право на управление на МПС е в занижен размер. По отношение на същото съгласно чл. 58а, ал. 5 от НК разпоредбите на чл. 58а, ал. 1 – 4 са неприложими. Липсата на законова възможност за редукция е обяснима с факта, че лишаването от право по смисъла на чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК е по-леко по вид наказание, поради което същото следва да бъде индивидуализирано по общите правила. Преценката за размера на наказанието лишаването от право, когато същото се налага ведно и с наказание лишаване от свобода се извършва съобразно с нормата на чл. 49, ал. 2 от НК. Същата съдържа забрана лишаването от право да надминава срока на лишаване от свобода с повече от три години, освен ако в Особената част на НК не е предвидено друго. Съгласно константната съдебна практика /т. 6, б.”б” на Постановление № 1 от 17.I.1983 г. по н. д. № 8/82 г., Пленум на ВС, т. III от Тълкувателно решение № 61 от 30.XII.1980 г. по н. д. № 56/80 г., ОСНК/ срокът на наказанието лишаване от право за управление на моторно превозно средство не може да бъде по-кратък от срока на наказанието лишаване от свобода, когато се налагат заедно. Касационният съд намери, че дължи отговор на поставения в пледоарията на повереника на частните обвинители въпрос дали е възможно размерът на лишаването от право да е по-нисък от този на наказанието лишаване от свобода преди последното да бъде редуцирано по реда на чл. 58а от НК, доколкото той е относим към релевираните в жалбата касационни основания. Постановяването на осъдителна присъда в случаите на чл.373, ал.2 от НПК предопределя задължителното приложение на чл. 58а от НК, който предвижда индивидуализация на наказанието лишаване от свобода до определен от съда размер и последващата му редукция с една трета. Едва когато процесът по индивидуализация на наказанието е завършен и е наложено окончателното наказание лишаване от свобода на подсъдимия, може да се преценява съответствието на размера на наказанието по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК с този на лишаването от свобода, съгласно изискванията на чл. 49, ал.2 от НК. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 139 от 01.06.2017 г., постановено по в.н.о.х.д. № 119/17 г. на Варненския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: