Р Е Ш Е Н И Е № 210 София, 17 април 2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Тома Комов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 931/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производството е образувано по жалба на адв.Д. Б., защитник на подсъдимия Д. Д. срещу въззивно решение № 193 от 27.06.2018г., постановено по внохд № 302/18г. по описа на Апелативен съд - Пловдив. Релевира се касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК - явна несправедливост на наложеното наказание. Искането, което се прави, е за отмяна решението на Пловдивски апелативен съд и потвърждаване на първоинстанционната присъдата, постановена от Окръжен съд – Хасково. В съдебното заседание пред касационната инстанция адв.Б., защитник на подсъдимия поддържа касационната жалба. Изразява становище, че фактите по делото са изяснени от решаващите съдилища и не са спорни. Твърди, че предходните съдебни състави не са изследвали въпроса за приложението на чл.343а от НК. Намира за справедлива присъдата на първата инстанция, която при определяне на наказанието е акцентирала върху индивидуалната превенция за разлика от АС-Пловдив. Според защитника в случая целите на наказанието могат да бъдат постигнати с приложение института на условното осъждане, тъй като подсъдимият вече има семейство и дете с много тежко заболяване, със 100% инвалидност, за което следва да полага ежедневни грижи. Прави уточнение във връзка с изразеното от него становище за съпричиняване на престъпния резултат от страна на пострадалите, а именно, че формално такова не е налице, но двете момичета са водели един твърде опасен начин на живот, без родителски контрол, като самото им присъствие на пътя - управляващата мотоциклета не е притежавала свидетелство за правоуправление, били са без каски и защитни средства, е създавало донякъде съпричиняване в най-общия смисъл на понятието. Моли за справедливо решение и предоставяне шанс на подсъдимия да полага грижи за детето си. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Намира, че въззивният съд не е допуснал нарушения при оценката на фактическите обстоятелства, имащи значение за определяне на наказанието, за разлика от първата инстанция, която не е “дооценила” правилно смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства. Увеличения размера на наказанието лишаване от свобода счита за съответен на степента на обществена опасност на деянието и дееца, както и съобразен с целите по чл.36 от НК. Моли за оставяне в сила на въззивното решение. Адвокат Т., повереник на частните обвинители И. Я. и М. Я., оспорва касационна жалба, приемайки, че не са налице касационните основания по чл.348, ал.1 от НПК. Счита, че увеличението на санкцията, е довело до справедливо определяне на наказанието лишаване от свобода, което вече е съобразено с обществената опасност на деянието и с неговите противоправни последици. Твърди, че наложеното от първата инстанция наказание от три години лишаване от свобода с приложението на чл.66 от НК е в разрез с критериите за справедливост, които не могат да бъдат еднакви при различните казуси, поради което цитираната практика на ВКС не може да бъде автоматично съотнесена към настоящия случай. Според повереника въпросът за съпричиняването, който се поставя от защита и пред тази инстанция, е изследван и решен по категоричен начин от предходните състави. Моли жалбата на подсъдимия да бъде оставена без уважение. Прави искане за присъждане на направените разноски. Представя писмени бележки. Адвокат К., процесуален представител на М. Щ. и А. Щ., оспорва касационната жалба и допълнението към нея. Представя писмени бележки и моли от името на доверителите му да се потвърди решението на АС-Пловдив като правилно и справедливо. Прави искане за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски. Подсъдимият Д. Д. се придържа изцяло към становището на защитника си и изразява съжаление. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 15 от 15.03.2018г., постановена по нохд №833/17г., Окръжен съд – Хасково е признал подсъдимия Д. Д. Д. за виновен в това, че на 29.07.2016г., около в землището на [населено място], на общински път “номер” при км. 1+030, при управлението на МПС – л.а.”марка” с ДК № /номер/, нарушил правилата за движение по пътищата - чл.21, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост е причинил смъртта на Д. Я. и Н. Щ., поради което и на основание чл.343, ал.3, пр.2, алт.2, б.”б”, пр.1, вр. ал.1, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 вр. чл.54 от НК му е наложил наказание три години лишаване от свобода, като на основание чл.66 от НК е отложил изпълнението му с изпитателен срок от пет години. На основание чл.343г от НК, съдът е наложил на подсъдимия и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години. Съдът се е произнесъл по разноските. С въззивно решение № 193 от 27.06.2018г., постановено по внохд № 302/18г., Апелативен съд - Пловдив е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда, както следва: в частта досежно наложеното на подсъдимия Д. Д. наказание лишаване от свобода, като от лишаване от свобода за срок от три години го е увеличил на три години и осем месеца; отменил е присъдата в частта, с която е приложена разпоредбата на чл.66 от НК, като вместо това е постановил първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода; изменил е основанието по чл.343г, вр. чл.343, ал.1, б.”в”, вр. чл.342, ал.1, вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК в такова по чл.343г, вр. чл.343, ал.3, пр.2, алт.2, б.”б”, пр.1, вр. ал.1, вр. чл.342, ал.1 от НК вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. Оплакването на касатора е за явна несправедливост на наложеното му наказание лишаване от свобода. Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенция. Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. При тази диференцирана процедура наказанията подлежат на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която препраща към нормата на чл.58а от НК. В настоящия случай решаващите инстанции са индивидуализирали наказанието лишаване от свобода при предпоставките на чл.58а, ал.1 от НК. Контролираната въззивна инстанция от една страна е възприела изцяло фактическите данни, установени от първия съд, обуславящи съответните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, а от друга e констатирала неточности в тяхната оценка и по - точно подценяване на тези, определящи степента на обществена опасност на деянието и дееца. Решаващите съдилища са отчели следните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства: смекчаващи обстоятелства – чистото съдебно минало/реабилитиран по право/, добрите характеристични данни, искреното съжаление и разкаяние, трудовата заетост и формата на вината - несъзнавана непредпазливост, инициативата да проведе разговор на тел.112 макар сигналът да е подаден от друго лице, търсеното на пострадалите, както и здравословното състояние на родилото се след инцидента дете на подсъдимия – заболяване “микроцефалия” и във времето съпътстващи такива; отегчаващи обстоятелства – завишената степен на обществена опасност на деянието, наличието на наложени административни наказания за нарушения на правилата за движение по пътищата, последното от които е през 2010г. Въззивната инстанция е приела, че отегчаващото обстоятелство – предходни нарушения на ЗДП, за които е била ангажирана административно-наказателната отговорност на подсъдимия е факт, който “не е дооценен подобаващо” от първия съд. Анализирала е данните, установяващи тези нарушение и е счела, че те характеризират подсъдимия като недисциплиниран водач на МПС и “опитът на държавата в лицето на административнонаказващите органи, да поправят и превъзпитат подсъдимия чрез налагане на по-леки по вид санкции, не е постигнала резултат”. Също така съдът е направил констатация, че не е постигнат поправителен ефект и от предходното осъждане на подсъдимия, за което е реабилитиран. Според въззивната инстанция самата величина на скоростта, с която е управлявал МПС(118,78км./ч.) от своя страна сочела на завишена степен на обществена опасност на конкретното деяние. Съдът се е позовал и на създадената от подсъдимия критична ситуация при управлението на автомобила преди настъпването на ПТП. При тези обстоятелства, въззивната инстанция е направила заключение за необходимост от увеличение на наказанието лишаване от свобода, тъй като същото е явно несправедливо, с оглед на подценената обществена опасност на деянието и дееца, и проявената неоправдана снизходителност от първия съд. Апелативен съд – Пловдив в обобщение на горните констатации прави изводи/л.9, 10 и 11 от въззивното решение/ за явна несправедливост на определеното наказание от три години лишаване от свобода с приложение на чл.66 от НК. Приема, че същото е “проява на псевдо либерализъм, принизяващ и генералната превенция”, както и, че “то може да бъде изтълкувано превратно от хора с волеви дефицити, респ., да ги стимулира и поощри да приемат такъв модел на поведение при управление на МПС.” Надлежното произнасяне на настоящата инстанция изисква да бъдат посочени някои принципни положения, като особено съществено е, че когато в диференцираната процедура – съкратено съдебно следствие по чл.373, ал.2 от НПК, съдът определя наказанието лишаване от свобода при предпоставките на чл.58а, ал.1 от НК/както е в настоящия случай/, се ръководи от Общата част на НК, а именно разпоредбата на чл.54 от НК и го намалява с една трета. Това правило безусловно определя и пределите на въззивната, респективно касационната преценката при доводи за явната несправедливост на наложеното от първата/въззивната инстанция наказание лишаване от свобода. Редуцирането размера на определеното наказание лишаване от свобода с една трета е законоустановеност, която предвид императивния й характер не подлежи на преценка от съдебните инстанции, при каквито и да било предпоставки. Тя единствено е последица, която определя размера на наказанието лишаване от свобода, който подлежи на изпълнение. При тези принципни и категорични правила за определяне на наказанието лишаване от свобода при проведената особена процедура, преценката на апелативния съд за явната несправедливост на наложеното от първия съд наказание от три години лишаване от свобода е незаконосъобразна и проява на некоректна позиция по отношение на страните, тъй като определеното от окръжния съд наказание лишаване от свобода е от четири години, а едва след редукцията от една трета наложеното за изпълнение наказание е три години. На следващо място, преценката относно основанията по чл.54 от НК и тези по чл.66 от НК е подчинена на различни законоустановени предпоставки, които изискват и индивидуален подход, поради което не могат да бъдат предмет на съвместна интерпретация от страна на въззивния съд. Преценката за явната несправедливост на размера на определеното наказание и въпроса за отлагане изпълнението му на основание чл.66 от НК, подлежат на самостоятелно обсъждане, предвид различните характеристики относно установеността на изискуемите се признаци. Не на последно място, въззивната инстанция в контролната си дейност досежно изводите на първостепенния съд, включително относно наказанието, следва да се придържа единствено към релевантните факти, като ги оценява съгласно установените в НПК правила, използвайки правен изказ, и недопустайки разсъждения в житейски аспект. Правилно решаващите съдилища са приели, че липсва съпричиняване от страна на пострадалата, управлявала поцесния мотоциклет. За да е налице съпричиняване е необходимо с поведението си пострадалият не само да е нарушил правило за движение, но да е допринесъл за развитието на причинно-следствения процес. В никакъв друг аспект не може да се разглежда процеса на съпричиняване, поради което неоснователни са доводите на защитата за преценката му в най-общ аспект. Също така за определяне на наказанието без значение е дали поведението на двете пострадали от позицията на житейски критерии е укоримо, след като същото не е допринесло за съпричиняване на резултата. Настоящата инстанция не приема за законосъобразно и допустимо при преценка съдебното минало на подсъдимия да се дават каквито и да било оценки, когато е настъпила реабилитация по предходно осъждане, както и да се правят изводи, свързани с последици от осъждането, различни от този, произтичащи от закона, а именно, че лицето следва да се счита за неосъждано. Това е така, тъй като реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане. Този състав счита, че при оценката на предходни нарушения на ЗДП от значение е не само броя на наложените по административен ред наказания, а и времето на тяхното извършване, естеството им, сериозността на нарушенията, степента на обществената им опасност и други. В случая, наказанията на подсъдимия за административни нарушения не могат да бъдат подценявани, но и не следва да бъде надценявано значението им. Същите не могат да бъдат преценени изолирано, единствено в тяхната хронологична и темпорална последователност, а в контекста на направените от въззивния съд констатации/посочени по-горе/ досежно скоростта на движение на процесния автомобил, поведението на подсъдимия преди ПТП/ създадена от него критична ситуация с опасност за други участници в движението, непосредствено преди инцидента/, които преценени съвместно сочат на системно неправомерно поведение, характеризиращо Д. като недисциплиниран водач на МПС и обосновават завишена степен на обществена опасност на дееца. В отговор на възражение на защитата следва да се посочи, че предходните инстанции при решаване на въпросите по чл.54 от НК са оценили поведението на подсъдимия непосредствено след инцидента, макар и да са достигнали до различни изводи относно значимостта на това обстоятелство за определяне на наказанието. Изрично не са обсъждали въпроса за приложение на привилегирования състав по чл.343а от НК, но самият факт, че това поведение е било предмет на анализ единствено във връзка с наказанието, сочи каква е тяхната воля, а именно за неприложимост на този състав. Защитата акцентира на обремененото семейно положение на подсъдимия във връзка със здравословното състояние на неговото дете, изискващо постоянни грижи. Този факт е установен по делото и отчетен със съответната тежест сред смекчаващите обстоятелства. Необходимо е да бъде посочено принципното разбиране на настоящия състав за това, че при индивидуализацията на наказанието няма място за механичен формален подход при преценката на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степента на обществена опасност на деянието и дееца. В контекста на това разбиране и с оглед на установените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, касационният състав счита, че определеното от апелативния съд наказание лишаване от свобода за срок от пет години и три месеца, е законосъобразно и съответно за постигане целите по чл.36 от НК и не разкрива признаците на явна несправедливост. Редуцирането му с една трета е определило размера, който подсъдимият следва да изтърпи, а именно три години и осем месеца. Разпоредбата на чл.66 от НК е неприложима, тъй като наложеното наказание лишаване от свобода не е до три години. В обобщение, въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Частните обвинители, чрез техните повереници правят искане за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски, което предвид крайното решение на тази инстанция следва да бъде уважено, като им бъдат присъдени направени разноски, видно от представените договори за правна помощ - на И. Я. и М. Я. сумата от 1600лв. и на М. Щ. и А. Щ. сумата от 1600лв. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 193 от 27.06.2018г., постановено по внохд № 302/18г., по описа на Апелативен съд – Пловдив. Осъжда подсъдимия Д. Д. да заплати на частните обвинители И. Я. и М. Я. направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1 600 лева. Осъжда подсъдимия Д. Д. да заплати на частните обвинители М. Щ. и А. Щ. направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1 600 лева. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: