34 12 Р Е Ш Е Н И Е № 60254 София, 28 март 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети декември две хиляди двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ:ХРИСТИНА МИХОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 968/2021 година Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК, образувано по жалба на защитника на подсъдимия И. Г. Ф., срещу въззивно решение № 260118/22.07.2021г., постановено по ВНОХД № 45/2021 г. от Апелативен съд- Пловдив. Касационната жалба се позовава на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Неправилното приложение на материалния закон се аргументира с доводи, че подсъдимият е осъден при явна недоказаност на обвинението по чл. 304, ал.1 от НК. Основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК се обосновава с твърдения за допуснато нарушение на чл. 14 от НПК, тъй като съдът е формирал вътрешно убеждение, което не е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Акцентира се върху това, че веществените доказателствени средства (ВДС), получени при използване на специални разузнавателни средства (СРС), не подкрепят показанията на С. за съставомерни действия на подсъдимия по чл. 304, ал.1 от НК, което е пренебрегнато от съда в аналитичната му дейност, въпреки претенцията за необоснованост на присъдата. Изтъкват се аргументи, че във въззивното решение отсъства и отговор на основните възражения на защитата срещу осъждането на подсъдимия по чл. 339, ал.1 от НК. Справедливостта на наложеното наказание лишаване от свобода за това престъпление се оспорва с доводи за подценяване на смекчаващите обстоятелства - продължителността на наказателната процедура. Отправени са алтернативни искания : за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия по повдигнатите обвинения, съответно връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното наказание. В съдебното заседание подсъдимият И. Г. Ф. и неговият защитник не се явяват, редовно призовани. Участващият в съдебното заседание прокурор от Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на атакуваното съдебно решение, считайки жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 36/05.07.2017 г., постановена по НОХД № 151/2013 г., Окръжният съд – Стара Загора признал подсъдимия И. Г. Ф. за виновен в това, че в периода от неустановена дата на месец август 2010 г. до 18.10.2010 г. в [населено място] при условията на продължавано престъпление, предложил, обещал и дал имотни облаги на длъжностно лице – З. Б. С. , служител на ТЗ „БОП“ – гр. Стара Загора при ГД „БОП“, инспектор, група „Трансгранична организирана престъпност, митнически режим и корупция“, за да не извърши действия по служба – С. да не спази повелителните разпоредби на ЗМВР, ППЗМВР и длъжностната й характеристика, задължаващи я да води обективно и безпристрастно полицейските проверки, да отразява вярно в справките и останалите класифицирани документи, които съставя във връзка с извършвани от нея проверки и резултатите от тях, както следва: 1.През месец август 2010 г. на неустановена дата в [населено място] предложил да даде сумата от 1 000 лева и обещал да даде още 50 000 лева и повече на С.; 2. На 16.09.2010 г. в [населено място] за времето от 21.41 до 22.47 ч. предложил на С. сумата от 1 000 лева, които да й даде още в момента и й обещал още 15 000 лева; 3. На 29.09.2010 г. в [населено място] за времето от 18.35ч. до 19.38 ч. предложил на С. сумата от 1 000 лева; 4. На 18.10.2010 г. в [населено място] за времето от 19,10ч. до 19,56 ч. дал на С. сумата от 1 000 лева, поради което и на основание чл. 304, ал.1, пр. 1, 2, 3, алт. 2 във вр. с чл. 26, ал.1 и чл. 55, ал.1, т. 2 от НК го осъдил на пробация, включваща „Задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично за срок от една година и шест месеца и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от една година и шест месеца. Подсъдимият Ф. е признат за невинен и оправдан по повдигнатото обвинение, че престъплението е извършено и в периода след 18.10.2010 г. до 29.11.2010 г. С присъдата подсъдимият е бил признат за виновен, че на 06.12.2010 г. в [населено място] държал боеприпаси за огнестрелни оръжия без да има за това надлежно разрешение - 71 броя патрони, кал. 9х18; 200 броя патрони, кал. 22; 67 броя патрони, кал. 7,62х39 и 30 броя патрони, кал.9 пара, поради което и на основание чл. 339, ал.1 от НК и чл. 55, ал.1, т. 1 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от три години. Признат е за невинен и оправдан в това, че на неустановена дата и по неустановен начин придобил боеприпасите, предмет на обвинението, както и че на посочената дата и място държал без надлежно разрешение още 50 броя патрони, кал. 22. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание, а именно една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от три години. Подсъдимият Ф. е бил признат за невинен и оправдан изцяло по повдигнатото обвинение по чл. 387, ал.1, пр. 3 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е изменена и е приспаднато на основание чл. 59, ал. 1 от НК времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната проверка се извършва само в рамките на оспореното от подсъдимия Ф. негово осъждане за извършени престъпления по чл. 304, ал.1 и чл. 339, ал.1 от НК. Оправдаването му за част от обема на повдигнатото обвинение за тези престъпления, както цялостното оправдаване по чл. 387, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК, са извън предмета на касационен контрол. Жалбата е основателна, макар и не по всичко изложено в нея, тъй като някои от поддържаните доводи не намират основание в процесуалния закон и не разкриват съдържанието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 от НПК. Преди всичко това се отнася до претенция за необоснованост на съдебния акт, развита и като нарушение на материалния закон, което оплакване по същество се състои в това, че подсъдимият е осъден при недоказаност на обвинението по чл. 304, ал.1 от НК. Тоест, настоява се за произнасяне по необоснованост в контекста на претендираната недоказаност на обвинението, което е несъвместимо с правомощията на касационната инстанция, извън хипотезата на чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК. Именно с такива твърдения се прави искането за оправдаване на Ф., което би било постижимо единствено, ако приетата за установена фактология във въззивното решение не обуславя негово съставомерно поведение ( виж, чл. 354, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 24, ал.1, т. 1 от НПК). В конкретния случай към изложената от въззивния съд фактическа обстановка такъв подход е неприложим. С втората група доводи, поддържани в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, по същество се оспорва извършената от въззивния съд проверка на невлязлата в сила присъда, счетена за несъответна на процесуалните изисквания. С това е свързана и претенцията за качеството на въззивния съдебен акт поради отсъствие на убедителни отговори на възраженията, поддържани от подсъдимия и неговата защита. Така изтъкнатите доводи са споделими. Касационната проверка установи отклонение от процесуалния стандарт, установен от разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 107 от НПК. Извършената от апелативния съд процесуална дейност и изложените мотиви във въззивното решение не удовлетворяват изискванията, въведени с разпоредбите на чл. 314 и чл. 339, ал. 2 от НПК. Както е известно, въззивното решение, доколкото въззивният съд е втора инстанция по фактите и правото, следва да съдържа фактическите обстоятелства, приети за установени, анализ и преценка за допустимост и относимост на доказателствените материали, въз основа на които се правят фактическите изводи, правните съображения на взетото решение и отговор на направените от страните възражения. Последователно е разбирането на върховната съдебна инстанция, че въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на проверяваната присъда, след като не е формирал изводи по фактите, различни от тези, приети от основния съд. Разбира се, това е допустимо при положение, че мотивите на първоинстанционния съдебен акт, обективиращи вътрешното убеждение на съда, са достатъчно аналитични и убедителни. По конкретното дело във въззивното решение втората инстанция е отразила възприетата в мотивите на присъдата фактическа обстановка и е изразила становище, че същата е безспорно установена от основния съд след внимателен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства. Заявеният анализ на доказателствената съвкупност в мотивите на присъдата обаче преимуществено се изразява в пресъздаване на съдържанието на гласните доказателствени източници, което не би могло да се свърже с изискуемия се анализ и оценка за тяхната достоверност, относимост и достатъчност, очертана от закона като задължение на съда във връзка със съдържанието на съдебния акт. При изследване на фактическата страна на обвинението по чл. 304 от НК решаващите съдебни състави са оперирали с тесен кръг от преки и първични доказателства относно главния факт, а отдалечеността на инкриминираните събития назад във времето е наложило приложението на процесуалната техника по чл. 281, ал. 4 във вр. с ал.1 от НПК по отношение на почти всички гласни доказателствени източници. Предходните инстанции са отчели значимостта на показанията на С. като съществен елемент от доказателствената съвкупност, подлежаща на обсъждане, тъй като тя е пряк очевидец на деянията, включени в рамките на продължаваната престъпна дейност по чл. 304, ал.1 от НК. Затова и обяснимо основен акцент при оспорването на присъдата е бил поставен върху извършената от първата инстанция проверка и оценка за достоверност на този доказателствен източник. Въззивният съд е утвърдил изводите за обективност на информацията, съобщена от С., като в тази насока коментарът на защитните възражения не се различава съществено от вече посоченото за мотивите на първоинстанционната присъда – пресъздаване на съдържанието на приобщените на основание чл. 281, ал.4 във вр. с ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК показания, депозирани в досъдебното производство пред разследващ орган и тези, дадени пред съдия на основание чл. 281, ал.1, т. 2,пр. 2 от НПК. Посоченият подход, приложен от втората инстанция, е в отклонение не само от изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК, но и от задълженията по чл. 314 от НПК – за цялостна проверка на невлязлата в сила присъда, независимо от основанията, посочени от страните. В изпълнение на възложените му правомощия въззивният съд е следвало да задълбочи проверката на основния доказателствен източник и на изводимите от същия данни, да направи собствена преценка за неговото качество, наличие или липса на детайлност. В пестеливо поднесените разсъждения от въззивната инстанция отсъства обвързване и осмисляне на съдържащите се в показанията на С. доказателствени факти в контекста на предмета на доказване. От мотивите на въззивното решение не може да се изведе начинът, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, че показанията на С. в посочените по –горе разпити съдържат данни за всяка една от престъпните прояви на подсъдимия, обединени в рамките на продължаваното престъпление по чл. 304, ал.1 от НК. Възприетата конструкция на обвинението за продължавана престъпна дейност е налагало въззивният съд да обоснове относимите фактически обстоятелства по отношение на всяко едно от отделните деяния и доказателствената база, върху която те са изградени. В атакуваното решение (на стр.13 от същото, л. 76 от делото) е отразено, че проведените срещи между С. и подсъдимия Ф. на 16.09.2010г., съответно на 29.09.2010 г. (две от деянията), са в условията на експлоатиране на СРС, като се препраща към съдържанието на „ протоколите по изготвените ВДС“ ( т. 1 ДП с ВДС - л. 68; л. 68 – гръб, ред 7; л.71, ред, 5; л. 46). Цитираните в решението извадки от същите не съдържат конкретните вербални изявления на подсъдимия, обосноваващи деянията по пункт 2 и 3 от обвинителния акт – на 16.09.2010 г. „предложил 1000 лева и обещал 15 000 лева, съответно на 29.09.2010 г. „предложил 1000 лева“. Съдът не е задълбочил своята проверка на доказателствата, установени чрез използване на специални разузнавателни средства, а с изолираното им възпроизвеждане в съдебния акт всъщност не е дал отговор на съществените доводи на защитата, че ВДС не установяват инкриминираните корупционни поведения на подсъдимия. Едновременно с това съдът се е въздържал да посочи кои други доказателства и средства за тяхното установяване извън тези, получени със способите по раздел VІІІ, глава четиринадесета от НПК, обосновават съставомерните действия на подсъдимия по отношение на инкриминираните деяния, извършени на посочените дати, като елементи на продължаваното престъпление. Съдържанието на въззивното решение не показва отчитане и на процесуалната забрана в чл. 177, ал.1 от НПК, която проблематика по делото съдът не се е наел да коментира. Въззивният съд е обявил, че показанията на С. се подкрепят от тези, депозирани от свидетелите Б.М. и К. Я., с които тя е установила контакт в качеството им на нейни ръководители в посочената структура на МВР. Те свидетелстват пряко единствено за предприетите действия по съставяне на докладна записка и уведомяване на съответните служби. В останалата част показанията им са източник на производни доказателства, отразяващи изявленията на С. само за първото деяние, осъществено при проведената среща с подсъдимия Ф. през месец август 2010 г., но не и по отношение на останалите. Предходната инстанция е съзряла подкрепа на обвинителната теза и в показанията на Н. и Т.. По повод тези показания съдът не се е ангажирал със становище какъв източник на доказателства са те – преки или косвени, което неминуемо има значение с оглед на различния метод на тяхното използване и оценка. Независимо от това първо е било необходимо да се установи тяхната достоверност, която зависи и от собствената им убедителност, а тя на свой ред от тяхната последователност, непротиворечивост и обективност, и едва тогава да се използват в процеса на доказване. Казаното предполага по - прецизен анализ и оценка за годност и достоверност на коментираните доказателствени източници от направения по делото, в който не личи да са преодолени и съществуващите противоречия между тях. Отчитайки спецификата на доказателствената съвкупност по делото, въззивният съд е дължал обстойно и прецизно обсъждане, (а не само пресъздаване на съдържанието) на всички гласни доказателствени източници самостоятелно и в комплекс с веществените доказателствени средства, веществените доказателства, каквото обсъждане липсва в проверявания съдебен акт. Процедирайки по този начин, съдът се е лишил от възможност да постигне по-сериозна убедителност в крайните си заключения и да даде аргументиран отговор в контекста на защитните доводи, с които е оспорвана обосноваността на постановената присъда и извършения доказателствен анализ от първата инстанция. Мотивировката на въззивния съд относно правната страна на инкриминираното престъпление по чл. 304, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК е пестелива. Подсъдимият е признат за виновен и осъден за извършване на четири самостоятелни корупционни деяния, обединени в едно продължавано престъпление. Приложението на института по чл. 26, ал. 1 от НК е обосновано всъщност само с дефинирането му в правната норма, без да се разисква въпросът дали не става дума за едно и също корупционно деяние, чиито параметри се променят в течение на развитието на корупционното отношение, и с което се преследва престъпно мотивиране към едно и също поведение на длъжностното лице. На следващо място, оправдава се от данните по делото, че апелативният съд не е дал аргументиран отговор на доводите на касатора, с които е оспорено осъждането му за престъпление по чл. 339, ал.1 от НК. Във въззивната жалба, допълнението към нея, както и в съдебните прения, защитата е изтъквала оплаквания за субективна несъставомерност на деянието по чл. 339, ал.1 от НК, като е аргументирала това свое виждане със съществуващи според нея обстоятелства по делото. Изложени са доводи за приложимост на разпоредбата на чл. 9 ал. 2 от НК, както и такива, свързани с явната несправедливост на наложеното наказание, с основен акцент върху продължителността на наказателната процедура, обусловена и от тригодишното забавяне при изготвянето на мотивите към присъдата. В отговор на първия от доводите съдът е посочил, че окръжният съд „ е проследил за какви оръжия и боеприпаси подсъдимият е имал издадени разрешения, срокът за това и разликата в разрешените за държане боеприпаси и тези, които са били открити при извършеното претърсване и изземване на 06.12.2010 г.“. Изложените съображения, освен своята декларативност, са отдалечени от същността на оспорването. Съвсем отделен е въпросът дали данните по делото обосновават основателност на поддържаните доводи за субективна несъставомерност. Липса на задълбочен отговор се наблюдава и по отношение на искането за приложение на разпоредбата на чл. 9, ал.2 от НК. Бегло е споменато приетото от основния съд за значителен брой боеприпаси, но няма изтъкнати аргументи срещу доводите, развити от защитата в хода на съдебните прения за налични обстоятелства, които поставят деянието в обхвата на чл. 9, ал.2 от НК. Касационният състав се съгласява, че за преценката относно присъствието или не на правните параметри на коментираната разпоредба, количеството на вменените боеприпаси има своето значение. Доводите на защитата обаче са изисквали обсъждане и на характеристиката на процесното деяние с оглед конкретната възможност, която то създава, за застрашаване на защитените обществени отношения. Именно в тази насока в мотивите на проверявания съдебен акт се съдържа непълнота, която може и да се дължи на известна непрецизност при излагане на аргументацията, но това не лишава от основателност възражението за неизпълнение на задължението на съда по чл. 339, ал.2 от НПК да даде отговор на всички конкретни доводи, независимо дали ги счита за основателни. Накрая, прегледът на атакувания съдебен акт показва, че възраженията за явна несправедливост на наложеното наказание за това престъпление са оставени почти без коментар. В тази връзка в решението (стр. 23 от решението) е отразена констатацията на окръжния съд, че и най- лекото наказание ще се окаже несъразмерно тежко с оглед продължителността на развилото се наказателно производство. Последвано от заключението на апелативния съд, че предвид отсъствие на протест нормата на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК по принцип е приложена законосъобразно. Така поднесените аргументи не разкриват съдебната теза защо доводът срещу конкретно определения обем на наказателна принуда е неоснователен. Обобщено, дейността на втората инстанция по проверката и анализа на доказателствения материал не покрива заложените в НПК стандарти и в резултат на това е реализирано касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. По естеството си допуснатите нарушения могат да бъдат отстранени единствено по реда на чл. 354, ал.3, т. 2 от НПК – чрез връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. В рамките на повторно проведената процедура по глава двадесет и първа от НПК новият съдебен състав следва да отстрани констатираните нарушения, дали основание за отмяна на въззивното решение, като извърши качествено и пълноценно проучване на доказателствата и средствата за тяхното установяване и да изведе коректни изводи по фактите, а доводите на подсъдимия да получат убедителен отговор. В зависимост от приетите за установени правно значими факти следва да се обективира и волята на съда за тяхната оценка по приложимото материално право. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал.3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 260118/22.07.2021 г., постановено по ВНОХД № 45/2021 г. от Апелативен съд – Пловдив, с което е изменена и потвърдена присъда № 36 от 05.07.2017 г. на Окръжен съд – Стара Загора по НОХД №151/2013 г., в осъдителната част относно осъждането на подсъдимия И. Г. Ф. за престъплението по чл. 304, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1 и за престъплението по чл. 339, ал.1 от НК. ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане в отменената част на въззивния съд от друг състав от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.